Най-после всичко му стана ясно. Какъв глупак е бил, как е могъл да не го види по-рано. Цяла година да страда в мълчаливо терзание, да я желае до болка, да иска толкова малки неща, смешно невинни неща като истинска, пълна целувка и възможността да се опипват взаимно, а мисълта за предстоящата женитба да бъде единствената му утеха. И от какви само удоволствия ги бе лишила и двамата! Дори и да не можеха да се любят преди сватбата, кому бе нужна онази изкуственост, онова мъчително въздържание? Да търпи така безропотно като вежлив глупак! Други мъже щяха да поискат повече или да се отдръпнат. И ако след цяла година усилно въздържание се бе провалил в решителния момент, нима имаше вина? Дотук! Ще отхвърли това унижение, няма да го признае. Скандално е, че тя си позволява да се прави на разочарована, да изхвърча от стаята, когато вината е нейна. Той е трябвало да си признае, че тя не обича целувките и опипването, не й харесва близостта на телата им, не се интересува от него. Че е безчувствена, без абсолютно никакви желания. И никога не може да изпита онова, което изпитва той. Едуард премина нататък с фатална лекота — тя е знаела всичко това, и то през цялото време, как може да не го е знаела? И съзнателно го е измамила. Искала е да има мъж заради приличието или за да достави удоволствие на родителите си, или за да бъде като всички други. Или си е мислила, че това е просто игра. Не го обичаше, не можеше да обича по начина, по който мъжете и жените се обичаха, и го знаеше и го пазеше в тайна от него. Беше непочтена.

Не е лесно подобни тежки истини да се предъвкват на бос крак и по гащета. Едуард обу панталона си и пипнешком намери чорапите и обувките си, после обмисли всичко отново, изглади неточностите, грапавите преходи и свързващите пасажи, които разпръсваха собствените му съмнения. Така усъвършенства защитата си и почувства, че яростта му избликва отново. Тази ярост наближаваше върховия си момент и щеше да бъде безсмислена, ако останеше неизречена. Всичко трябваше да се изясни. Тя щеше да разбере какво мисли и чувства той — щеше да й го каже и да й го покаже. Едуард грабна сакото си от стола и бързо излезе от стаята.

Пета част

Тя го гледаше как идва по брега към нея. На фона на притъмняващите морски камъчета контурите му бяха като индигово петно — на моменти то й се струваше неподвижно, трепкащо и с размиващи се очертания, на моменти изведнъж се приближаваше, сякаш отместено като пионка за шах с няколко квадратчета напред. Последните останки от дневна светлина се оттегляха от плажната ивица. Зад гърба й, далеч на изток, се мяркаха светлинните точки на Портланд, а в ниските облаци матово се отразяваше жълтеникавият оттенък на уличните лампи, запалени някъде в далечен град. Наблюдаваше го и й се искаше да върви по-бавно, понеже се чувстваше виновна, страхуваше се от него и отчаяно се молеше за още малко лично време. Мисълта за какъвто и да е разговор я ужасяваше. Струваше й се, че няма думи, които могат да назоват случилото се, не съществува език, на който двама здравомислещи хора могат да си обяснят един на друг подобни събития. Да се спори за това бе дори още по-немислимо. Не можеше да има дискусия. Не искаше да се занимава с това и се надяваше, че и той няма да иска. Но за какво друго щяха да говорят? Защо иначе бяха и двамата тук? Проблемът стоеше помежду им, солиден като географско понятие, като планина, като межда. Неназовим и неизбежен. Флорънс се срамуваше. Последиците от собственото й поведение още я разтърсваха и дори сякаш кънтяха в ушите й. Затова именно бе тичала, докато стигна толкова надалеч по каменистия плаж със самоизуващите се обувки — за да напусне стаята и всичко, станало там, за да се спаси от себе си. Бе се държала отвратително. Отвратително. Остави тромавата светска дума да се върти в мислите й и да се повтори няколко пъти. В крайна сметка това беше снизходителен термин — тя играеше тенис отвратително, сестра й свиреше на пиано отвратително — и Флорънс знаеше, че думата по-скоро прикрива, отколкото обяснява поведението й.

Същевременно си даваше сметка и за неговия позор — когато се изправи над нея с онова сковано, зашеметено изражение, извивайки гръбнака си назад като влечуго. Но се опитваше да не мисли за това. Дали съзнаваше, че донякъде я успокоява една тайна мисъл: вината не е само нейна, в него също има нещо нередно? Колко ужасно щеше да бъде, но и колко утешително, ако той страда от някаква форма на вродено заболяване, от някакво семейно проклятие, от болестите, които се потулват в срам и мълчание, като например енурезата или рака — тази, последната дума, тя суеверно никога не изричаше на глас от страх да не се инфектира устата й, детинщина, разбира се, която никога не би признала пред другите. Тогава щяха да могат да изпитват взаимно съжаление, щяха да са обречени от личните си страдания на взаимна любов. Тя вече изпитваше съжаление към него, но се чувстваше и леко измамена. Ако той имаше някакво рядко страдание, защо не й се бе доверил? Впрочем прекрасно разбираше защо не би го направил. Тя също не бе заговорила. Как би могъл той да подхване въпроса за собствения си недъг, какви биха могли да бъдат встъпителните му думи? Та те не съществуваха. Подобен език тепърва трябваше да се измисля.

