Точно този следобед Соня — виолистката, съседка по коридор на Флорънс в общежитието, пристигна, за да свири в квинтета на Моцарт. Най-после бяха готови да започнат. Настъпи най-кратката възможна мобилизираща тишина, на която самият Моцарт би бил способен. Още щом започнаха да свирят, Едуард бе поразен от невероятната сила и жилавост на звука и от кадифеното преливане на разните инструменти един в друг. В продължение на дълги минути се наслаждаваше на музиката, докато не изпусна нишката и не се отегчи, както ставаше обикновено, от това, което му се струваше превзето и еднообразно. Тогава Флорънс обяви прекъсване и тихо съобщи забележките си, после имаше общо обсъждане и всичко започна отначало. Така направиха няколко пъти и благодарение на повторенията Едуард започна да долавя една отчетлива нежна мелодия и мимолетни преплитания между изпълнителите, смели спускания надолу и стремителни изкачвания във висините, така че с нетърпение зачака следващото изпълнение. По-късно, във влака за към къщи, можа да й каже напълно искрено, че музиката го е развълнувала, и дори й изтананика части от нея. Флорънс бе толкова трогната, че даде още едно обещание отново с вълнуващата тържественост, от която очите й сякаш ставаха двойно по-големи. Когато настъпел големият ден за дебюта на квартет „Енисмор“ в Уигмор Хол, щели да изсвирят този квинтет специално за него.

В отговор той отнесе в Оксфорд една подборка от плочи, взети от бащината му къща с намерението да я научи да ги харесва. Тя седна неподвижно, затвори очи и прекалено съсредоточено и търпеливо изслуша Чък Бери. Едуард мислеше, че „Рол овър Бетовен“ няма да й хареса, но на нея пък й се стори много смешно. Опита да каже по нещо положително за всяка песен, но си служеше с думи като „жизнерадостно“, „свежо“ и „искрено“ и той разбра, че просто се мъчи да бъде любезна. Когато й намекна, че всъщност не „усеща“ рокендрола и че няма нужда да се мъчи повече, тя призна, че това, което не понасяла, били барабаните. След като мелодиите били толкова елементарни — най-вече в прости четири четвърти тактове, защо било необходимо това неспирно блъскане и удряне и тракане за спазване на такта? Какъв бил смисълът, след като вече имало ритъм китара, а често и пиано? Ако музикантите искали да им се отмерва тактът, защо не си вземели метроном? Какво щяло да стане, ако квартет „Енисмор“ си наемел барабанист? Той я целуна и й каза, че била най-задръстеното същество в цялата западна цивилизация.

— Но ти ме обичаш! — отвърна му тя.

— Точно затова те обичам.

В началото на август, когато един от съседите от Тървил Хийт се разболя, на Едуард му предложиха временно половин щатна работа като домакин на клуба по крикет на Тървил. Трябваше да е там по дванайсет часа седмично и можеше да ги изработва, когато поиска. Харесваше му да излиза от къщи в ранна утрин, преди дори баща му да се е събудил, и бавно да слиза сред птичето пеене надолу по алеята с липите, сякаш земята бе негова. През първата седмица подготви игрището за местното дерби — голямата игра срещу „Стонър“. Подстрига тревата, прекара валяка през нея и помогна на един дърводелец, който бе дошъл от Хамбълдън, да измайстори и боядиса нов параван за играта. Когато не работеше или не бе зает с нещо в къщи, тръгваше направо за Оксфорд, не само понеже копнееше да види Флорънс, но и за да отложи посещението й в неговия дом, където щеше да се запознае със семейството му. Тревожеше се — чудеше се какво ще си помислят тя и майка му една за друга или как Флорънс ще реагира на мръсотията и безпорядъка в селската къща. Мислеше, че му трябва време, за да подготви и двете жени, но се оказа, че това няма да е необходимо. Когато през един горещ ранен петъчен следобед пресичаше терена, видя Флорънс, която го чакаше в сянката на павилиона. Тя знаеше в кои часове работи, бе взела ранен влак и бе извървяла пътя от Хенли до долината Стонър с карта в ръка и два портокала в платнена чанта през рамо. В продължение на половин час го бе наблюдавала как маркира отдалечения край на игрището. Беше го обичала от разстояние — така му каза, докато се целуваха.

