— Майка ти ми разказа и за нея. Спомена и как нито й се обаждаш, нито й пишеш, откакто си се върнал. Знаех, че не е сериозно.

— Всеки ден ли разговаряше с мама?

— Отначало разговаряхме рядко и мама винаги беше с мен. Няколко месеца преди да се върнеш обаче, помолих майка ти да ми дава уроци по английски. Срещахме се два пъти седмично. Все още не знаех много думи и тя ми обясняваше какво значат така, че да ги разбера. Казвам, че станах учителка заради татко, но и майка ти има принос. Беше много търпелива с мен. Разказваше ми истории, за да ми помага да напредвам. Обясняваше ми, че трябва и аз да се науча да разказвам истории, защото така правят южняците.

— Какви истории ти разказваше? — усмихвам се.

— За теб.

Знам го, разбира се. Дългият брак не оставя много тайни.

— Коя ти беше любимата?

Тя се позамисля.

— Онази за ранената катеричка. Намерил си я, но баща ти забранил да я държиш в магазина. Ти обаче си я скрил в една кутия зад шевната й машина и си се грижил за нея, докато оздравяла. После си я пуснал в парка. Тя побягнала, но ти си ходел всеки ден да я търсиш, да не би пак да й потрябва помощ. Обясняваше ми, че това показва колко чисто сърце имаш, колко силни връзки създаваш и щом обикнеш нещо или някого, го обикваш завинаги!

Както казах, сватовница.

Едва след като се оженихме, мама ми призна, че „преподавала“ на Рут, разказвайки й истории за мен. Отначало се засегнах. Искаше ми се да вярвам, че съм спечелил сам сърцето на Рут. Казах го на мама. Тя се засмя и ми отговори, че всички майки правели това за синовете си. Мой ред било да докажа, че не е излъгала, защото такъв бил дългът на синовете към майките им.

— А аз се мислех за неустоим.

— Стана неустоим, щом спря да се страхуваш от мен. Но не и при първата ни разходка. Когато стигнахме фабриката, където живеехме, аз ти казах: „Благодаря ти, Айра, че ме изпрати“, а ти отвърна само: „Няма за какво“. Обърна се, кимна на родителите ми и си тръгна.

— Следващата седмица обаче се представих по-добре.

— Да. Говореше за времето. Три пъти повтори: „Днес е доста облачно“. Два пъти добави: „Питам се дали ще завали“. Прояви се като ненадминат оратор. Между другото майка ти ми обясни какво означава „ненадминат“.

— Но ти не отказваше да се срещаш с мен.

— Да — погледна ме тя право в очите.

— В началото на август ти предложих да отидем в сладкарницата, където ходеше с Дейвид Ъпстейн.

Тя си приглади косата, без да откъсва очи от моите.

— А аз ти казах, че по-вкусна кола не съм опитвала в живота си.

Така започна всичко. Не е вълнуващ приключенски разказ или приказно романтичен сюжет като от филм, но аз съзирах божествената намеса. Изглеждаше ми абсурдно, че тя намира нещо у мен, но бях достатъчно умен да се възползвам от възможността. След това прекарвахме заедно свободното си време, колкото и малко да беше. Наближаваше краят на лятото. Отвъд Атлантика Франция вече се бе предала и битката за Британия бе започнала, но войната през тези последни летни седмици ми се струваше много далечна. Разхождахме се в парка, потънали в разговор, и продължавах да я водя в сладкарницата. Два пъти я поканих на кино, а веднъж ги заведох с майка й на обяд. Винаги я изпращах до вкъщи след синагогата. Родителите й вървяха на десет крачки зад нас, оставяйки ни повече лично пространство.

— Родителите ти все пак ме харесаха.

— Да — кимва тя. — Защото аз те харесвах. Ти ме разсмиваше. Ти си първият човек, който ме накара да се засмея в тази страна. Татко ме питаше какво ми е толкова смешно, а аз му отговарях, че ме разсмиват не точно думите ти, а начинът, по който разказваш. Например какви физиономии правиш, когато описваш как готви майка ти.

— Мама можеше да подпали водата, но така и не се научи как се варят яйца.

— Преувеличаваш.

— От малък се научих да ям, без да вдишвам. Защо според теб с татко бяхме толкова слаби?

Тя поклаща глава.

— Ако майка ти знаеше какви ужасни неща говориш…

— Нямаше да се засегне. Знаеше, че не умее да готви.

Рут помълча.

— Искаше ми се да имахме повече време онова лято. Тъгувах много, когато се върна в университета.

— Дори да бях останал, нямаше да сме заедно. Ти също щеше да заминаваш. За „Уелсли“.

Тя кимва с отнесено изражение.

— Беше щастлива случайност. Татко познаваше един професор там и той ми помогна много. Но тази година бе трудна за мен. Ти не пишеше на Сара, но знаех, че ще я видиш отново, и се тревожех, да не би да се влюбиш в нея. Страхувах се, че тя ще види у теб същото, каквото виждах аз, и ще впрегне целия си чар да те накара да ме забравиш.

