Междувременно неговото собствено образование бързо напредваше. През това лято яде за първи път салата с поливка от лимон и олио, а на закуска — кисело мляко — славен продукт, за който знаеше от една книга за Джеймс Бонд. Готвенето на притиснатия му от задачи баща и режима от пайове и пържени картофки през студентските му години трудно биха го подготвили за странните зеленчуци — патладжаните, зелените и червените чушки, тиквичките и сладкия грах, които редовно му се сервираха. Бе учуден, дори леко объркан, когато при първото му посещение Вайълет му поднесе най-напред купа с недоуврял грах. Трябваше да преодолее известно отвращение, не толкова към вкуса, колкото към лошата слава на чесъна. Рут не можа да спре да се смее в продължение на няколко минути, докато накрая не й се наложи да излезе от стаята, когато той нарече франзелата „кроасан“. Още в началото впечатли всички в семейство Понтинг, когато заяви, че никога не е ходил в чужбина, с изключение на Шотландия, където е изкачвал планините Мънро на полуостров Кнойдарт. За първи път в живота си опита мюсли, маслини, пресен чер пипер, хляб без масло, аншоа, недопечено агнешко, сирене, различно от чедър, гювеч, френски колбаси, френска рибена чорба, цели ястия без картофи и най-странното от всичко — някаква розова рибена паста — тарама салата. Вкусът на много от тези неща бе леко отблъскващ и те по някакъв неопределен начин си приличаха едно с друго, но той бе твърдо решен да покаже известна изтънченост. Макар че понякога, ако ядеше прекалено бързо, дори му се повдигаше.

Някои от новостите, към които бързо се пристрасти, бяха прясно смляното филтър кафе, портокаловият сок на закуска, патешко конфи, пресни смокини. Не си даваше сметка колко особено бе семейство Понтинг — преподавателка от Оксфорд, женена за успешен бизнесмен, като при това Вайълет, която бе някогашна приятелка на модната авторка на готварски книги Елизабет Дейвид, успяваше да съчетава поддържането на домакинство на гребена на кулинарната революция с четенето на лекции пред студенти за монадите и категоричния императив. Едуард поглъщаше тези домашни обстоятелства, без да осъзнава екзотичния им разкош. Приемаше, че животът на оксфордските преподаватели поначало е такъв и за нищо на света не искаше да се покаже впечатлен.

Всъщност бе запленен, живееше като насън. През онова топло лято желанието, което изпитваше към Флорънс, бе неделимо от декора — огромните бели стаи и безпрашните дъсчени подове, затопляни от слънчевата светлина, хладният зелен въздух на обраслата градина, който нахлуваше в къщата през отворените прозорци, уханните цветове на Северен Оксфорд, масите в библиотеката, отрупани с нови книги с дебели корици, последните произведения на Айрис Мърдок (тя бе приятелка на Вайълет), на Набоков, на Ангъс Уилсън и първата му среща със стереограмофона. Една сутрин Флорънс му показа откритите, бляскави оранжеви електронни лампи на усилвателя, които се подаваха от една елегантна сива кутия, и високите до кръста му високоговорители и му пусна убийствено силно симфонията „Хафнер“ на Моцарт. Началният октавен скок го порази с дръзновената си яснота — пред него изведнъж се разкри целият оркестър, при което той размаха юмрук и извика, че я обича, без да се интересува кой може да го чуе. Казваше го за първи път в живота си — на нея или на когото и да било друг. Тя му върна с гримаса същите думи и се засмя, възхитена, че най-после го е видяла развълнуван от класическо музикално произведение. Той прекоси стаята и се опита да танцува с нея, но музиката запрепуска и се разбуни и те набързо спряха, прегърнати и погълнати от водовъртежа й.

Как можеше да не си признае вътрешно, че в бедното му откъм емоции съществуване това бяха необикновени изживявания? Успяваше все пак да не мисли много по въпроса. Не бе интроспективен тип и фактът, че обикаляше из къщата й с постоянна ерекция, или поне така му се струваше, някак притъпяваше или ограничаваше мислите му. По негласните закони на дома й му бе разрешено през деня да се изляга на леглото й, докато тя се упражнява на цигулката, при положение, че вратата на стаята й остава отворена. Предполагаше се, че чете, ала единственото, което можеше да прави, бе да я гледа и да се възхищава на голите й ръце, на кариоката през косата й, на правия й гръб, на сладкото накланяне на брадичката й, когато подлагаше инструмента под нея, на извивката на гърдите й, очертаващи се на фона на прозореца, на това как краят на памучната й пола се въртеше около потъмнелите й от слънцето прасци при тегленето на лъка, на малките мускулчета в същите тези прасци, които се вълнуваха, когато тя се движеше и поклащаше. От време на време Флорънс въздишаше, недоволна от някоя въображаема неточност на тона или фразирането, и неспирно повтаряше цели пасажи. Друг показател за настроението й бе начинът, по който обръщаше страниците на нотите — понякога преминаваше към поредното упражнение с рязко, отривисто движение на китката, а друг път вършеше това спокойно и бавно, най-сетне доволна от себе си или пък в очакване на нови удоволствия. Бе силно впечатлен от способността й да забравя за присъствието му — тя имаше дарбата да се съсредоточава напълно, докато той бе способен да прекара цял ден в някакво гранично състояние между скука и възбуда. Можеше да измине и час, преди тя да даде вид, че си е спомнила за присъствието му, и въпреки че се обръщаше и му се усмихваше, никога не отиваше при него на леглото — оставаше до статива или от жестока професионална амбиция, или по силата на някакъв друг неписан домашен закон.

