* * *

Спомням си този миг — устните й върху моите, вълнението и вълшебното чувство, че я прегръщам. Светът обаче внезапно се завърта. Все едно съм сам в полудяла въртележка. Рут вече не е в обятията ми. Главата ми се притиска силно към волана, примигвам бързо, за да спра въртопа. Жаден съм. Сигурен съм, че глътка вода ще ми помогне. Ала няма вода и аз се предавам. Шеметният свят почернява.

* * *

Събуждам се и светът бавно се намества. Присвивам очи в мрака, но Рут вече не седи до мен. Отчаяно закопнявам да се върне. Съсредоточавам се, опитвам се да си я представя живо, но не успявам. Гърлото ми гори.

Връщам се назад и признавам, че тя е права за преображението ми. През онова лято светът се промени и аз разбрах колко ценен е всеки миг с нея. Войната бушуваше навсякъде. Япония и Китай воюваха от четири години, а през 1941 Вермахтът бе сразил и Югославия и Гърция. Африканският корпус на Ромел бе изтикал англичаните в Египет и застрашаваше Суецкия канал. Немските панцери и пехота се готвеха да нахлуят в Русия. Питах се докога ще продължи изолацията на Америка.

Никога не съм искал да ставам войник, мразех битките, но обичах страната си и често се питах на какво ли уродливо бъдеще ни обрича войната. Не само аз се опитвах да осмисля променения свят. През лятото татко изчиташе по два-три вестника всеки ден и непрекъснато слушаше радио. Мама се включи като доброволка в „Червения кръст“. Родителите на Рут бяха още по-уплашени. Често ги сварвах да си говорят шепнешком край масата. От месеци нямаха вести за роднините си. Заради войната, казваха някои. Ала дори в Северна Каролина плъзнаха слухове за случващото се с евреите в Полша.

Въпреки страховете и мълвите или именно заради тях винаги съм смятал лятото на 1941 за последното си невинно лято. С Рут прекарвахме почти цялото си свободно време заедно и се влюбвахме все по-дълбоко. Рут идваше при мен в магазина, а аз ходех във фабриката, където тя работеше като секретарка на чичо си. Вечер се разхождахме под звездите. Всяка неделя си правехме пикник в парка до къщата ни. Вземахме малко храна, колкото да издържим до вечерята. Понякога си гостувахме и слушахме класическа музика на грамофона. Когато дойде краят на лятото и Рут се качи във влака за Масачузетс, аз се усамотих в един ъгъл на гарата, закрил лице с длани, защото знаех, че вече нищо няма да е същото. Предчувствах, че наближава часът да ме призоват да се сражавам.

След няколко месеца — на седми декември 1941, предчувствието ми се сбъдна.

* * *

През цялата нощ ту се съвземам, ту губя свяст. Вятърът и снегът упорстват. Когато съм буден, се питам дали изобщо ще се развидели. Чудя се дали отново ще зърна изгрева. Ала преди всичко си спомням миналото с надеждата Рут да се появи. Без нея, мисля си, вече съм мъртъв.

Дипломирах се през май 1942 и се върнах у дома, но не познах магазина. Мястото на костюмите, изложени на закачалките, бяха заели трийсет шевни машини и трийсет жени, които шиеха военни униформи. Два пъти дневно докарваха топове тежък плат, които запълваха целия склад. В съседното помещение, пустеещо от години, работеше татко. Там бяха сложили шейсет шевни машини. Мама отговаряше за производството, а татко — за телефоните, счетоводството и доставките до военните и военноморските бази, никнещи из Юга.

Знаех, че скоро ще ме мобилизират. Бях в началото на списъка и неизбежно щях да се бия по море, по въздух или в окопите. Смелите предвкусваха сраженията, но както споменах, аз не бях смел. Още докато пътувах с влака към дома, реших да постъпя във Военновъздушните сили. Мисълта да водя битки в небето незнайно защо ме плашеше по-малко. Времето обаче щеше да ме опровергае.

Още първата вечер казах на родителите си какво съм решил. Мама веднага взе да кърши ръце. Татко замълча, но по-късно, докато попълваше счетоводната книга, ми се стори, че в очите му блестят сълзи.

Бях взел и друго решение. Преди Рут да се върне в Грийнсбъро, се срещнах с баща й и споделих колко много означава дъщеря му за мен. Два дни по-късно закарах родителите й до гарата както преди година. Отново ги оставих да я поздравят първи и пак я заведох на вечеря. Докато се хранехме в почти празния ресторант, й разказах какво съм замислил. За разлика от родителите ми тогава тя не пророни нито една сълза.

Не я изпратих веднага до дома й. След вечерята отидохме в парка, до мястото, където често си устройвахме пикник. Нямаше луна, а лампите в парка не светеха. Улових я за ръката, но различавах съвсем смътно лицето й.