Докато обстойно обмисляше всичко това, Флорънс знаеше много добре, че Едуард е наред. Абсолютно наред. Тя не беше. Само тя. Бе се облегнала на едно огромно паднало дърво, вероятно изхвърлено на плажа от някоя буря. Кората му бе обелена от мощта на вълните, а дървесината — изгладена и втвърдена от солената вода. Почти седеше в основата на един клон и през масивната плътност на дънера усещаше на кръста си остатъчната топлина от деня. Сигурно така се чувства бебето, сгушено на сигурно място в свитата ръка на майка си, въпреки че Флорънс не вярваше някога да се е гушила така във Вайълет, чиито ръце бяха тънки и напрегнати от писане и мислене. Когато Флорънс бе петгодишна, имаше една детегледачка от Норланд, закръглена шотландка с майчинско отношение към децата, с музикален глас и червени кокалчета на ръцете, но тя напусна след скандал, за който никога не се говореше.

Флорънс продължаваше да наблюдава приближаването на Едуард по плажа, сигурна, че той още не я вижда. Можеше да се спусне по стръмния склон и да свие назад по брега на лагуната Флийт, но макар да се страхуваше от него, смяташе, че ще е прекалено жестоко, ако избяга. Зърна за малко контурите на раменете му на фона на сребриста водна ивица — вероятно някое течение, което красиво се открояваше далеч в морето зад него. Вече чуваше шума от стъпките му по камъчетата, което означаваше, че и той би чул нейните. Сигурно идваше насам, понеже така бяха решили — планът им за след вечеря бе разходка по прочутия морски чакъл, полята с бутилка вино. Щяха да събират камъчета по пътя си и да сравняват размерите им, за да проверят дали наистина бурите са въдворили ред на брега.

Споменът за пропадналото удоволствие не я натъжи особено много в този момент, понеже бе незабавно изместен от друга идея — една по-раншна, прекъсната мисъл от същата вечер. Да се обичат и да си дадат взаимна свобода. Просто един аргумент, който можеше да представи пред него. За нея това бе смело предложение, но за всеки друг, а и за самия Едуард то можеше да прозвучи идиотски, може би дори обидно. Флорънс не осъзнаваше напълно невежеството си, за някои неща дори се смяташе за доста мъдра. Сега се нуждаеше от повече време. Но само след секунди той щеше да е при нея и ужасният разговор щеше да започне. Още една нейна слабост — нямаше никаква представа как да се държи с него, не чувстваше нищо, освен страх от онова, което той можеше да каже, и от отговора, който очакваше от нея. Не знаеше дали трябва да моли за прошка или да очаква извинение. Не бе влюбена в него, не го бе разлюбила — не чувстваше нищо. Просто искаше да бъде тук сама в падащия здрач, до дънера на огромното дърво.

В ръката му като че имаше нещо. Той спря на доста голямо разстояние, което само по себе си й се стори недружелюбно и породи и у нея враждебност. Защо бе дошъл да я търси толкова скоро?

В гласа му наистина имаше раздразнение.

— Ето къде си била.

Тя не можа да се насили да отговори на толкова безсъдържателна забележка.

— Наистина ли трябваше да идваш чак дотук?

— Да.

— Сигурно оттук до хотела има две мили.

Тя се учуди на остротата в гласа си:

— Не ме интересува колко е далеч. Трябваше да се махна.

Едуард не реагира. Когато прехвърли тежестта си на другия крак, камъчетата под него издрънчаха. Сега тя видя, че той носи сакото си. На плажа беше топло и влажно, по-топло, отколкото през деня. Доядя я, че бе решил да вземе сакото си. Добре, че не беше сложил и връзка. Господи, колко раздразнителна стана изведнъж, когато само преди минути така се срамуваше от себе си! Обикновено толкова държеше на мнението му за нея, а сега то не я интересуваше.

Той се готвеше да й каже за какво е дошъл да поговорят и направи една крачка към нея.

— Виж, това е нелепо. Не беше честно от твоя страна да избягаш по този начин.

— Така ли?

— Всъщност беше адски неприятно.

— Наистина ли? Аз мисля, че адски неприятното беше онова, което ти направи.

— Какво имаш предвид?

Очите й бяха затворени, когато отвърна:

— Много добре знаеш какво имам предвид.

По-късно щеше ужасно да страда при спомена за репликите си в този разговор, но сега добави:

— Беше много гнусно.

Стори й се, че го чува как изсумтява, сякаш някой го е блъснал в гърдите. Ако последвалото мълчание беше с няколко минути по-дълго, може би щеше да осъзнае вината си и да добави нещо по-малко жестоко.