Ала Едуард бързо продължи:

— Ти въобще нямаш представа как да се държиш с мъже. Ако имаше, това нямаше да се случи. Ти никога не си ме допускала близо до себе си. Ти понятие си нямаш от тези неща, нали? Живееш си, сякаш сме в хиляда осемстотин шейсет и втора. Та ти дори не знаеш как да се целуваш.

Тя се чу как изрича:

— Но знам какво е провал и го разпознавам, когато го видя.

Не това искаше да каже. Подобна жестокост не й бе присъща. Това бе втората цигулка, която отвръщаше на първата — реторично отбиване, предизвикано от неочакваността, от точността на нападението му, от презрението, което долови в повтарящите се „ти“-та. Колко обвинения трябваше да й бъдат отправени в няколко изречения?

Дори и да го бе наранила, той не го показа, въпреки че тя почти не виждаше лицето му. Може би тъмнината я правеше толкова дръзка. Когато той заговори отново, тонът му дори не се повиши.

— Няма да се оставя да ме унижаваш.

— А аз няма да се оставя да ме малтретираш.

— Аз не те малтретирам.

— Напротив, правиш го. Винаги си го правил.

— Това е абсурдно. За какво говориш?

Не бе сигурна, но си даваше сметка, че вече е избрала пътя си.

— Ти непрекъснато ме притискаш, притискаш ме и искаш нещо от мен. Не можем просто да си живеем живота. Не можем просто да бъдем щастливи. Съществува едно постоянно напрежение. Винаги има по още нещо, което искаш да измъкнеш от мен. Непрестанно крънкаш нещо от мен.

— Крънкам? Не разбирам. Надявам се, че не говориш за пари.

Тя не говореше за пари. Това бе далеч от мислите й. Колко нелепо от негова страна да споменава за пари. Как смее изобщо. Затова отвърна:

— Е, щом го казваш, значи явно мислиш за това.

Предизвика я сарказмът му. Или пренебрежителният му тон. Флорънс говореше за нещо по-фундаментално от парите, но не знаеше как да го изрази. Това нещо бе езикът му, който се мъчеше да проникне по-навътре в устата й, ръката му, която се пъхаше по-надълбоко под полата или блузата й, пръстите му, които дърпаха нейните към слабините му, и начинът, по който гледаше встрани от нея и се смълчаваше. Бе жадното му очакване, че тя ще му даде още нещо, и понеже не го получаваше, се разочароваше от нея, от това, че забавя нещата. Каквато и нова граница да преминеше тя, винаги имаше по още една, която я очакваше. Всяка отстъпка, която правеше, увеличаваше очакването и после разочарованието му. Дори и в най-щастливите им моменти винаги присъстваше сянката на обвинението, едва прикритото униние на неговата неудовлетвореност, възправяща се като алпийски връх, нещо като непрестанна болка, отговорността за която и от двама им се приписваше на нея. Тя искаше да бъде влюбена и да бъде такава, каквато е. Но за да бъде каквато е, трябваше да казва „не“ на всичко. И тогава вече не бе същата. Без да иска, ставаше противник на нормалния живот. Сега изпитваше и раздразнение — защо я бе последвал толкова бързо на плажа, трябваше да й даде време, да й даде възможност да остане сама. А и това, което бе станало тук, на брега на Ламанша, бе само второстепенен елемент от общата схема. Тя вече виждаше как ще се развият нещата. Ще продължат кавгата, ще се сдобрят или ще се сдобрят донякъде, той ще я придума да се върнат обратно в стаята и отново ще я затисне с очакванията си. И тя отново ще се провали. Не можеше да диша. Бе омъжена от осем часа и всеки час й тежеше като топуз, понеже не знаеше как да му сподели мислите си. Затова темата за парите можеше да се окаже полезна. Всъщност така и стана, понеже сега раздразненият се оказа той.

— Никога не са ме интересували пари — твоите или на когото и да било.

Тя знаеше, че е така, но не отвърна нищо. Той бе сменил позата си и сега тя виждаше ясно очертанията му на фона на чезнещата светлина на водата зад него.

— Затова си задръж парите. Парите на баща си ги похарчи за себе си. Купи си нова цигулка. Не ги пропилявай по нещо, което мога да ползвам и аз.

Гласът му бе рязък. Беше го обидила дълбоко, дори по-дълбоко, отколкото искаше, но за момента това не я интересуваше и фактът, че не вижда лицето му, й помагаше. Никога преди не бяха говорили за пари. Вместо сватбен подарък баща й им бе дал две хиляди паунда. Тя и Едуард мислеха един ден да ги използват за купуването на къща.

Той продължи:

— Мислиш си, че съм изкрънкал работата от теб ли? Това бе твоя идея. И аз не я искам. Разбираш ли? Не искам да работя за баща ти. Може да му кажеш, че съм размислил.

— Кажи му го сам. Той ще се зарадва. Ти му коства доста усилия.

— Добре тогава. Ще му кажа.

