— Но той иска да те спечели пак.

— Да, но защо? Защото наистина държи на мен, или понеже не може да ме има.

— Мен ли питаш?

— Да. Не че ще му простя. Но ме интересува мнението ти като мъж.

— По малко и от двете, предполагам — отвърна предпазливо той. — Струва ми се обаче, че е осъзнал каква грешка е допуснал.

Тя прие мълчаливо дискретния комплимент, оценявайки сдържаността му.

— Радвам се, че те видях как яздиш — каза, защото наистина го мислеше. — Според мен се справи чудесно.

— Извадих късмет. Бях на тръни. Отдавна не бях яздил.

— Откога?

Той изтупа с длан джинсите си, печелейки време.

— От година и половина.

Отначало тя реши, че не е чула добре.

— От година и половина?

— Да.

— Защо?

Стори й се, че се колебае как да отговори.

— Последната ми езда преди тази вечер не мина гладко. Меко казано.

София разбра веднага.

— Биг Агли Критър, нали?

— Да — призна Люк. Отклони следващия й въпрос, насочвайки разговора отново към нея: — Живееш в пансион, а?

Тя забеляза смяната на темата, но не реагира.

— От три години.

Очите му светнаха шеговито.

— Верни ли са слуховете? За пижамените партита и за боя с възглавници?

— Не, разбира се. По-скоро са жартиерни партита и бой с възглавници.

— Ще ми хареса да живея там.

— Обзалагам се — засмя се тя.

— Но как е наистина? — попита с искрено любопитство той.

— Група момичета, които живеят заедно. През повечето време е добре. Понякога — не толкова. Този свят има собствени правила и йерархия. Стига да се съобразяваш с тях, всичко е наред. Аз обаче съм от Ню Джърси, работя от малка, знам какво е да се бориш за оцеляване. Нямаше да уча в „Уейк Форест“, ако не ми бяха отпуснали пълна стипендия. Малцина са като мен. Не твърдя, че всички са богати. Не са. Много момичета в пансиона са работили през летните ваканции. Но…

— Ти си различна — довърши той вместо нея. — Обзалагам се, че нито една от съквартирантките ти не би се съгласила да наблюдава бикове посред нощ.

„Не съм сигурна“ — помисли си София. Той бе победителят в родеото и определено изглеждаше изкусително, както се изрази Марша. За някои момичета от пансиона това бе достатъчно.

— Спомена, че в ранчото ти има коне… — каза тя.

— Да — кимна той.

— Яздиш ли ги често?

— Почти всеки ден. Когато наглеждам добитъка. Мога да използвам и джипа, но съм израснал върху седлото и съм свикнал така.

— Яздиш ли за забавление?

— От време на време. Защо? А ти?

— Не. Никога не съм яздила. В Ню Джърси няма много коне. Но като малка си мечтаех да яздя. Като всички момиченца. — Тя замълча. — Как се казва конят ти?

— Кон.

София го зачака да се засмее, но той явно не се шегуваше.

— Наричаш коня си Кон?

— На него не му пречи.

— Трябва да му измислиш аристократично име. Принс, Чийф или нещо такова.

— Ще се обърка.

— Повярвай ми. Всичко е по-добро от Кон. Все едно да наречеш кучето си Куче.

— Имам куче. Куче. Австрийско пастирско куче. — Той я погледна невъзмутимо. — Подкарва страхотно добитъка.

— Майка ти не се ли оплаква?

— Тя го нарече така.

София поклати глава.

— Съквартирантката ми няма да повярва!

— Какво? Че според теб животните ми имат странни имена?

— Не само това.

— Разкажи ми за приятелките си — подкани я той и половин час тя му описва ежедневието си.

Дори на нея й звучеше скучно — лекции, учене, социален живот през почивните дни. На него обаче явно не му омръзна — понякога задаваше въпроси, но през повечето време я изслушваше съсредоточено. Разказа му за момичетата от клуба — особено за Мери-Кейт — и малко за Брайън и поведението му от началото на учебната година. Докато разговаряха, на паркинга заприиждаха хора. Някои заобикаляха пикапа им и повдигаха шапки за поздрав. Други поздравяваха Люк за победата.

Стана късно. Застудя. София настръхна. Скръсти ръце и се сви в стола.

— В кабината имам одеяло — предложи й той.

— Благодаря, но е време да се връщам. Не искам приятелките ми да си тръгнат без мен.

— Ще те изпратя.