През този прелестен момент от ранния период на любовта им двамата тръгнаха бавно, ръка за ръка, нагоре по великолепната алея, като вървяха по средата й, сякаш за да я вземат само за себе си. Сега, когато бе неизбежна, перспективата за срещата й с майка му и със селската къща вече не му изглеждаше толкова страшна. Сенките, хвърляни от липите, бяха толкова гъсти, че изглеждаха синьо-черни в ярката светлина, а пустият хълм бе покрит с млади треви и диви цветя. Той се надуваше пред нея с познанията си за местните названия и дори откри край пътя една туфа чилтърнска тинтява. Откъснаха си само едно стръкче. Видяха жълта овесарка, зеленика, а после един ястреб се стрелна набързо под остър ъгъл над една трънка. Тя не знаеше имената дори на най-обикновени полски птици, но каза, че имала намерение да ги научи. Захласваше се от радост пред красотата на умело избрания маршрут — пред долината Стонър бе предпочела тесния селски път към затънтения Бикс Ботъм, който се виеше край обвитите в бръшлян развалини на църквата „Сейнт Джеймс“, по гористите хълмове до общинската мера на Мейдънсгроув, където открила необятна шир от диви цветя, после през буковите гори чак до Пишил Банк, където една малка църквица от тухла и камък била разположена с дворчето си тъй красиво на склона на възвишението. Когато му описваше всяко едно от тези места — а той ги познаваше толкова добре, — си я представяше как върви самичка към него в продължение на часове и спира единствено за да сбърчи чело над картата. И всичко това заради него. Какъв подарък му бе направила! Никога не бе я виждал толкова щастлива, нито толкова хубава. Бе привързала косата си назад с парче черно кадифе, носеше черни джинси, гуменки и бяла блуза, от чийто илик стърчеше затъкнато накриво глухарче. Докато вървяха към къщата, тя постоянно дърпаше озеленения му от тревата ръкав за още някоя целувка, макар и да бяха от най-невинните целувки, но поне този път той прие щастливо, или поне спокойно, че няма да отидат по-далеч. След като обели портокала, който й беше останал, за да си го разделят по пътя, ръката й залепна за неговата. Бяха изпълнени с невинен трепет от нейното ненадейно пристигане, животът им изглеждаше весел и свободен и имаха пред себе си цял уикенд.

* * *

Споменът за тази разходка от игрището за крикет до къщата иронично споходи Едуард година по-късно, през първата му брачна нощ, докато ставаше от леглото в полумрака. Усещаше как в него се борят противоположни чувства и се нуждаеше от най-добрите, най-нежните си мисли за нея, иначе му се струваше, че ще се огъне, че просто няма да издържи. Докато прекосяваше стаята, за да вдигне нещата си от пода, краката му се движеха тежко, сякаш бяха втечнени. Обу гащетата си, взе панталоните и дълго ги държа увиснали в ръцете си, загледан през прозореца в посърналите от вятъра дървета, превърнати от тъмнината в безформена сивозелена маса. Високо в небето висеше мътен полумесец, който не пръскаше никаква светлина. Сякаш отведнъж отприщен, плисъкът на вълните, които се разбиваха в брега на равни интервали, нахлу в мислите му и го изпълни с умора — неспирните закони и процеси на физическия свят, на луната, на приливите и отливите, от които той обикновено не се вълнуваше особено, въобще не се влияеха от неговото състояние. Този свръхочевиден факт бе много жесток. Как щеше да се оправи сам и без подкрепа? Как можеше да слезе долу и да застане лице в лице срещу нея на плажа, където мислеше, че е отишла? Панталоните висяха в ръцете му, тежки и нелепи, подобни на два кюнеца от плат, съединени в единия си край, някаква измислена мода, наложена през последните векове. Когато ги обуе, ще трябва отново да стане част от обществото, да се върне към задълженията си и към истинските измерения на срама си, към необходимостта да отиде да я намери. Затова отлагаше.