Докоснах пръстена в джоба си — пръстенът, за който бях казал на баща й. Дълго го обмислях — не защото не бях сигурен в намеренията си, а защото не бях наясно с нейните. Ала бях влюбен, отивах на война и исках да знам, че тя ще ме чака. Паднах на колене. Казах й, че я обичам и не мога да си представя да живея без нея. Помолих я да се омъжи за мен. Подадох й пръстена. Тя не отговори веднага и ще излъжа, ако кажа, че не се уплаших. Но сякаш прочела мислите ми, тя взе пръстена, сложи си го и взе ръката ми. Изправих се и застанах пред нея под звездното небе. Тя ме прегърна и прошепна: „Да“. Цяла вечност останахме така, прегърнати, само ние двамата. Дори сега, седемдесет години по-късно, усещам топлината й в студената кола. Долавям парфюма й — деликатно ухание на цветя. Поемам си дълбоко дъх да го задържа, както притисках нея в онази нощ.

След това обикаляхме из парка и обсъждахме бъдещето си. Гласът й бе преизпълнен с любов и вълнение, но спомня ли си тази част от вечерта, винаги ме обзема разкаяние. Спомням си мечтите й, които не успях да сбъдна. Познатата вълна от срам ме залива и пак долавям уханието на парфюма й. Сега е по-силно и ми хрумва, че не е спомен, а е тук, в колата. Страхувам се да отворя очи, но накрая се осмелявам. Отначало всичко е замъглено и тъмно. Питам се дали изобщо ще различа нещо.

Най-сетне я виждам. Прозрачна, като привидение, но е Рут. При мен е, върнала се е и сърцето ми ликува. Искам да я докосна, да я прегърна, но знам, че е невъзможно и затова присвивам очи да я видя по-ясно. Забелязвам, че е с кремава рокля на волани. С тази рокля беше облечена в нощта, когато поисках ръката й.

Рут обаче не е доволна от мен.

— Не, Айра — казва ненадейно. Веднага долавям предупреждението в тона й. — Не бива да говорим за това. За вечерята, да. За предложението, да. Но не и за това.

Дори сега не мога да повярвам, че се е върнала.

— Знам, че се натъжаваш… — подхващам.

— Не се натъжавам — възразява тя. — Ти тъгуваш. Носиш тъгата още от онази нощ. Не биваше да ти казвам тези неща.

— Но ми ги каза.

Тя свежда глава. Косата й, за разлика от моята, е гъста и кестенява, коса на момиче пред прага на живота.

— Тогава ти казах за пръв път, че те обичам. Казах ти, че искам да се омъжа за теб. Обещах ти да те чакам и да се оженим още щом се върнеш.

— Но не каза само това.

— Само това има значение — вирва брадичка тя. — Бяхме щастливи, нали? През всичките години, докато бяхме заедно?

— Да.

— И ти ме обичаше?

— Винаги.

— Тогава ме чуй, Айра! — Тя се навежда нетърпеливо напред. — Никога не съм съжалявала, че се омъжих за теб. С теб бях щастлива, ти ме караше да се смея, пътешествахме, преживяхме толкова приключения! Както казваше баща ти, бяхме заедно в най-дългото пътуване, наречено живот. Моят път бе изпълнен с радост, защото бях с теб. За разлика от другите семейства, дори не сме се карали.

— Спорехме — възразявам.

— Това не бяха истински кавги — настоява тя. — Бяха дреболии. Да, изнервях се, че забравяш да изхвърлиш боклука, но това не е истинска разправия. Нищо е! Отминава като листо, което вятърът издухва от перваза на прозореца.

— Забравяш…

— Помня — прекъсва ме тя, разбрала какво ще кажа. — Но намерихме начин да се справим. Заедно. Както винаги.

Думите й не разсейват разкаянието ми, дълбоката болка, която нося у себе си.

— Съжалявам — изричам най-сетне. — Искам да знаеш, че винаги съм съжалявал.

— Не ми го казвай — изрича тя с дрезгав глас.

— Няма как. Онази нощ говорихме с часове.

— Да — признава тя. — Говорихме за летата, които прекарвахме заедно. Говорихме за колежа и как някой ден ще поемеш магазина на баща си. По-късно, когато се върнах у дома, лежах в стаята си и дълго гледах пръстена. На сутринта го показах на мама и тя се зарадва. Дори татко беше доволен.

Разбирам, че се опитва да ме разведри, но не успява. Продължавам да се взирам в нея.

— Говорихме и за теб. За мечтите ти.

Рут извръща лице.

— Да. Говорихме за мечтите ми.

— Разказа ми как ще станеш учителка и ще си купим къща, която да е близо до дома на родителите ни.

— Да.

— И ще пътуваме. Ще отидем в Ню Йорк, в Бостън и дори във Виена.

— Да.

Затварям очи. Тъгата ме притиска.

— Каза ми, че искаш да имаш деца. Че повече от всичко искаш да станеш майка. Искаш две момчета и две момичета, защото копнееш за дом като на братовчедите ти — пълен с деца и шумен. Разказа ми колко си обичала да им гостуваш, защото там винаги си се чувствала щастлива. И повече от всичко на света искаш твоят дом да бъде такъв.

Рут отпуска рамене и ме поглежда.