Никълъс Спаркс - Най-дългото пътуване

Началото на февруари 2011 година

Понякога си мисля, че съм последният от вида си.

Казвам се Айра Левинсън. Евреин и южняк. Гордея се и с двете. На преклонна възраст съм. Роден съм през 1920 — годината, когато забранили алкохола, а жените получили правото да гласуват. Често съм се питал дали затова животът ми се стече по този начин. Все пак никога не съм си падал по алкохола, а съпругата ми се нареди на опашката да гласува за Рузвелт още щом навърши необходимата възраст. Лесно е да стигнеш до извода, че рождената ми година е предопределила всичко.

Ако ме чуе, татко би изсумтял презрително. Той вярваше в правилата.

— Айра — казваше ми, когато като малък му помагах в магазина за мъжки дрехи, — ще ти изредя нещата, които никога не бива да правиш.

И ги изреждаше. Наричаше ги „Правилата на живота“ и аз израснах с тях. Някои бяха морални по природа, основани на учението на Талмуда, и не се отличаваха от наставленията на повечето родители — да не лъжа, да не мамя, да не крада. Татко обаче — „евреин от време на време“, както се наричаше тогава — се съсредоточаваше върху практичното. Никога не излизай без шапка в дъжда, напомняше ми. Не докосвай котлон, не е сигурно, че е изстинал. Никога не брой парите си на публично място. Не купувай бижута от улицата, независимо колко изгодна изглежда сделката. Забраните му бяха нескончаеми и безразборни, но аз ги следвах съвестно, навярно от желание да не го разочаровам. Гласът му дори сега ме следва навсякъде през най-дългото пътуване, наречено живот.

Често ме поучаваше и какво съм длъжен да правя — да съм честен и почтен, да отварям вратите на жените и децата, да се ръкувам стегнато, да помня имената на хората и винаги да давам на клиента малко повече отколкото очаква. С течение на времето осъзнах, че правилата му съставляваха не само основите на философия, служила му добре, но и осветляваха характера му. Татко вярваше в честността и смяташе, че другите споделят убеждението му. Вярваше в благоприличието и предполагаше, че другите са като него. Вярваше, че повечето хора, изправени пред избор, постъпват правилно дори да им е трудно. Вярваше, че доброто почти винаги побеждава злото. Ала не беше наивен.

— Доверявай се на хората — повтаряше ми, — докато не те подведат. Случи ли се, не поглеждай назад.

Повече от всеки друг татко ме е превърнал в този, който съм.

Войната обаче го промени. И по-точно го промени Холокостът. Не ума му — татко решаваше кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“ за по-малко от десет минути — а възгледите му за хората. Светът, който смяташе, че познава, изведнъж му стана чужд и той започна да се променя. По онова време наближаваше шейсетте и след като ме направи съдружник в бизнеса, почти не се задържаше в магазина. Стана евреин по всяко време. Редовно посещаваше синагогата с мама — по-късно ще стигна и до нея — и подкрепяше финансово различни еврейски каузи. Отказваше да работи в събота. Следеше с интерес новините за основаването на Израел — и Арабско-израелската война — и посещаваше Йерусалим поне веднъж годишно, сякаш търсеше нещо, което никога не е усещал да му липсва. Когато остаря, презокеанските му пътешествия започнаха да ме тревожат, но той ме уверяваше, че може да се грижи за себе и години наред наистина успяваше. Умът му се запази бистър, но за съжаление тялото му се предаде. На деветдесет получи сърдечен удар. Възстанови се, но след седем месеца получи и инсулт, който засегна значително дясната страна на тялото му. Дори тогава настояваше да се грижи сам за себе си. Отказа да постъпи в старчески дом, макар да се придвижваше с проходилка, и продължи да шофира въпреки молбите ми да върне шофьорската си книжка.

— Какво да направя? — питаше ме. — Как ще ходя до магазина без кола?

Почина, месец преди да навърши сто и една. Шофьорската му книжка бе в портфейла му, а на нощната масичка до леглото му лежеше решена кръстословица. Живя дълго и пълноценно и напоследък все по-често мисля за него. Логично е, предполагам, защото от самото начало вървях по неговите стъпки. Всяка сутрин отварях магазина и си припомнях неговите „Правила на живота“. Спазвах ги и в отношенията си с хората. Помнех имената им, давах им повече, отколкото очакваха, и до ден-днешен си взимам шапката, когато ми се стори, че ще вали. И аз като татко получих сърдечен удар и сега се придвижвам с проходилка, а макар да не решавам кръстословици, умът ми е непокътнат. И като татко упорствам да шофирам. Хвърляйки поглед назад, това вероятно е грешка. Ако се бях отказал, нямаше да се озова в такова затруднение — колата ми да излезе от пътя, да се плъзне по стръмнината под него, да се блъсне в дърво и то да огъне бронята й. Нямаше да си представям как някой идва с термос с кафе, одеяло и преносим трон, като онези, с които разнасяли фараоните насам-натам. Понеже това май е единственият начин да се измъкна жив.