Както често става с паметта, някои моменти от разходката му с Флорънс към Тървил Хийт се губеха в полусянка от забрава. Навярно при пристигането в къщата бяха заварили майка му сама — баща му и момичетата сигурно са били още в училището. Марджъри Мейхю обикновено се стряскаше от непознати лица, но Едуард нямаше никакъв спомен от запознанството им с Флорънс, нито би могъл да каже как реагира годеницата му на претрупаните и мизерни стаички, на миризмата на канал, която се носеше от кухнята и винаги бе най-непоносима през лятото. Спомняше си само откъслечни неща за следобеда — някои гледки, като от стари пощенски картички. На една от тях през зацапаните, споени с олово стъкла на прозореца на дневната се виждаше дъното на градината, където Флорънс и майка му седяха на пейката с ножици в ръце и екземпляри от списание „Лайф“ и си бъбреха, докато изрязваха страници. На връщане от училище момичетата вероятно бяха завели Флорънс да види новороденото магаренце на някой съсед, понеже на една друга картичка трите се прибираха през селската поляна, хванати за ръце. На третата Флорънс носеше поднос с чай в градината за баща му. О, да, не биваше да се съмнява — тя бе добро момиче, най-доброто, и през онова лято всички от семейство Мейхю се влюбиха в нея. Близначките дойдоха с него в Оксфорд и прекараха един ден край реката с Флорънс и сестра й. Марджъри постоянно питаше за Флорънс, въпреки че така и не успя да запомни името й, а Лайънел Мейхю с целия си житейски опит посъветва Едуард да се ожени за „това момиче“, преди да го е изпуснал.

Връщаше се към тези спомени от миналата година, към гледките от селската къща, към разходката под липите, към лятото в Оксфорд не от сантиментално желание да засили болката си или да й се отдаде, а за да я потуши и да се почувства влюбен, както и за да спре в зародиш нещо, което още не искаше да си признае — едно начално помрачаване на настроението, някакво мрачно осъзнаване, първите капки на отровата, която вече започваше да го изпълва. Гневът. Демонът, който бе потиснал по-рано, когато мислеше, че търпението му се изчерпва. Изкушаваше се да му се поддаде — сега, когато бе сам и можеше да го остави да се развихри. Дължеше го на самоуважението си след подобно унижение. С какво щеше да му навреди една обикновена мисъл? По-добре да приключи с всичко сега, докато стои тук полугол и предаден сред останките от първата си брачна нощ. На помощ му идваше яснотата, настъпваща с внезапната липса на желание. Сега, когато мислите му вече не се смекчаваха или замъгляваха от копнежа, бе способен да регистрира обидата със съдебна обективност. И то каква обида само, с какво пренебрежение се бе отнесла тя към него, когато нададе вик на отвращение и се засуети с възглавницата, каква внезапна промяна — да избяга така от стаята, без да каже дума, зарязвайки го с цялата тежест на срама и провала! Бе положила всички усилия, за да направи ситуацията още по-ужасна и непоправима. Отнасяше се към него с презрение, искаше да го накаже, да го остави сам да разсъждава над своята несполука, без никаква мисъл за собствената си вина. Та нима не се дължеше всичко на движенията на ръката й, на пръстите й? При спомена за онова докосване, за онази сладка тръпка една нова и остра възбуда започна да разсейва мислите му и да го отклонява от огрубяващите го разсъждения, изкушавайки го да започне да й прощава. Но устоя. Бе намерил за какво да се захване и не смяташе да отстъпва. Чувстваше, че му предстои нещо по-трудно и че най-после го е открил, попаднал е на него, като миньор, направил пробив към по-широк тунел — мрачен, но достатъчно просторен проход за набиращата се в него ярост.