— Невъзможно!

— Сега го знам, но тогава се страхувах.

Помръдвам леко глава и пред очите ми веднага изскачат звездички, сякаш са ме цапардосали с релса по тила. Затварям очи, чакам да ми мине, но това изисква цяла вечност. Съсредоточавам се, дишам бавно и накрая болката утихва. Светът се връща на части и пак се сещам за инцидента. Лицето ми лепне, а спуканата въздушна възглавница е покрита с прах и кръв. Кръвта ме плаши, но въпреки това в колата има магия, вълшебство, върнало Рут при мен. Преглъщам; гърлото ми стърже като шкурка.

Личи си, че Рут се тревожи за мен. Сред издължаващите се сенки виждам как ме наблюдава. Жената, която винаги съм обожавал. Пренасям се отново в 1940. Опитвам се да разсея страховете й.

— Въпреки притесненията ти за Сара, не се върна през декември да ме видиш — напомням й.

Представям си как Рут забелва очи — дежурният отговор на моето оплакване.

— Не се върнах у дома, понеже нямах пари да си купя билет за влака. Знаеш го. Работех в един хотел. Не можех да тръгна. Стипендията покриваше само обучението ми, за всичко друго трябваше да плащам.

— Извинения… — жегвам я.

Както обикновено тя не ми обръща внимание.

— Понякога по цяла нощ будувах на рецепцията, а на сутринта отивах на лекции. Едва се удържах да не заспя върху учебника. Не ми беше лесно. Към края на първата година очаквах с нетърпение да се прибера у дома през лятото дори само за да се наспя.

— Но аз се появих на гарата и ти провалих плановете.

— Да — усмихва се тя. — Плановете ми се провалиха.

— Не те бях виждал от девет месеца — посочвам. — Исках да те изненадам.

— И успя. Във влака се питах дали ще дойдеш, но се страхувах да не се разочаровам. После, когато влакът спря на гарата и те видях през прозореца, сърцето ми подскочи. Ти беше много красив.

— Мама ми уши нов костюм.

Тя се засмива замечтано, потънала в спомени.

— И родителите ми бяха с теб.

Бих свил рамене, но не смея да помръдна.

— Знаех, че и те искат да те видят, и помолих татко да ми даде колата.

— Много галантна постъпка.

— Или егоистична. Иначе щеше да се прибереш право вкъщи.

— Да, може би — подсмихва се тя. — Но се оказа, че си помислил и за това. Беше помолил татко да ме заведеш на вечеря. Разказа ми как си дошъл във фабриката да поискаш разрешение.

— Не исках да имаш повод да ми откажеш.

— Нямаше да ти откажа дори да не беше питал баща ми.

— Вече знам, но тогава не знаех — повторих думите й. Приличаме си с нея и винаги сме си приличали в много отношения. — Когато слезе от влака онази вечер, си помислих как на гарата би трябвало да е пълно с фотографи, за да те снимат. Изглеждаше като филмова звезда.

— Бях пътувала дванайсет часа с влака. Изглеждах ужасно.

Това е лъжа. Знаем го и двамата. Рут беше красива и дори след като прехвърли петдесетте, където и да влезеше, мъжете вперваха очи в нея.

— Едва се сдържах да не те целуна.

— Не е вярно — възразява тя. — Не би го направил пред родителите ми.

Права е, разбира се. Отстъпих назад, за да я поздравят първи. После, след няколко минути, приближих до нея. Рут прочита мислите ми.

— Онази вечер татко най-сетне разбра какво намирам у теб. По-късно ми каза как установил, че си не само трудолюбив и добър, но и джентълмен.

— Ала продължаваше да смята, че не съм достоен за теб.

— Всички бащи мислят, че няма мъж, достоен за дъщерите им.

— Освен ако мъжът не е Дейвид Ъпстейн.

— Да — отвръща шеговито тя.

Усмихвам се, макар през тялото ми отново да преминава мълния.

— На вечерята не можех да откъсна очи от теб. Беше много по-красива, отколкото те помнех.

— Но пак бяхме непознати — прекъсва ме тя. — Отначало разговорът не течеше гладко както през предишното лято. Докато не тръгнахме към къщи.

— Преструвах се на непристъпен.

— Не, беше си същият. И същевременно изглеждаше променен. Беше възмъжал през годината, в която бяхме разделени. Дори за пръв път ме хвана за ръката. Помня, защото ръката ми изтръпна, а после ти спря, погледна ме и разбрах какво ще се случи.

— Целунах те… За лека нощ.

— Не — гласът на Рут прозвучава дълбоко, съблазнително. — Целуна ме, но не за лека нощ. Усетих обещанието, че винаги ще ме целуваш така.