— Никога не съм слагала каубойски ботуши — отбеляза тя, вперила поглед в краката си. — Как изглеждам?

— Като обута с ботуши.

Тя се засмя радостно и заснова напред-назад по верандата, втренчена в ботушите.

— Сигурно… — констатира накрая и го погледна. — Приличам ли на каубойка?

— Трябва ти и шапка.

— Дай да пробвам твоята — протегна ръка тя.

Люк си свали шапката и я подаде с чувството, че тя е по-непредсказуема от биковете, които бе яздил снощи. София си сложи шапката и я побутна назад.

— Как е?

„Съвършено“ — помисли си той. Усмихна й се с пресъхнало гърло и си каза, че е загазил сериозно.

— Вече приличаш на каубойка.

Тя му се усмихна доволно.

— Ще ми я дадеш ли назаем днес?

— Имам много шапки — отвърна той и пристъпи от крак на крак. — Какво стана снощи? Някакви неприятности?

Тя слезе от верандата.

— Не. Марша ме чакаше там, където я бях оставила.

— Прилично ли се държа Брайън?

— Да. Изглеждаше притеснен да не би да си наоколо. А и ние си тръгнахме скоро. След половин час. Бях изморена. — Тя приближи до него. — Ботушите и шапката ми харесват. Удобни са. Редно е да благодаря на майка ти. Тук ли е тя?

— Не, в голямата къща е. По-късно ще й кажа.

— Какво? Не искаш ли да ме запознаеш с нея?

— Не, просто… тя ми е сърдита.

— Защо?

— Дълга история…

София го изгледа изпитателно.

— Същото каза и снощи, когато те попитах защо яздиш бикове — отбеляза тя. — Струва ми се, че „дълга история“ означава „не ми се говори за това“. Права ли съм?

— Не ми се говори за това.

Тя се засмя с поруменяло от задоволство лице.

— Е, какво следва?

— Плевнята — обяви той. — Нали искаше да я видиш?

Тя повдигна вежди.

— Нали знаеш, че всъщност не дойдох заради плевнята?

7.

София

„Е — помисли си тя, още щом думите излязоха от устата й, — това беше прекалено откровено.“

Стовари вината върху Марша. Ако тя не я бе разпитвала — и снощи, и тази сутрин — за Люк и за разходката й до ранчото, ако не й бе забранила да облече първите две дрехи, които грабна, повтаряйки непрекъснато: „Не мога да си представя, че ще яздиш с онзи каубой!“, София нямаше да се чувства толкова нервна. Изкусител. Горещ самец. Наслада за очите. Марша упорито използваше тези определения вместо името му. „Господин Изкусител връхлетя на бял кон и те спаси, а? За какво си говорихте с горещото гадже?“ и прочее. Нищо чудно, че пропусна завоя, когато свърна от магистралата. На алеята пред къщата на Люк по гърба й вече се стичаше пот. Не беше изнервена, но определено се чувстваше напрегната, а в такова състояние говореше много и заимстваше реплики от момичета като Марша или Мери-Кейт. Понякога обаче старото й „аз“ излизаше напред и казваше неща, които е по-добре да се премълчават. Като днес. И като снощи, когато каза, че иска да язди кон.

Люк не я улесняваше. Посрещна я, облечен в мека карирана риза и дънки, с кестеняви къдрици, които се изплъзваха изпод шапката му. Почти не повдигаше сините си очи с дълги мигли, изненадвайки я със свенливостта си. Сърцето й пърхаше, харесваше го… наистина го харесваше. Но най-вече му се доверяваше. Светът му очевидно се крепеше на почтеността и стриктното разграничаване на доброто и злото. Той не се преструваше на някой друг, а лицето му бе като отворена книга. Изненадаше ли го, веднага разбираше; вземеше ли го на подбив, той се разсмиваше с леко сърце. Когато спомена плевнята… е, тя просто не успя да се сдържи.

Стори й се, че забелязва бледа руменина, но той сведе глава и влезе в къщата да вземе друга шапка. Върна се и двамата тръгнаха рамо до рамо. Кучето ту се втурваше напред, ту дотичваше отново при тях — подвижен вързоп, изпълнен с неизтощима енергия. София постепенно се успокои. Заобиколиха горичката около къщата му и се запътиха към главната алея. Видяха голямата къща с просторна покрита веранда и черни кепенци на прозорците. Зад нея като стена се извисяваха плътна редица дървета. Отвъд старата плевня се ширеха тучни ливади, сгушени между заоблени възвишения. Край малко езерце в далечината пасяха крави, а синкавите планини на хоризонта обрамчваха пейзажа като в пощенска картичка. От другата страна на алеята имаше елхова горичка. Коледните дръвчета бяха посадени в прави редици. Ветрецът преброждаше горичката, издавайки мек звук като мелодия на флейта.

