Тонът й му подсказа, че се е подготвяла да повдигне въпроса от самото начало и затова е останала да закуси с него.

— Знаеш, че в събота няма да съм тук — напомни й твърдо той. — Ще бъда в Ноксвил.

— Ще яздиш.

— В последното състезание за годината.

— Защо да участваш тогава? Не трупаш точки.

В гласа й прозвуча горчивина.

— Не става дума за точки. Не искам да започвам следващия сезон неподготвен. — Разговорът отново замря и само вилиците потракваха по чиниите. — Снощи спечелих — вметна той.

— Браво.

— В понеделник ще прехвърля чека в сметката ти.

— Задръж го — отсече тя. — Не го искам.

— А ранчото?

Тя погледна и той видя по-малко гняв, отколкото очакваше. Зърна примирение, дори тъга, подчертавана от умората, която я състаряваше.

— Не ме е грижа за ранчото. Тревожа се за сина си.

* * *

След закуската Люк сече дърва около час и половина и подреди цепениците под сайванта. Майка му пак странеше от него и макар това да го притесняваше, еднообразното размахване на брадвата го успокояваше, отпускаше мускулите му и го освобождаваше от мислите за София.

Тя вече му беше влязла под кожата — не помнеше кога за последен път се е чувствал така. Може би с Ейнджи, но дори с нея не бе същото. Държеше на Ейнджи, ала не помнеше да не е излизала от ума му както София. До снощи всъщност дори не можеше да си представи, че такова нещо ще му се случи. След смъртта на баща си успяваше да се съсредоточи колкото да участва в състезанията. Когато скръбта най-сетне понамаля дотолкова, че ден-два да не се сеща за баща си, той насочи всичките си усилия да стане възможно най-добър ездач. Обикаляйки страната, мислеше само за това и при всеки успех вдигаше летвата по-нависоко, а волята му да побеждава укрепваше.

Тази всеотдайност оставяше място само за мимолетни, безсмислени връзки. Последните осемнайсет месеца промениха всичко. Край на пътуването, на тренировките. В ранчото винаги имаше работа, но той бе свикнал с това. Преуспелите фермери умееха да подреждат приоритетите си, а двамата с майка му имаха опит. Оставаше му повече време за размисли за бъдещето и за пръв път в живота си понякога закопняваше да си поговори на вечеря и с някой друг, а не само с майка си.

Макар да не го обсебваше, не можеше да отрече колко силен е подтикът да се опита да намери някого. Единственият проблем беше, че няма ни най-малка представа къде и как да го търси… а когато започна да язди, състезанията отново завладяха вниманието му.

После неочаквано срещна София. Почти цяла сутрин мислеше за нея и си представяше как прокарва пръсти през косите й, ала се съмняваше, че връзката им може да е дълготрайна. Нямаха нищо общо. Тя учеше в колеж — не какво да е, а история на изкуството — и след като се дипломира, щеше да отиде да работи в някой музей в далечен град. Нямаха никакъв шанс наистина, ала в съзнанието му току изплуваше картината как тя седи в каросерията на пикапа му под звездното небе и той се питаше дали има някаква, макар и нищожна възможност двамата да намерят общ път.

Напомняше си как почти не се познават и колко безпочвени са надеждите му. Въпреки това очакването го изпълваше с вълнение.

След като насече дървата, той поразтреби къщата и отиде с джипа да изключи напоителната система. После се отби в магазина да зареди хладилника. Не беше сигурен дали София ще поиска да влезе, но за всеки случай трябваше да е подготвен.

Дори под душа мисълта за нея продължи да го преследва. Подложил лице под струята, той се питаше какво го прихваща.

* * *

В един без четвърт Люк седна на люлеещия се стол на верандата. Чу как по дългия черен път към къщата му бавно се движи кола, вдигайки прахоляк към короните на дърветата. Кучето лежеше в краката му, до каубойските ботуши, които бе намерил в дрешника на майка си. Кучето стана, наостри уши и го погледна.

— Върви да я доведеш! — каза му той и то веднага се втурна нанякъде.

Люк взе ботушите, слезе от верандата и застана на поляната пред нея. Размахал шапка, тръгна към пътя с надеждата София да го забележи през храсталаците. Поемеше ли направо, щеше да се озове пред главната къща. До неговата се стигаше по утъпкана тревиста просека между дърветата. Къщата му се забелязваше трудно, ако не знаеш къде е. Нямаше да е зле да насипе чакъл по алеята, но още не бе стигнал до тази задача в списъка. Не я смяташе за належаща, но сега, докато чакаше София с разтуптяно сърце, му се прииска да не я е отлагал.