Разхождаха се по Порт Медоу край Темза — нагоре по течението, до „Костура“ и „Пъстървата“, за да изпият по бира. Когато не говореха за чувствата си — Едуард започваше да се пресища от подобни разговори, — обсъждаха амбициите си. Той й разказваше истории за полузабравени фигури, прекарали известно време в обкръжението на велики личности или самите те добили кратка известност. Описваше й дивото препускане на север на сър Робърт Кейри, как пристигнал в двора на Джеймс с окървавено лице след едно падане от коня и как след всичките си усилия не спечелил нищо. След разговора си с Вайълет Едуард бе решил да прибави към поредицата един от средновековните герои на Норман Кон — самобичуващ се Месия от 1360 година, чиято поява била предречена в пророчествата на Исая, както обявявали самият той и сподвижниците му. Христос бил просто негов предшественик, докато той бил както императорът от „последните дни“, така и Бог. Неговите самобичуващи се последователи му се подчинявали робски и се молели за него. Казвал се Конрад Шмид и вероятно бил изгорен на клада от Инквизицията през 1368 година, след което многобройните му последователи просто се стопили. Едуард предвиждаше отделните истории да не надвишават двеста страници и да бъдат публикувани от „Пенгуин“, а когато цялата поредица е готова, да се продават и като комплект в специална кутия.

Естествено, Флорънс говореше за своите планове с квартета „Енисмор“. Веднъж му разказа как преди седмица ходили в стария й колеж и изсвирили целия втори „Разумовски“ на Бетовен на преподавателя й и той, разбира се, много го харесал. Веднага им казал, че имат бъдеще и че трябва на всяка цена да останат заедно и да работят сериозно. Казал им също да отделят внимание на репертоара си, да се съсредоточат върху Хайдн, Моцарт, Бетовен и Шуберт и да оставят за по-късно Шуман, Брамс и композиторите от двайсети век. Флорънс обясни на Едуард, че не иска никакъв друг живот, че не може да си представи да пропилее годините си на задна позиция в някой оркестър, ако въобще успее да получи някакво място. С квартета работата била изключително интензивна и нуждата от концентрация много голяма, тъй като всеки изпълнител бил като солист, а музиката била толкова красива и богата, че всеки път, когато изсвирвали някое произведение, откривали по нещо ново.

Обясни му всичко това със съзнанието, че класическата музика не означава нищо за него. За Едуард тя бе най-приятна, когато се чуваше тихичко в далечината — поток от недиференцирано мяучене, стъргане и бибипкане, обикновено считан за синоним на сериозност, зрелост и уважение към миналото и изцяло неспособен да предизвика интерес или вълнение. Флорънс обаче мислеше, че победният му вик при увертюрата на симфонията „Хафнер“ е някакъв пробив, затова го покани да отиде с нея в Лондон и да присъства на една репетиция. Той веднага прие — разбира се, искаше да я гледа, докато свири, но преди всичко бе любопитен да провери дали онзи челист Чарлс, когото тя споменаваше доста често, може да му бъде съперник. Ако беше така, налагаше се Едуард да му демонстрира присъствието си.

Поради лятното затишие изложбената зала за пиана до Уигмор Хол даваше на квартета стая за репетиции на номинална цена. Флорънс и Едуард пристигнаха доста преди другите, за да може тя да го разведе из сградата. Той си помисли, че зелената стая, миниатюрната съблекалня, дори залата и куполът едва ли заслужаваха такова благоговейно отношение. Флорънс се гордееше с Уигмор Хол, сякаш самата тя го беше проектирала. Заведе го на сцената и го помоли да си представи възбудата и ужаса на изпълнителя в момента, когато излиза пред компетентната публика. Той не можа, въпреки че не си го призна. Тя му каза, че някой ден ще се случи, била решила — квартет „Енисмор“ ще дойде тук, за да свири прекрасно и да се прослави. Заради тържествеността на обета й той я обикна още повече. Целуна я, след това скочи долу в залата и отиде до третия ред, в самия център, където си обеща, че каквото и да се случи, той ще бъде там на този ден, на същото това място, 9 С, и пръв ще ръкопляска и ще вика „браво“ накрая.

Когато репетицията започна, Едуард седна тихо в един ъгъл на голата стая, обзет от дълбоко щастие. Бе открил, че да си влюбен не е стабилно състояние, че любовта идва на все нови и нови изблици или вълни, на една от които се носеше в момента. Челистът, явно смутен от новия приятел на Флорънс, беше някакъв заекващ тиквеник с ужасно кожно заболяване и Едуард успя да изпита съжаление към него и великодушно да му прости раболепното вторачване във Флорънс, понеже и той самият не можеше да откъсне очите си от нея. Когато започна да се готви за работа с приятелите си, тя изпадна в някакво задоволство, граничещо с транс. Сложи кариоката през косата си и Едуард, в очакване на започването на сеанса, се размечта не само за любене с нея, но и за женене, за семейство и за дъщерята, която биха могли да имат. Мисълта за подобни неща определено бе знак за зрелост. Може би ставаше дума просто за порядъчната версия на една стара мечта да го обичат повече от едно момичета. Дъщерята щеше да е наследила красотата и сериозността на майка си, както и чудесния й прав гръб, и със сигурност щеше да свири на някакъв инструмент — вероятно на цигулка, въпреки че той не изключваше напълно електрическата китара.