В беда съм. По напуканото предно стъкло продължава да се сипе сняг като мъглява, дезориентираща пелена. Главата ми кърви и ми се вие свят. Почти съм сигурен, че дясната ми ръка е счупена. И ключицата. Рамото ми тупти и остра болка ме пронизва дори при най-малкото движение. Със сако съм, но вече съм измръзнал и треперя.

Ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх. Не искам да умирам и благодарение на родителите ми — мама почина на деветдесет и шест — отдавна се смятах за генетично предразположен да доживея до дълбоки старини. Допреди няколко месеца вярвах, че ми остават поне още шест години. За добро или за зло, понеже от известно време тялото ми се предава — сърцето, ставите, бъбреците. Напоследък се появи и друго — образувания в белите дробове, както ги нарича лекарят ми. Тумори. Рак. Времето ми вече се отмерва в месеци, а не в години. Въпреки всичко все още не съм готов да умра. Не днес. Искам да направя нещо, което правя всяка година от 1956 насам. Наближава краят на голяма традиция и повече от всичко искам да успея да се сбогувам.

Странно е обаче какви мисли спохождат човека пред лицето на смъртта. Сигурен съм, че ако минутите ми са преброени, не бих предпочел да си отида така — с треперещо тяло и тракащи зъби, докато сърцето ми накрая неизбежно се предаде напълно. Знам какво става, когато хората умрат — на моята възраст съм присъствал на твърде много погребения. Ако имам избор, бих умрял насън, в удобно легло у дома. Хората, споминали се така, изглеждат добре в ковчега. Ето защо съм решил, усетя ли онази с косата да ме потупва по рамото, да се примъкна на задната седалка. За нищо на света не искам някой да ме свари замръзнал в седнало положение като зловеща ледена скулптура. Как ще ме извадят от колата? Все едно да се опитват да измъкнат пиано от банята, както съм се вклинил зад волана. Представям си как пожарникарите разчупват леда и дърпат тялото ми напред-назад с викове: „Завърти главата натам, Стив“, или „Извий ръцете на старчето насам, Джо“. Блъскат и бутат, опъват и напъват, докато тялото ми най-сетне изскочи като тапа и тупне на земята. Не, благодаря. Имам си гордост. Та, както споменах, ако се стигне дотам, ще се постарая да се добера до задната седалка и да затворя очи. Така ще се плъзна навън като замразена риба.

Ала навярно няма да се стигне дотам. Някой ще забележи следите от гуми по шосето, насочващи се право към стръмнината. Ще спре и ще подвикне надолу, ще включи фенерче и ще види колата. Не е нещо невероятно, случва се. Вали сняг и хората карат бавно. Все някой ще ме намери. Длъжни са.

Нали?

Може би не.

Продължава да вали. Дъхът ми излиза на облачета като на дракон, а тялото вече ме боли от студа. Можеше да е по-зле. Понеже беше студено, когато излизах, се облякох топло: с две ризи, пуловер, ръкавици и шапка. Колата е под ъгъл — с предницата надолу. Не съм махнал колана, който ме придържа, но главата ми е облегната на волана. Въздушната възглавница се отвори, разпръсквайки бял прахоляк и лютива миризма на барут. Не е удобно, но се справям.

Тялото ми обаче тупти. Въздушната възглавница май не проработи правилно, понеже главата ми се блъсна в кормилото и изпаднах в безсъзнание. Не знам колко време съм бил така. Раната на главата ми кърви, а костите на дясната ми ръка а-ха да изскочат през кожата. Ключицата и рамото ми пулсират. Страхувам се да помръдна. Повтарям си, че може да е по-зле. Вали, но навън не е много студено. През нощта температурата ще падне до около нулата, но през деня ще се покачи до десет градуса. Ветровито е, поривите на вятъра стигат до сто и шейсет километра в час. Утре, неделя, ще се разрази още по-силна буря, но от понеделник времето ще започне да омеква. Дотогава студеният фронт ще е отминал и вятърът ще стихне. Във вторник температурата ще е петнайсет градуса.

Знам го, защото гледам метеорологичния канал. Не е толкова потискащ колкото новините и ми е интересен. Не съобщават само прогнозата за времето. Има програми за климатични бедствия. Гледал съм филми как хора били в банята, когато торнадо изтръгнало къщата им от основите. Слушал съм разкази на хора, спасени от наводнение. По канала за времето винаги показват оцелели от бедствията, защото иначе не биха могли да ги интервюират. Харесва ми да знам предварително, че хората са невредими. Миналата година даваха филм за пътници, изненадани от снежна буря в Чикаго. Връщали се от работа, но завалял такъв сняг, че затворили пътищата и колите останали сред преспите. Не помръднали осем часа, а температурите рязко се понижавали. Разказваха главно за двамина, изненадани от виелицата, но най-много се учудих, че не са били подготвени. И двамата едва не замръзнали. Признавам, че се смаях. В Чикаго редовно вали сняг, хората са свикнали с виелиците, които се спускат от Канада. Би следвало да знаят колко студено става. Възможно ли е да не забелязват? Ако живеех на такова място, още преди Хелоуин щях да зареждам багажника с топли одеяла, шапки, зимни якета, наушници, ръкавици, лопата, фенерче, грейки за ръце и вода. Ако живеех в Чикаго, щях да съм подготвен да оцелея две седмици в снежна буря, преди да започна да се тревожа.