Помогна й да слезе от пикапа. Върнаха се по същия път. Не след дълго чуха музиката и се озоваха пред плевнята. Част от хората се бяха разотишли. Стори й се, че са изминали часове.

— Искаш ли да вляза с теб? В случай че Брайън е вътре?

— Не. Няма страшно. Няма да се отделям от съквартирантката си.

Той сведе очи, после я погледна.

— Беше ми приятно да разговарям с теб, София.

— И на мен. Благодаря ти още веднъж. За помощта.

— Радвам се, че ти помогнах.

Той кимна и се обърна. София го проследи с поглед как се отдалечава. Би могло да приключи дотук — по-късно се питаше дали не е трябвало да стане така — но тя тръгна след него и думите се изплъзнаха от устата й.

— Люк! Чакай! — Той извърна глава и тя вирна леко брадичка. — Каза, че ще ми покажеш плевнята в ранчото. Дето била по-разнебитена от тази.

Той се усмихна, показвайки й отново трапчинките си.

— Един часа утре? — попита я. — Трябва да свърша туй-онуй сутринта. Да те взема ли?

— Мога да карам. Просто ми напиши съобщение как да стигна.

— Нямам ти номера.

— Какъв е твоят?

Той й го продиктува, тя набра номера и чу как телефонът му иззвъня. Прекъсна връзката, чудейки се какво я прихваща.

— Вече го имаш.

5.

Айра

Става все по-тъмно и късната зима се разлютява още повече. Вятърът вие, прозорците на колата са побелели от сняг. Бавно ме погребват жив. Пак се замислям за колата. Кремава е, „Крайслер“ от 1988. Чудя се дали ще я забележат, когато слънцето изгрее. Или ще се слее с пейзажа.

— Не мисли за такива неща — казва Рут. — Някой ще дойде. Скоро.

Седи на същото място, но сега изглежда по-различно. Малко по-зряла и в нова рокля… която обаче ми се струва смътно позната. Мъча се да си спомня кога я е носила, но пак чувам гласа й:

— През лятото на 1940. Юли.

След миг се сещам. Да. Точно така. Лятото след първата ми година в колежа.

— Спомних си — казвам.

— Нима? — шегува се тя. — Но с моя помощ. Навремето помнеше всичко.

— Бях по-млад.

— И аз бях по-млада.

— И сега си млада.

— Вече не — възразява тя, без да скрива нотките на тъга. — Тогава бях млада.

Примигвам. Опитвам се, но не успявам да я видя по-ясно.

— Беше с тази рокля, когато най-сетне те поканих на разходка.

— Не — поправя ме тя. — Носех я, когато аз те поканих.

Усмихвам се. Често разказвахме тази история на вечеря с приятели. Историята за първата ни среща. С времето се научихме да я разказваме добре. Рут и аз. Тук, в колата, тя я подхваща, все едно сме на гости. Отпуска ръце в скута и въздиша. На лицето й е изписано престорено разочарование и объркване.

— Вече бях разбрала, че няма да ми продумаш. Беше се върнал от колежа преди цял месец, но така и не ме заговори. Затова след съботната служба дойдох при теб. Погледнах те право в очите и казах: „Вече не излизам с Дейвид Ъпстейн“.

— Помня…

— Помниш ли какво ми отговори? Каза „О!“, изчерви се и се втренчи в краката си.

— Струва ми се, че грешиш.

— Знаеш, че е така. После те помолих да ме изпратиш до вкъщи.

— Помня, че баща ти не остана доволен.

— Мислеше, че Дейвид е добър младеж. Не те познаваше.

— И не ме харесваше — намесих се. — Усещах го как се взира в мен, докато се отдалечавахме. Затова си държах ръцете в джобовете.

Тя накланя глава. Поглежда ме изпитателно.

— Затова ли мълчеше?

— Исках да му покажа, че намеренията ми са почтени.

— Когато се прибрахме у дома, той ме попита дали не си ням. Напомних му, че си отличен студент в колежа, оценките ти са високи и ще завършиш само след три години. Майка ти непрекъснато ми го повтаряше.

Мама. Сватовницата.

— Друго щеше да е, ако родителите ти не вървяха след нас. Тогава щях да ти завъртя главата. Щях да те хвана за ръката и да ти направя серенада. Щях да ти подаря цветя. Щеше да си глътнеш езика.

— Да, знам. Младият Франк Синатра щеше да се развихри.

— Само уточнявам подробностите. В колежа едно момиче си падаше по мен. Казваше се Сара.

Рут кимва невъзмутимо.