Трябваше да мине известно време през онази вечер, за да си даде сметка, че Харолд Матър съвсем не му е благодарен, и за да забележи мълчанието му, или по-скоро мълчанието му по отношение на стореното от него, и дори още по-дълго време — ден или два, за да осъзнае, че приятелят му не одобрява и още по-лошо, чувства се неловко от постъпката му. В пъба нито един от двамата не разказа за случката на приятелите им и след това Матър никога не заговори на Едуард за нея. Откритият укор би улеснил нещата. Вместо това, без да вдига много шум, Матър се отдръпна от него. Въпреки че се виждаха в компанията на други и Матър не се държеше демонстративно настрани от Едуард, приятелството им вече не беше същото. Едуард се измъчваше от мисълта, че младежът е бил отблъснат от поведението му, но нямаше смелост да повдигне въпроса. А и Матър правеше всичко възможно да не остават само двамата. Отначало Едуард мислеше, че е накърнил гордостта на приятеля си, ставайки свидетел на унижението му, и дори е усложнил нещата, като се е намесил в негова защита и е показал, че самият той може да се бие, а Матър е жалък пъзльо. По-късно осъзна, че това, което бе извършил, е просто тъпо, и срамът му още повече се засили. Уличните побои не се връзваха с поезията и иронията, с бибопа или историята. Бе се провинил в липса на вкус. Явно не беше този, за когото се смяташе. Онова, за което мислеше, че е интересна чудатост, грубовато достойнство, се оказваше обикновена простащина. Той бе селско момче, провинциален глупак, въобразил си, че като размаже някого с юмруци, ще впечатли приятелите си. Съкрушителна преоценка. И типичен за навлизането в зрялата възраст напредък — откри, че съществуват други ценности, според които предпочиташе да го съдят. От този момент нататък вече не участваше в побои.

Ала сега, през първата си брачна нощ нямаше никаква вяра в себе си. Не можеше да бъде сигурен, че онова избирателно ослепяване и оглушаване няма отново да го връхлети и да го обвие като зимната мъгла на Тървилската пустош, засенчвайки по-прясната му, по-изтънчена същност. Седеше тук до Флорънс с пъхната под роклята й ръка и повече от минута и половина галеше бедрото й. Мъчителното му желание неудържимо нарастваше и го караше да се страхува от собственото си безумно нетърпение и от ужасните думи или действия, които можеше да предприеме и по такъв начин да сложи край на вечерта им. Обичаше я, но му се искаше да я разтърси, за да я събуди, или пък да я удари, за да я изтръгне от северно-оксфордското й благоприличие, от самоуверената й поза на дисциплинирана музикантка пред статива, да я принуди да види колко просто е всичко — имаха пред себе си безгранична сексуална свобода, която дори бе благословена от викария — с тялото си да те боготворя13 — мръснишка, весела, голокрака и голоръка свобода, която във въображението му се възправяше като огромна и просторна катедрала, може би в полуразруха и без покрив, с разгърнати като ветрила към небето сводове, където те безтегловно щяха да се носят нагоре в мощна прегръдка, взаимно да се обладават и да се давят във вълни от бездиханен, безмисловен екстаз. Беше толкова просто! Защо сега не бяха там горе, вместо да седят тук, парализирани от онова, което не знаеха как да изрекат и не смееха да направят?

И какво стоеше на пътя им? Личностите им, миналото им, невежеството и страховете им, някаква свенливост, мнителност, скованост, липса на самочувствие или на опит, останките от религиозни запрещения, английският им произход и класовата им принадлежност, както и самата История. Нищо повече. Той отдръпна ръка, привлече я към себе си и я целуна по устните с цялата умереност, на която беше способен, като сдържаше езика си. Облегна я назад на леглото — така главата й бе положена на ръката му. Легна настрани, повдигнат на лакътя на същата ръка, загледан надолу към нея. Докато се наместваха, леглото жално проскърцваше, сякаш за да им напомни за другите новобрачни двойки, минали оттук — навярно всичките по-вещи от тях. Едуард потисна внезапното си желание да се засмее при мисълта за тези двойки — тържествена върволица, проточила се надолу по коридора, към рецепцията, назад във времето. Не биваше да мисли за тях — комичното е отрова за еротиката. Трябваше да потиска и мисълта, че тя може би се страхува от него. Ако повярваше в това, нямаше да успее да направи нищо. Тя лежеше послушно в ръцете му, очите й все така вперени в неговите, лицето й — отпуснато и непроницаемо. Дишането й бе равно и дълбоко като на спящ човек. Той прошепна името й и отново й каза, че я обича, а тя примигна и разтвори устни, може би в знак на съгласие или дори на взаимност. Със свободната си ръка той започна да изува гащичките й. Тя се напрегна, но не му се противопостави и привдигна, или поне полупривдигна, дупето си от леглото. Отново се чу тъжният звук, издаван от пружините на матрака или от рамката на леглото — като проблейването на пролетно агне. Дори ако протегнеше докрай свободната си ръка, нямаше да може да придържа главата й и в същото време да прекарва гащичките през коленете и глезените й. Тя му помогна, като изви колене. Това бе добър знак. Той не можеше да си представи, че наново ще се бори с ципа на роклята й, затова за момента и сутиенът й — бе забелязал, че е от бледосиня коприна, поръбен с фина дантелка — трябваше да си остане на мястото. Толкова за голокраката и голоръката безтегловна прегръдка. Но тя беше красива и в този си вид, изтегната на ръката му, с омотаната около бедрата й рокля и заплетените кичури коса, разпръснати по покривката на леглото. Кралица слънце. Целунаха се отново. Гадеше му се от желание и нерешителност. За да се съблече, трябваше да наруши тази обещаваща подредба на телата им и да рискува да развали магията. Само някаква дребна промяна, комбинация от незначителни фактори, най-малкият полъх на съмнение и тя можеше да се отметне. Но той твърдо вярваше, че да се люби, и то за първи път, чисто и просто разкопчавайки ципа си, е безчувствено и грубо. И освен всичко — невъзпитано.

