Леглото му беше широко и необичайно твърдо. В единия от ъглите, под чупката на тавана, имаше изциклена чамова маса с чупеща се лампа и боядисан в синьо кухненски стол. Нямаше никакви картини или килими, нито дребни украшения, нямаше списания с разръфани страници или каквито и да било други следи от хобита или проекти. За първи път в живота си той направи частично усилие да не разхвърля, понеже обитаваше стая, в каквато досега не бе живял; стая, в която мислите ти могат да текат спокойно и подредено. Тъкмо тук през една чудесна ноемврийска нощ Едуард написа на Вайълет и Джефри официално писмо, в което изложи амбицията си да се ожени за дъщеря им и не толкова ги помоли за разрешение, колкото самоуверено поиска одобрението им.

И не сбърка. Те изглеждаха възхитени и през един неделен ден отбелязаха годежа със семеен обяд в хотел „Рандолф“. Едуард познаваше света твърде малко, за да се изненада от радушния прием, който му оказа семейство Понтинг. Вежливо прие, като нещо, което му се полагаше в ролята му на сериозен приятел, а по-късно и на годеник на Флорънс, че когато идва на стоп или с влака от Хенли до Оксфорд, стаята винаги ще бъде на негово разположение, че за него винаги ще има място около масата, където ще го питат за мнението му за правителството и за световното положение, че ще може да се движи свободно из библиотеката и в градината с игрището за крокет и разчертания корт за бадминтон. Бе благодарен, но не и учуден, когато прането му се смеси с прането на семейството и на одеялото в края на леглото му започна да се появява спретната изгладена купчинка, дело на чистачката, която идваше всеки делничен ден.

Изглеждаше напълно естествено, че Джефри Понтинг пожела да играе с него тенис на тревните кортове на Съмъртаун. Едуард бе посредствен играч. Имаше приличен сервис, благодарение на височината си, а и от време на време успяваше да забие някоя яка топка от задната линия. Ала около мрежата бе несръчен и глупав — не можеше да разчита на метежния си бекхенд и предпочиташе да гони топките отляво. Малко се страхуваше от бащата на приятелката си, безпокоеше се, че Джефри Понтинг ще го сметне за самозванец, за натрапник, за крадец, възнамеряващ да посегне на девствеността на дъщеря му и после да изчезне, което бе вярно само в първата част. Докато отиваха с колата към кортовете, Едуард се тревожеше и за играта — щеше да е невъзпитано да победи, но щеше също да е пълна загуба на време за домакина, ако Едуард не му окажеше прилична съпротива. И по двете точки безпокойствата му бяха напълно излишни. Понтинг бе от съвсем различна категория — играеше с бързи и точни удари и с невероятна енергичност за петдесетгодишен мъж. Спечели първия сет с шест на едно, втория с шест на нула, третия с шест на едно, но най-впечатляваща бе яростта му, когато Едуард успееше да отскубне някоя точка. Докато младежът се връщаше да заеме позиция, на другия край на корта по-старият играч с негодуващ тон си изнасяше някаква лекция, която, доколкото Едуард успяваше да разбере от своя край, съдържаше заплахи за самонаказание. И наистина, от време на време Понтинг се удряше силно с ракетата по десния хълбок. Той не само искаше победа, и то лесна победа. Той искаше да спечели всички точки. Почти се разкрещя заради двата гейма, които бе изгубил в първия и третия сет, и няколкото неволни грешки. „О, за Бога, човече! Какво чакаш!“ По пътя към къщи в колата бе немногословен и Едуард почувства, че дузината точки, спечелени за трите сета, си бяха своеобразна победа. Ако обаче бе победил истински, можеше и никога да не види Флорънс отново.

Джефри Понтинг се отнасяше, общо взето, приветливо с него, по своя си нервен и енергичен начин. Ако Едуард се случеше в къщата, когато той се връщаше от работа към седем часа, Понтинг обикновено отваряше шкафчето си за напитки и приготвяше за двамата джин с тоник — тоникът и джинът бяха в равни количества. Слагаше и много ледени кубчета, които за Едуард бяха новост. Сядаха в градината и говореха за политика — тоест Едуард изслушваше възгледите на бъдещия си тъст за западането на британската търговия, за споровете в профсъюзите и безумното даване на независимост на различните африкански колонии. Дори когато бе седнал, Понтинг не се отпускаше — пазеше равновесие на ръба на стола си, готов да скочи всеки момент, а докато говореше, подрусваше коляното си или мърдаше пръстите си в сандалите в унисон с ритъма на мисълта си. Бе доста по-нисък от Едуард, но с яка конструкция, с покрити с руси косми мускулести ръце, които обичаше да показва, носейки ризи с къси ръкави дори на работа. Плешивостта му също сякаш подчертаваше по-скоро силата, отколкото възрастта му — загорялата кожа бе опъната и гладка на черепа като издуто от вятъра платно. При определено осветление едрото му лице с малки месести устни, които си почиваха само когато се цупеха, с копчест нос и с раздалечени очи приличаше на гигантски зародиш.

