През останалата част от нощта лежа буден на леглото с четирите колони. Бе напълно облечен и все още вбесен. Мислите му се гонеха във вихрен танц, неспирно се въртяха в някакъв делириум. Да се омъжи за него, а после да го отблъсне, това бе чудовищно, искаше да ходел с други жени, а може би искаше и да гледа, това бе унизително, невероятно, никой нямаше да повярва, каза, че го обичала, а почти не бе виждал гърдите й, подмами го да се оженят, а дори не знаеше как да се целува, заблуди го, излъга го, никой не трябваше да узнава, това трябваше да си остане тайна, срамната му тайна, че се е омъжила за него, а после го е отблъснала, чудовищно беше наистина…

Точно преди зазоряване се надигна от леглото, отиде в съседната стая и застанал прав зад стола си, изстърга вкоравения сос от месото и картофите в чинията си и ги изяде. След това изпразни и нейната чиния — не го интересуваше чия е чинията. После излапа всичките ментови шоколадчета, а после и сиренето. Напусна хотела, когато зората се пукваше и подкара малката кола на Вайълет Понтинг. Измина десетки мили по тесни междуселски пътища, оградени от високи плетища и с мирис на пресни животински изпражнения и окосена трева, който нахлуваше през отворените прозорци, докато най-после не се включи в празното магистрално шосе към Оксфорд.

Остави колата пред къщата на семейство Понтинг с ключовете на контакта. Без дори да погледне към прозореца на Флорънс, забърза през града с куфара в ръка, за да хване някой ранен влак. Замаян от изтощение, извървя дългия път от Хенли до Тървил Хийт, като внимаваше да избягва местата, през които тя бе минавала предишната година. Защо да ходи по нейните стъпки? Когато си пристигна у дома, отказа да обяснява каквото и да е на баща си. Майка му вече бе забравила, че е женен. Близначките постоянно му досаждаха с въпросите си и с хитрите си догадки. Заведе ги в дъното на градината и ги накара — първо Хариет, после и Ан, да се закълнат тържествено, с ръка на сърцето, че никога повече няма да споменават името на Флорънс.

Седмица по-късно научи от баща си, че госпожа Понтинг усилено е уредила връщането на всички сватбени подаръци. Без да вдигат шум, Лайънел и Вайълет съвместно започнаха процедура по развод, основана на неконсумиран брак. По настояване на баща си Едуард написа официално писмо до Джефри Понтинг, председател на „Понтинг електроникс“, в което обясняваше със съжаление, че работата „не му е по сърце“, и без да споменава името на Флорънс, поднасяше извиненията си и даваше оставката си.

Година и нещо по-късно, когато яростта му поизбледня, все още бе прекалено горд, за да я потърси или да й пише. Страхуваше се, че Флорънс може да е с друг и след като тя не му се обаждаше, у него се затвърди убеждението, че е така. Към края на онова знаменито десетилетие, когато животът му се изпълни с всичките нови вълнения и свободи и моди, както и с хаоса на многобройните му любовни приключения — най-после успя да придобие сносен опит, Едуард често се замисляше за странното й предложение, което вече не му се струваше толкова абсурдно и със сигурност не бе отвратително или оскърбително. При новите обстоятелства дори му се виждаше освободено и доста напредничаво за времето си, невинно и щедро, като саможертвен акт, който той съвсем не бе успял да разбере. Леле, какво предложение! — биха казали приятелите му, въпреки че той никога не спомена на никого за онази нощ. По това време, в края на шейсетте, вече живееше в Лондон. Кой би могъл да предвиди, че ще настъпят такива промени, че сексуалното удоволствие внезапно ще бъде издигнато в култ и толкова много красиви жени ще му се отдават без чувство за вина? Едуард премина през тези кратки години като объркано и щастливо дете, на което са опростили дълго наказание и е все още неспособно да осъзнае напълно късмета си. Отказа се от поредицата кратки исторически книги и от всякакви планове за сериозна научна работа, въпреки че нямаше някакъв определен момент, в който да е взел твърдо решение за бъдещето си. Както бедния сър Робърт Кейри, чисто и просто бе изпаднал от историята, за да живее удобно в настоящето.

Включи се в организирането на различни рок фестивали, помогна в учредяването на една кухня за здравословно хранене в Хампстед, поработи в един магазин за плочи недалеч от канала в Камдън, публикува рецензии за рок концерти в малки списания, премина през цяла верига от хаотични, застъпващи се любовни връзки, пропътува Франция с една жена, която му стана съпруга за три години и половина, и поживя с нея в Париж. Накрая стана съсобственик на магазина за плочи. В живота му нямаше място за вестници, а и за известно време смяташе, че не може да се вярва на официалната преса, понеже е общоизвестно, че тя се контролира от държавата, от военните или от финансовите институции — мнение, от което по-късно се разграничи.