След няколко минути той се плъзна встрани от нея и набързо се съблече до прозореца — не искаше да запълва ценното пространство около леглото с подобни тривиални вещи. Застъпи петите на обувките си, за да ги изуе от краката си, после се наведе и събу чорапите си с бързи, резки движения на палците. Забеляза, че очите й не гледат към него, а право нагоре, към увисналия балдахин над главата й. Няколко секунди остана само по риза, вратовръзка и ръчен часовник. Някак си ризата, която отчасти прикриваше, отчасти подчертаваше ерекцията му като драперия на обществен паметник, учтиво се съобразяваше със стила, зададен от нейната рокля. Връзката определено бе нелепа и докато се приближаваше отново към нея, той я свали с една ръка, а с другата разкопча най-горното си копче. Извърши го елегантно и със самочувствие, като за миг отново изпита старото чувство, че е грубовато скроен, но в основата си честен и способен младеж. После чувството отмина. Призракът на Харолд Матър все още го навестяваше.

* * *

Флорънс реши да не сяда в леглото, дори да не променя позата си. Лежеше по гръб, вперила поглед в бисквитеножълтата надиплена материя, придържана от колоните на леглото, предназначени, както тя предполагаше, да напомнят за старата Англия на студените каменни замъци и романтичната любов. Съсредоточи се в неравната тъкан, в зеленото петно с големина на монета — как ли бе попаднало там? — и в един висящ конец, който се поклащаше при движението на въздуха. Опитваше се да не мисли за близкото бъдеще или за миналото и си представяше как се закрепя за сегашния момент, за безценното настояще, подобно на необезопасен с въже катерач, който притиска лице до скалата и не смее да помръдне. Хладният въздух приятно облъхваше голите й крака. Чуваше далечните вълни, крясъка на гларусите и звуците откъм събличащия се Едуард. Миналото — смътното минало, все пак се появи. Довя го мирисът на морето. Тя бе дванайсетгодишна, лежеше неподвижно както сега, очакваща, трепереща върху тясната койка с полирани махагонови страни. Умът й бе празен, чувстваше, че върши нещо срамно. След двудневен път през морето се намираха отново в спокойното пристанище на Картере, южно от Шербур. Бе късно вечерта, баща й се движеше из тъмната маломерна кабина и се събличаше, както сега Едуард. Спомняше си шумоленето на дрехите, звънтенето на разкопчан колан, на ключове или разпилени монети. Единствената й задача бе да държи очите си затворени и да мисли за някоя любима мелодия. Или за каквато и да е мелодия. Спомняше си сладникавия мирис на почти развалена храна в застоялия въздух на лодката след пътуване в бурно море. Обикновено по време на плаването повръщаше многократно и не помагаше с нищо на баща си като моряк. Вероятно това бе причината за срама й.

Не можеше да избегне и мисълта за близкото си бъдеще. Надеждата й бе, че каквото и да стане, отново ще изпита онова сладостно, обхващащо цялото й тяло усещане, че то ще се разраства и ще я залива, ще притъпява страховете й и ще й помогне да не се посрами. Но това изглеждаше малко вероятно. Истинският спомен за чувството, за това, че го е изпитала, че наистина знае какво представлява, вече се бе свил до сух исторически факт. Бе й се случило само веднъж, като битката при Хейстингс. И все пак то си оставаше едничкият й шанс и това го правеше още по-ценно, като фин стар кристал, който може лесно да се строши — още една причина, за да не помръдва.

Усети как леглото потъва и се раздрусва, когато Едуард се върна при нея. Лицето му измести балдахина и изпълни зрителното й поле. Тя услужливо вдигна глава, за да може той отново да пъхне ръката си под нея като възглавница. Той я притегли към себе си и сега телата им бяха едно до друго. Очите й се взираха в тъмнината на ноздрите му — отляво виждаше един самотен превит косъм, застанал като кланящ се човек пред пещера и потрепващ при всяко негово дихание. Харесваше й ясно изсечената линия на оформеното като значка улейче над горната му устна. Вдясно от него розовееше малко петънце, едва забележимо връхче — вече започнала да избледнява следа от пъпка. Усети в хълбока си ерекцията му — твърда като дръжка на метла и пулсираща, и за нейно учудване не й беше чак толкова противно. Това, което не искаше, или поне все още не искаше, бе да го вижда.