В това точно състояние долови някаква тържествена и проста музикална фраза, която прозвуча и се повтори някъде из тъмните, непонятни пътища на слуховата й памет, последва я до леглото, после отново зазвуча, когато тя събу обувките си и остана така, хванала по една във всяка ръка. Познатата фраза — някои дори можеха да я нарекат прочута — се състоеше от четири възходящи ноти, които сякаш задаваха плах въпрос. Инструментът бе чело, а не нейната цигулка, затова разпитващият бе не тя, а някакъв страничен наблюдател, леко недоверчив, но не по-малко настойчив, понеже след кратка пауза и един точещ се, неубедителен отговор от другите инструменти, челото отново зададе въпроса — по друг начин, с друга струна, и после отново и отново, като всеки път получаваше несигурен отговор. Нотите не казваха нищо, не съществуваха думи, които биха им подхождали. Питането бе без съдържание — изчистено като въпросителен знак.

Беше началото на Моцартов квинтет — причината за един спор между Флорънс и приятелите й. За да го свирят, трябваше да привлекат още един виолист, а останалите предпочитаха да избегнат усложненията. Флорънс обаче настоя, искаше още един човек за това произведение и когато покани на репетицията една приятелка от етажа в общежитието и го разчетоха заедно, славолюбивият челист, естествено, си падна по него и не след дълго и другите не устояха на магията му. А и кой би устоял? Встъпителната фраза поставяше проблем пред сплотеността на квартет „Енисмор“ — наречен така по името на девическото общежитие, но той бе разрешен благодарение на решимостта на Флорънс, опълчила се срещу останалите трима, и на упоритата й вяра в собствения й добър вкус.

Докато прекосяваше спалнята, все още с гръб към Едуард, все още печелейки време, и внимателно поставяше обувките си на пода до гардероба, същите четири ноти й напомниха за тази друга страна на нейната природа. Онази Флорънс, която ръководеше квартета си, която хладнокръвно налагаше волята си, никога не би отстъпила смирено пред общоприетото. Онази Флорънс не беше агне, безропотно очакващо да го заколят. Или да проникнат в него. Щеше да отстоява точно онова, което искаше или не искаше от семейния живот, и щеше да го каже открито на Едуард с цел да намери някаква форма на компромис с него. Нали това, което всеки един от двамата желаеше, не трябваше да е в ущърб на другия. Въпросът бе да се обичат и да си дават взаимно свобода. Да, тя трябваше да говори, както го правеше на репетиции и както щеше да го направи и сега. Дори имаше готово начало на предложение. Устните й се разтвориха и тя пое въздух. Тогава една дъска изскърца, Флорънс се обърна, видя го как идва към нея усмихнат, с леко порозовялото си красиво лице, и освободителната идея, която не можа да стане нейна, отлетя.

Роклята й за пътуването бе от лека памучна материя в метличиново синьо — точно отговаряща на обувките и открита след дълго обикаляне по тротоарите между Риджънт Стрийт и Марбъл Арч, за щастие без майка й. Когато Едуард привлече Флорънс в прегръдката си, то не бе, за да я целуне, а най-напред за да притисне тялото й към своето и чак после за да сложи ръката си на тила й и да потърси опипом ципа на тази рокля. Другата му ръка бе широко разтворена и притисната към кръста й, докато той шепнеше в ухото й тъй силно и така отблизо, че тя успяваше да долови единствено тътнещия, топъл влажен въздух. Но ципът не можеше да се разкопчае само с една ръка, не и първите един-два инча. Трябваше едната ръка да изпъне горния край на роклята, а другата да дърпа, в противен случай тънкият плат щеше да се набере и да се захване в ципа. Тя би се пресегнала над рамото си, за да му помогне, ала ръцете й бяха пленени и освен това някак й се струваше неправилно да му показва какво да прави. Най-вече не искаше да го засяга. С отсечена въздишка той дръпна ципа по-силно, опитвайки да го отвори със сила, ала той вече бе стигнал критичната точка и не помръдваше нито нагоре, нито надолу. Флорънс бе пленена в собствената си рокля.

— О, Господи, Фло, стой, без да мърдаш, моля те!

Тя послушно замря, ужасена от възбудата в гласа му и същевременно убедена, че грешката е нейна. В крайна сметка, това бе нейната рокля, нейният цип. Може би щеше да бъде по-добре, ако се освободи и обърне с гръб към него или ако отиде по-близо до прозореца, на светло. Но това можеше да му се стори грубо и паузата щеше да раздуе още повече проблема. Вкъщи тя разчиташе на сестра си, която си служеше умело с пръстите, въпреки отвратителното си свирене на пиано. Майка им нямаше търпение за такива фини неща. Горкият Едуард! Флорънс чувстваше как ръцете му треперят от усилие — вече ги бе включил и двете, — и си представяше как дебелите му пръсти ровят между гънките на прищипания плат и непокорния метал. Съжаляваше го, но и малко се страхуваше от него. Ако направеше макар и срамежливо предложение, можеше да го вбеси още повече. Затова стоеше търпеливо, докато най-после той я пусна и отстъпи назад.