Слава богу, кучето си знаеше работата. Хукна напред и застана на главната алея като страж, докато София не спря. После излая авторитетно и се спусна обратно към Люк. Той пак размаха шапка, момичето го забеляза и свърна към него. След миг паркира колата под високата магнолия пред дома му.

Носеше тесни избелели джинси, прокъсани на коленете, и изглеждаше свежа като летен ден. С почти котешки очи и славянски скули, огряна от слънчевите лъчи, тя изглеждаше още по-ослепителна от снощи. Той я гледаше занемял, обзет от странното чувство, че занапред, помисли ли си за нея, ще си я представя така. Беше твърде красива, изящна и екзотична за тукашния пейзаж, но щом усмивката озари лицето й, той усети как у него се надига нещо, сякаш слънцето разпръсква мъглата.

— Съжалявам, че закъснях — извика му тя с глас, който не издаваше колко напрегната се чувства, и захлопна вратата на колата.

— Няма проблем — отвърна той, сложи си шапката и пъхна ръце в джобовете.

— Свърнах погрешно и се наложи да се връщам. Но пък видях Кинг.

— И как ти се стори?

— Прав беше. Не е нищо особено, но хората са сърдечни. Един старец, седнал на пейка, ми обясни как да стигна дотук. А ти как си?

— Добре — кимна той, най-сетне се беше осмелил да я погледне в очите.

Дори да забеляза колко е напрегнат, тя не го показа.

— Свърши ли си работата?

— Нагледах добитъка, насякох дърва, напазарувах това-онова от магазина.

— Звучи чудесно. — София заслони очи с длан и се завъртя бавно в кръг да огледа околността. Кучето дотича и се засуети край нея да й се представи. — Това сигурно е Куче — досети се тя.

— Единственото и неповторимо Куче.

Тя приклекна и го погали по главата. То завъртя одобрително опашка.

— Имаш ужасно име, Куче — прошепна му тя, а то завъртя още по-ентусиазирано опашка. — Тук е красиво. Цялото място ли е твое?

— На мама е. Но да, част е от ранчото.

— Колко е голямо?

— Малко повече от осемстотин акра.

Тя се намръщи.

— Това не ми говори нищо. Знаеш, че съм от Ню Джърси. Градско момиче.

Хареса му начинът, по който го каза.

— Ще ти го опиша другояче. Започва от завоя на шосето и продължава три километра напред чак до реката. Земята е като ветрило, по-тясна край шосето и по-широка край реката.

— Сега ми стана по-ясно — кимна тя.

— Наистина ли?

— Не съвсем. На колко улични пресечки се равнява?

Въпросът й го изненада и изражението му я разсмя.

— Нямам представа.

— Шегувам се — каза тя и се изправи. — Но изглежда внушително. За пръв път виждам ранчо. — Тя махна към къщата зад тях. — Твоя ли е?

— Построих я преди две години — обясни й.

— Сам ли?

— Да, с изключение на водопровода и електричеството. Нямам право да правя такива неща. Но проектът и градежът са мое дело.

— Не се учудвам — каза тя. — Обзалагам се, че ако колата ми се повреди, ще успееш да я поправиш.

Той изгледа колата й с присвити очи.

— Вероятно.

— Доста си… старомоден. Мъж до мозъка на костите си. Повечето момчета вече не умеят да правят такива неща.

Той не разбра дали е възхитена, или го взема на подбив, но осъзна, че загадката му харесва. Струваше му се някак по-зряла от момичетата, които познаваше.

— Радвам се, че дойде.

Тя сякаш се почуди как да му отговори.

— И аз се радвам, че дойдох. Благодаря за поканата.

Той прочисти гърло.

— Да те разведа ли из ранчото?

— На кон?

— Има красиво място край реката — отвърна й уклончиво той.

— Романтично ли е?

— На мен ми харесва — отговори колебливо.

— Това ми стига — засмя се тя и посочи ботушите в ръката му. — За мен ли са?

— На мама са. Не знам дали ще ти станат, но с тях ще ти е по-лесно със стремената. Донесох ти и чорапи. Мои са и сигурно ще са ти големи, но са чисти.

— Вярвам ти. Щом строиш къщи и поправяш коли, вероятно знаеш как се пуска пералнята. Да ги обуя ли?

Той й ги подаде и се опита да не се взира в краката й в тесните джинси, докато вървеше пред него към верандата. Кучето я последва с размахана опашка и изплезен език, сякаш е открило нов предан приятел. Щом София седна, то започна да я побутва с муцуна по ръката и Люк го прие като добър знак — кучето обикновено не проявяваше чак такава дружелюбност. Проследи с поглед как София се събува, нахлузва чорапите и надява ботушите с плавни, изящни движения. Стана и направи няколко крачки.