Флорънс сякаш не желаеше да се присъединява към тях за тези градински разговори, а вероятно и Понтинг не я искаше там. Едуард виждаше, че бащата и дъщерята рядко говорят помежду си, освен когато са в компанията на други хора, а тогава разговорите им са маловажни. Но му се струваше, че въпреки това и двамата имат силно усещане за взаимното си присъствие и че разменят погледи, докато другите говорят, сякаш за да споделят скритото си неодобрение от чутото. Понтинг винаги обвиваше с ръка раменете на Рут, но никога — поне пред Едуард — не прегръщаше голямата й сестра. И все пак в разговор Понтинг често си служеше с изрази като „Флорънс и ти“ или „вие, младите“, и го правеше по приятен начин. Тъкмо той, а не Вайълет се развълнува особено при новината за годежа, организира обеда в „Рандолф“ и вдигна половин дузина тостове. През ума на Едуард полунасериозно мина мисълта, че Понтинг някак прекалено бърза да се освободи от дъщеря си.

Някъде по това време Флорънс спомена пред баща си, че Едуард би могъл да се окаже полезен за фирмата. През една съботна утрин Понтинг го откара с хъмбъра до фабриката си в околностите на Уитни, където се проектираха и сглобяваха натъпкани с транзистори научни инструменти. Докато си проправяха път през неразборията от тезгяси, през познатата миризма на метални спойки, той сякаш не бе особено смутен от факта, че Едуард, който силно се впечатляваше от всичко, свързано с науката и техниката, не успя да зададе нито един интересен въпрос. Едуард малко се оживи, когато в една задна стая без прозорци се запозна с плешивия, двайсет и девет годишен директор по продажбите, който имаше диплома по история от университета „Дъръм“ и бе писал докторска дисертация по въпросите на средновековното монашество в Североизточна Англия. На чаша джин с тоник същата вечер Понтинг предложи на Едуард работа като търговски пътник към фирмата, който да осигурява нови покупко-продажби. Трябваше да попрочете едно-друго за продуктите, оттук-оттам за електрониката и съвсем малко за договорното право. Едуард, който все още нямаше планове за кариерата си и лесно можеше да си представи как пише исторически книги по влакове и по хотелски стаи между срещите и съвещанията, се съгласи по-скоро в духа на доброто възпитание, отколкото от истински интерес.

Домакинската работа, която Едуард предлагаше да върши, го привърза още по-здраво към семейство Понтинг. През онова лято на 1961 година той многократно окоси различните морави — градинарят им отсъстваше по болест, нацепи към десет кубика дърва за склада с горивото и редовно караше втората кола, един Остин 35, до бунището с излишните вещи от неизползвания гараж, който Вайълет искаше да преустрои в библиотека. В същата тази кола — никога не му разрешиха да взима хъмбъра, — откарваше Рут, сестрата на Флорънс, у приятели и братовчеди в Тейм, Банбъри и Стратфорд, а след това я прибираше. Беше шофьор и на Вайълет — един път я отведе на един симпозиум за Шопенхауер в Уинчестър и по пътя тя го подложи на строг разпит за интереса му към хилиастките14 култове. Доколко гладът и социалните промени са повлияли на възникването им? И не можело ли движението да се възприеме като ранна форма на социализъм от руски тип поради антисемитизма си и нападенията над Църквата и търговците? И още един провокативен въпрос: ядрената война не била ли модерният еквивалент на Апокалипсиса от Книга Откровение? И хората не били ли принуждавани от историята си и от чувството си за вина да мечтаят за собственото си унищожение?

Той отговаряше нервно, чувствайки, че подлагат на проверка интелектуалната му издръжливост. Докато говореше, се движеха из покрайнините на Уинчестър. С периферното си зрение я видя как изважда пудриерата си и разкрасява мършавото си бяло лице. Бе силно впечатлен от бледите й, прилични на върлини ръце, и от острите й лакти и отново се зачуди дали наистина можеше да бъде майка на Флорънс. Ала сега бе длъжен да се съсредоточи, както и да шофира. Каза й, че според него разликата между тогава и сега е по-важна от приликата. И по-точно разликата между една ужасна и абсурдна фантазия, съчинена от един мистик след Желязната епоха и после разкрасена от лековерните му средновековни последователи, от една страна, и от друга — рационалния страх от едно възможно и ужасяващо събитие, което можем да предотвратим.

Тя му отвърна с тон на остро порицание, че не я е разбрал напълно, с което всъщност приключи разговора. Не ставало дума за това дали средновековните последователи на култове бъркали за Книга Откровение и за края на света. Разбира се, че бъркали, но и вярвали дълбоко, че са прави, и действали според убежденията си. По същия начин и той искрено вярвал, че ядрените оръжия могат да унищожат света, и действал съобразно с това. Било напълно без значение, че той грешал, че всъщност подобни оръжия предпазвали света от войни. Това било в крайна сметка целта на ядреното възпиране. Той като историк несъмнено бил научил, че през вековете масовите заблуди имали общи теми. Когато осъзна, че тя оприличава подкрепата му на Кампанията за ядрено разоръжаване с членството в хилиастка секта, Едуард любезно прекрати разговора и последната половин миля изминаха в мълчание. При друг случай той шофира на Вайълет до Челтнъм и обратно. В Челтнъм тя изнесе лекция на шестокласниците от Лейдис колидж за ползата от оксфордското образование.