Едуард се чувстваше виновен.

— Наистина съжалявам. Голяма беля направих. Ужасно съм несръчен.

— Мили мой! Дори и на мен ми се случва често.

Отидоха до леглото и седнаха един до друг. Той се усмихна, за да й покаже, че не й вярва, но оценява забележката й. Тук, в спалнята, прозорците бяха широко разтворени към същата гледка — хотелската морава, гористата местност и морето. Дочу се плисък на няколко последователни вълни, разбиващи се глухо в брега — навярно причинени от минаващ кораб или от внезапна смяна в посоката на вятъра. После, също толкова внезапно, вълните стихнаха и както преди продължиха леко да звънтят и да заглаждат морските камъчета.

Тя обви с ръка раменете му.

— Искаш ли да ти кажа една тайна?

— Да.

Тя хвана ухото му с показалеца и палеца си и леко придърпа главата му към себе си, после прошепна:

— Всъщност аз малко се страхувам.

Това не бе съвсем точно, но колкото и да се стараеше, тя никога не би успяла да обясни гамата от чувства, които изпитваше: сухо физическо усещане за силно стягане; всеобщо отвращение от това, което можеха да поискат от нея; срам от вероятността да го разочарова, както и да бъде разкрита като измамница. Мразеше се и докато му шепнеше, си помисли, че думите й съскат в устата й като реплики на сценичен злодей. Ала бе по-добре да му каже, че се страхува, отколкото да признае, че се отвращава или срамува. Трябваше да направи всичко, което е по силите й, за да намали очакванията му.

Той я гледаше и нищо в израза му не се промени, за да покаже, че я е чул. Дори в трудната ситуация, в която се намираше, тя се удивяваше на топлите му кафяви очи. Колко нежни, интелигентни и всеопрощаващи бяха! Може би ако просто ги гледаше и не виждаше нищо друго освен тях, би била способна да направи всичко, което той поиска от нея. Би му вярвала безрезервно. Но това бе фантазия.

Най-после той каза: „Мисля, че и аз също.“ Докато говореше, постави ръката си малко над коляното й, плъзна я нагоре под подгъва на роклята й и спря на бедрото й — от вътрешната му страна, с опрян в гащичките й палец. Краката й бяха голи, гладки и почернели от печенето в градината и от играта на тенис със стари приятели от училище на общинските кортове в Съмъртаун, както и от двата пикника с Едуард по обсипаните с цветя хълмове над красивото селце Юлм, където почиваха костите на внучката на Чосър. Те все така се гледаха в очите — в това и двамата ги биваше. Тя имаше толкова ясно съзнание за допира му, за топлината и лепкавия натиск на ръката му върху кожата си, че можеше да си представи, можеше да види с подробности как дългият му, извит палец в синия сумрак под роклята й лежи като стенобойна машина зад градски стени, а добре подрязаният му нокът едвам се допира до кремавата коприна, набрана в миниатюрни гирляндчета по дължината на дантеления бордюр, и докосва — тя бе сигурна в това, отчетливо го усещаше — едно измъкнало се навън къдраво косъмче.

Правеше всичко възможно, за да предотврати тика на един мускул в крака си, но то ставаше въпреки усилията й — от само себе си, неизбежно и мощно като позив за кихане. Когато издайническият сноп от мускули се сгърчваше в лек спазъм, не я болеше, но чувстваше, че това е в неин ущърб и дава първата индикация за мащаба на проблема й. Той явно бе усетил малката буря под ръката си, понеже очите му едва забележимо се уголемиха, а наклонът на веждите му и беззвучното разтваряне на устните му подсказваха, че е изумен, че дори благоговее пред нейния смут, който бе изтълкувал като пламенност.

— Фло…

Произнесе името й предпазливо, със спадане и покачване на интонацията, сякаш искаше да я усмири или да я възпре от някое необмислено действие. Но трябваше да удържа и друга малка буря — в самия себе си. Дишането му бе плитко и неравномерно и при отделянето си от небцето езикът му непрекъснато издаваше някакъв мек, лепкав звук.

Срамно е наистина как тялото не иска или не може да живее без емоции. Има ли някой, който някога е забавил сърцето си или е прикрил изчервяването си от благоприличие? Непокорният й мускул подскачаше и потрепваше като попаднала под кожата й нощна пеперуда. Понякога имаше същия проблем с клепача си. Но може би метежът стихваше. Не беше сигурна. Върна се към основното и го формулира с тъпа яснота: ръката му е там, понеже е неин мъж и тя е допуснала да е там, понеже е негова жена. Някои от приятелките й — Грета, Хърмайъни и особено Люси — щяха отдавна да са голи под чаршафите и да са консумирали тази женитба шумно и весело много преди сватбената церемония. В любовта си и щедростта си те дори смятаха, че тя отдавна е постъпила точно така. Тя никога не ги бе лъгала, но и никога не ги бе посвещавала в нещата. Мислейки за приятелките си, усещаше особения несподелен вкус на собственото си съществуване — беше сама.