Едуард се обърна и тръгна към брега, но след няколко крачки се върна, ритайки с крак по чакъла с нескрито омерзение, запращайки към нея пръски от камъчета, някои от които се приземяваха в краката й. Неговата ярост разпали нейната и тя неочаквано си каза, че разбира общия им проблем: бяха твърде възпитани, твърде стеснителни, твърде боязливи, вървяха на пръсти, говореха внимателно, шушнеха, отлагаха, съгласяваха се един с друг. Почти не се познаваха, а и не можеха да се опознаят поради защитното покривало от приятелско мълчание, което потушаваше различията им, заслепяваше ги и ги обвързваше. Плашеха се от разногласията и сега яростта му я освобождаваше. Искаше да го нарани, да го накаже, да се разграничи от него. Този импулс, който я изпълваше с разрушителна радост, бе така необичаен за нея, че тя не знаеше как да му устои. Сърцето й биеше силно, искаше да му каже, че го мрази, и тъкмо се готвеше да изрече тези остри и чудесни думи, които никога досега в живота си не бе произнасяла, когато той заговори пръв. Бе се върнал на отправната си точка и призоваваше цялото си достойнство, за да я порицае.

— Защо избяга? Това беше грешка от твоя страна, ти ме нарани.

Грешка, нарани ме. Колко смешно!

Тя отвърна:

— Вече ти казах. Трябваше да се махна. Не можех да понасям да бъда там, до теб.

— Искаше да ме унижиш.

— О! Стига вече! Добре, щом искаш, така да бъде. Опитвах се да те унижа. Заслужил си го, след като не можеш дори да се контролираш.

— Говориш като кучка.

Тази дума предизвика искри в нощното небе. Сега вече тя можеше да каже каквото си поиска.

— След като мислиш така, махай се от очите ми. Просто се разкарай, чуваш ли? Едуард, моля те, махни се. Не разбираш ли? Дойдох тук, за да бъда сама.

Той си даваше сметка, че е отишъл твърде далеч с тази дума и сега няма накъде да мърда. И тя знаеше това. Докато му обръщаше гръб, съзнаваше, че играе театър и прави тактически ходове — неща, които винаги бе презирала у по-експанзивните си приятелки. Този разговор започваше да й омръзва. Дори и най-добрият изход щеше единствено да я отведе към нови мълчаливи маневри. Често, когато бе нещастна, се питаше какво най-много би искала да прави в момента. В този случай си отговори веднага. Представи си, че е на перона на Оксфордската гара по посока към Лондон в девет часа сутринта, с калъфа на цигулката в ръка, със свитък ноти и връзка подострени моливи в старата платнена ученическа чанта през рамо, на път за репетиция с квартета, на среща с красотата и трудността, с проблеми, които всъщност бяха разрешими от съвместно работещи приятели. Докато тук, с Едуард, нямаше решение, което можеше да си представи, освен ако не направеше предложението си, а тя се съмняваше, че ще има смелост за това. Колко несвободна се чувстваше! Животът й бе свързан с този странен човек от селцето на Чилтърнските възвишения, който знаеше имената на дивите цветя, на посевите и на всички средновековни крале и папи. И колко необикновено й се виждаше сега, че е избрала тази ситуация, това обвързване за самата себе си.

Все още бе с гръб към него. Чувстваше, че се е приближил до нея, представяше си го точно зад себе си, ръцете му висяха свободно край тялото му, юмруците му леко се свиваха и отпускаха, докато преценяваше възможността да докосне рамото й. От плътната тъмнина на хълмовете през цялата лагуна долетяха звънките извивки на песента, подхваната от самотна пойна птичка. Красотата на звука и късният час я караха да мисли, че е славей. Ала имаше ли славеи край морето? Пееха ли през юли? Едуард знаеше, но тя не бе в настроение да го пита.

Той изрече прозаично:

— Обичах те, но ти правиш всичко толкова трудно!

Запазиха мълчание, осъзнавайки смисъла на миналото време. Тогава тя най-после отвърна:

— Обичах те?

Той не се поправи. Може би и той бе нелош тактик. Просто каза:

— Можехме да сме толкова свободни един с друг, можехме да сме на седмото небе. А вместо това виж как я оплескахме!

Простата истина на тези думи, както и използването на хипотетичното минало време я обезоръжиха. Но думата „оплескахме“ й припомни грозната сцена в спалнята и блудкавата течност, която засъхваше и се напукваше по кожата й. Бе сигурна, че никога повече няма да позволи да й се случи подобно нещо.

Отвърна безчувствено:

— Да.

— Какво по-точно?

— Наистина я оплескахме.

Последва мълчание — някакъв вид пат с неопределена дължина, а през това време слушаха вълните и на пресекулки птичката, която бе отлетяла по-надалеч, но по-слабият й зов се чуваше дори още по-ясно. Накрая, както тя очакваше, той сложи ръка на рамото й. Докосването бе мило и разпръсна топлина по гръбнака й, чак до кръста. Не знаеше какво да мисли. Мразеше се за начина, по който изчисляваше момента, когато трябваше да се обърне, и се видя такава, каквато сигурно той я виждаше — чепата и нестабилна като майка си, трудна за разбиране, създаваща мъчнотии в момент, когато можеха да бъдат на седмото небе от щастие. Затова трябваше да улесни нещата. Това бе нейно задължение, задължението й на съпруга.