Но дори и да беше чел вестници по това време, Едуард почти със сигурност нямаше да се заинтересува от културните страници и да чете дългите, задълбочени анализи на концертите. Случайният му интерес към класическата музика се бе изпарил напълно в полза на рокендрола. Така той никога не разбра за триумфалния дебют на квартет „Енисмор“ в Уигмор Хол през юли 1968 година. Критикът на „Таймс“ приветства появата на „прясна кръв и младо вдъхновение на днешната сцена“. Даде висока оценка на „проникновението, всепоглъщащата сила, точността на изпълнението“, което говореше за „удивителна музикална зрялост у двайсетгодишните изпълнители. Те с майсторска лекота овладяват цялата палитра от хармонични и динамични ефекти и богати контрапунктни стилове, типични за късния Моцартов стил. Никога досега Квинтетът в ре-мажор не е изпълняван по-прочувствено.“ В края на рецензията авторът хвалеше лидерката — първата цигулка. „Последва едно крайно изразително адажио — необичайно красиво и духовно извисено. С изящната нежност на тона си и лиричната деликатност на фразата си мис Понтинг свири, ако мога така да се изразя, като жена, която е влюбена не само в Моцарт или в музиката му, но и в самия живот.“

Впрочем и да беше прочел тази рецензия, Едуард нямаше как да разбере — никой освен Флорънс не знаеше за това, — че когато лампите в залата светнаха и зашеметените млади изпълнители се изправиха, за да посрещнат бурните аплодисменти, първата цигулка не можа да се сдържи и крадешком погледна към средата на третия ред и място 9 С.

В по-следващи години, когато си спомняше за нея или мислено разговаряше с нея, или пък си представяше, че й пише или че случайно я среща на улицата, Едуард си казваше, че за да разкаже живота си, ще му е необходимо по-малко от минута, по-малко от половин страница. Какво бе направил със себе си? Какво излезе от него? Изживя всичките тези години в полузаспало състояние, разсеяно, несериозно, без никаква амбиция, остана без деца, интересуваше го само удобството. Скромните му постижения бяха най-вече материални. Притежаваше миниатюрен апартамент в Камдън таун, част от двустайна селска къща в Оверн и два специализирани магазина за плочи, за джаз и рокендрол, в които и без това несигурните продажби бавно се подкопаваха от пазаруването през интернет. Смяташе, че приятелите му го смятат за свестен тип и че заедно бяха преживели някои хубави моменти — буйни моменти, по-специално в младежките години. Бе станал кръстник на пет деца, въпреки че започна да играе някаква по-определена роля в живота им чак през юношеските им години.

През 1976-а почина майка му. Четири години по-късно Едуард се върна в селската къща, за да се грижи за баща си, който страдаше от бързо развиваща се паркинсонова болест. Хариет и Ан бяха женени с деца и двете живееха в чужбина. По това време Едуард, вече на четирийсет, имаше зад гърба си един несполучлив брак. Ходеше в Лондон три пъти в седмицата, за да наглежда магазините. Баща му почина вкъщи през 1983-та и бе погребан в двора на Пишилската църква, до жена си. Едуард остана в къщата като наемател — сега законните собственици бяха сестрите му. В началото ползваше къщата като убежище, когато искаше да избяга от Камдън, после, в началото на деветдесетте години, се премести там и заживя сам. Физически Тървил Хийт, или поне този край от него, не беше толкова различен от мястото, където бе отраснал. Вместо селски стопани и занаятчии, съседите му бяха хора, които или работеха надалеч и прихождаха, или ползваха къщите си като вили, но всички бяха дружелюбно настроени. Едуард никога не би казал за себе си, че е нещастен — сред приятелите му в Лондон имаше една жена, на която държеше. И след като навърши петдесет, играеше крикет за Тървил Парк, развиваше активна дейност в дружеството на историците в Хенли и участваше в реставрирането на едновремешните лехи за кресон в Юлм. Два дни в месеца работеше за един тръст, базиран в Хай Уайкъм, който се грижеше за мозъчно увредени деца.

Дори когато прехвърли шейсетте и се превърна в понаедрял, висок мъж с олисяваща побеляла коса и розово, здраво лице, продължаваше да предприема дългите си походи. Ежедневната му разходка все още бе по алеята с липите, а при добро време поемаше по обиколен маршрут, за да погледа дивите цветя на общинската мера на Мейдънсгроув или пеперудите в природния резерват на Бикс Ботъм. Връщаше се през буковите гори към църквата край Пишил, където мислеше, че един ден и той ще бъде погребан. Понякога стигаше до едно разклонение на пътеките навътре в буковата гора и разсеяно си казваше, че тя навярно е спряла точно тук, за да погледне картата си през оная августовска утрин. Живо си представяше как е стояла — само на няколко фута и на четирийсет години разстояние, — твърдо решена да стигне до него. Или пък заставаше пред някоя разкрила се пред очите му гледка от долината Стонър и се чудеше дали това е мястото, където се е позабавила, за да изяде портокала си. Най-после можеше да си признае вътрешно, че никога не бе срещнал друга, която да е обичал толкова много, че никога не бе срещнал друг човек — мъж или жена, който да се е отнасял към всичко с нейната сериозност. Може би ако бе останал с нея, би бил по-целенасочен и по-амбициозен в собствения си живот, би написал историческите си книги. Без това да е в кръга на неговите интереси, знаеше, че квартет „Енисмор“ е прочут и че изявите му на класическата музикална сцена се смятат за събитие. Никога не ходеше на концертите, нито пък купуваше, нито дори поглеждаше комплектите с дискове на Бетовен и Шуберт. Не искаше да гледа фотографията й и да открива какво са сътворили годините или да научава подробности от живота й. Предпочиташе да я запази такава, каквато я помнеше — с глухарчето в илика и кадифената панделка в косата, платнената чанта през рамо и красивото, изсечено лице с широката невинна усмивка.