— Не мога да повярвам, че си израснал тук! — възкликна тя, попивайки гледката. Посочи къщата. — Там ли живее майка ти?

— Всъщност съм роден в тази къща.

— Какво? Не са намерили достатъчно бързи коне да я отведат в болницата?

Той се засмя, явно поуспокоен, след като напуснаха къщата му.

— Стопанката на съседното ранчо била акушерка. Била добра приятелка на мама, а и така спестили пари. Такава е тя… имам предвид мама. Все гледа да икономиса от нещо.

— Дори от раждането?

— Сигурно не се е притеснявала много. Живее във ферма, неведнъж е виждала как се ражда. Тя също е родена в тази къща. Навярно си е казала: „Чудо голямо, и аз ще се справя“.

Чакълът скърцаше под ботушите им.

— Откога семейството ти притежава ранчото? — попита тя.

— Отдавна. Прапрадядо ми купил повечето земя през 1920. По време на Депресията успял да добави още. Бил предприемчив човек. После я наследил дядо, а след него — мама. Поела фермата, когато била на двайсет и две.

Тя го слушаше и се оглеждаше, удивена колко усамотено изглежда мястото въпреки близостта до магистралата. Подминаха къщата и видяха няколко стари дървени постройки, заобиколени от ограда. Вятърът смени посоката си и София долови мирис на бор и дъб. Всичко в ранчото я освежаваше след пансиона и университета, където прекарваше повечето си време. Както и Люк, отбеляза си наум, но прогони бързо мисълта.

— Какви са онези сгради? — посочи тя.

— Най-близката е кокошарникът. Там са пилетата. Зад нея са прасетата. Не са много — гледаме по три-четири. Както споменах снощи, отглеждаме главно крави.

— Колко имате?

— Над двеста двойки. И девет бика.

— Двойки? — сбърчи чело тя.

— Крава и теленце.

— Защо не каза направо четиристотин?

— Така ги броим. За да се знае какво стадо ще изкараш за продан. Ние не продаваме телетата за месо, но сме прочути с органичното си говеждо. Кравите ни пасат само прясна трева. Клиентите са ни предимно скъпи ресторанти.

Тръгнаха край оградата и наближиха огромен стар дъб, разпрострял клоните си във всички посоки като паяк. Когато минаваха под зеления балдахин, десетки птици нададоха предупредителни крясъци. София погледна плевнята и разбра, че Люк не се е шегувал. Запуснатата постройка се бе килнала на една страна, едва-едва крепейки прогнилите си стени. Бръшлян пълзеше към покрива, в който зееше дупка.

— Как ти се струва? — попита я Люк.

— Мислил ли си да я събориш? За да й спестиш мъките?

— По-здрава е, отколкото изглежда. Оставили сме я така за ефект.

— Може би — кимна тя със скептично изражение. — Или не си успял да я ремонтираш.

— Какво говориш? Да беше я видяла преди ремонта!

Тя се усмихна. Люк явно се смяташе за много духовит.

— Тук ли държите конете?

— Шегуваш ли се? Не бих рискувал да ги сложа в тази съборетина.

Този път наистина я разсмя.

— За какво използвате плевнята тогава?

— За склад. Механичният бик е тук, за да тренирам. Другото са непотребни вещи. Два повредени пикапа, трактор от петдесетте, изпочупени помпи, части от двигатели. Боклуци, но както казах, мама пести от всичко. Понякога се случва да намеря нещо полезно.

— Често ли?

— Не много. Но не поръчвам части, преди да проверя. Това е едно от правилата на мама.

Зад плевнята имаше малка конюшня, отворена отстрани към оградено пасбище. Три едри коня ги изгледаха любопитно. Люк извади три ябълки от сака, който носеше.

— Кон! Ела тук! — извика и ръждивокафявият кон препусна към него, следван от двата по-тъмни. — Другите са Френдли и Демон — обясни й той.

Тя смръщи разтревожено вежди.

— Френдли ли ще яздя аз?

— На твое място не бих го избрал. Той хапе и ще се опита да те хвърли. Ужасен е към всички, с изключение на мама. Виж, Демон е кротък като агънце.

София поклати глава.

— Що за имена измисляте на животните си?

Обърна се пак към пасището и видя Кон, извисен над нея като великан. Тя отстъпи бързо, макар Кон — съсредоточен върху Люк и ябълките — да не я забелязваше.

— Да го погаля ли?

— Разбира се — отвърна Люк и му подаде ябълка. — Обича да го чешат по муцуната. И зад ушите.

Тя не дръзна да го пипне по муцуната, но протегна ръка и нежно прокара пръсти зад ушите му, които се размърдаха доволно, въпреки че конят продължаваше да преживя ябълката.