Мигновено отстъпи три крачки назад. Да не би да се страхуваше, че съм вампир? Представих си как моите кротки резци порастват навън и се усмихнах широко. Тогава тя изсъска като ядосан лебед, врътна се и си тръгна.

А след това се озовах зад нея във фоайето. „Какъв беше този джентълмен?“, попита приятелката й. „Май беше пиян — отговори тя. — Не каза нито дума, само се хилеше като малоумен.“

Джентълмен. Това предполага копринена риза и твърде много афтършейв. Мъж, който се старае прекалено.

Джентълменът Бени. Плаши хората с убийствената си усмивка. Сигурно и Бежовата затова избяга.

Но… нали и тя ми се усмихна?

5

Ден след ден,

лице срещу лице,

със счупени огледала

и злобни пазачи на паркинга.

Когато чета записките си от онази есен, ми се струва, че тогава съм била депресирана, и то в клиничния смисъл.

На работа се шегувах почти истерично в стаята за персонала и ми харесваше да разсмивам колегите си до сълзи. Всичко изглеждаше толкова нормално в тези моменти, пък и аз самата искрено се забавлявах.

А когато следобед се прибирах вкъщи, винаги гледах да се занимавам с нещо. Правех натюрморт от пресни зеленчуци върху датски керамичен поднос, поливах кълновете си, избирах внимателно някоя подобаващо емоционална оперна ария, която да си пусна силно, запалвах големия свещник в банята и си вземах продължителна вана, докато ароматът на лавандула се носеше около мен.

Онази есен четях автобиографии и фентъзи поредици, които ми действаха като наркотик — сякаш попадах в други светове. И когато внезапно свършеха, се свивах изтощена и трепереща в ъгъла на дивана, като изхвърлена на морския бряг след корабокрушение. Биографиите и фентъзи световете ме питаха: Защо всъщност живееш и какво правиш от този живот, който е толкова крехък, непостоянен и кратък?

През нощта ми се присънваха различни отговори. В някои от сънищата бях богиня, движех се в решетка от сенки и светлини, а от връхчетата на пръстите ми се зараждаше живот в разни форми: буйни, сочни лози и пухкави бебешки телца.

Други дни сякаш се състояха основно от мокър сняг и безкрайно чакане на автобуса. Увеличих размера на вноската в пенсионния фонд и си написах завещание — щом Йорян беше избрал „Фонус“, значи и аз щях да последвам примера му. В такива моменти разпределях касови бележки в папки, купувах кутии на ИКЕА и пълнех с тях гардероба, поставях стари снимки в рамки — снимки, които не изглеждаха по-важни от ланската шума.

Мастурбирах често. Мъжете във фантазиите ми бяха сурови, с волеви брадички и загрубели ръце. Нямаха лица, над брадичките им нямаше нищо.

Мерта беше спасителната ми шамандура, моята котва в пристанището на живота. Можеше да нахлуе в банята и да заразмахва два билета за кино, докато не изляза от ваната, не духна свещта и не тръгна с нея. След киното се излягахме на диваните в дневната ми и обсъждахме въпросите за смисъла на живота, примесени със случки от ежедневието, като се наслаждавахме на разнообразието им — от последната изцепка на невротичния й шеф до отношението на Свети Августин към жените, което яростно критикувахме.

Мерта носеше със себе си уютен аромат на хляб, парфюм и пурети. Ту се събираше, ту се разделяше със своята Голяма Тръпка на име Роберт и понякога, когато той беше на някое от загадъчните си бизнес пътувания незнайно къде, с нея изпивахме бутилка портвайн и тя оставаше да спи у нас, на дивана. Прекарвахме следващата сутрин в спокойни закачки, с провиснали коси и подпухнали лица, Мерта в стария халат на Йорян, който не ми даваше сърце да изхвърля. Понякога съжалявахме, че не сме лесбийки — можех да си представя да живея с човек като нея, а пък тя често споменаваше, че Роберт е повече, отколкото в действителност можеше да понесе.

Една вечер й разказах за Горския собственик и неописуемата усмивка. Мерта се изправи, наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха.

— Нещо ще се случи! — каза възхитено.

6

Самотен живот без семейство и деца — може би се усеща още по-силно, ако си фермер с хектари обработваема земя и гора.

За кого се садят дърветата, които могат да послужат за дърводобив чак след трийсет години? За кого се оставя почвата да почива от насаждания, за да се предпази от изтощаване и обедняване след време?

И кой ще ми помага в коситбата?

Опитах се да се съсредоточа върху месечните резултати от млечните проби. Постоянно покачващи се цифри, все по-висока възвръщаемост и по-малко бактерии. Направих план за подобрение на системата за събиране на тор, поосвежих помещението за доене и взех нов бидон за издоеното мляко. Купих нов трактор с двойни колела, не защото наистина ми трябваше, а защото имах нужда да почувствам, че поне едно нещо в живота ми върви към добро.

Вечер оставах да работя навън до късно, за да избегна срещата с концентрираната тишина в къщата. Вътре лъхаше леко на запуснато и тъга; затова един ден по средата на седмицата отидох до града и си купих черно радио във формата на пура, което сложих на кухненския плот.

Първото нещо, което правех вечер, след като влезех в къщата, беше да надуя някой канал с реклами. Развълнуваните гласове, които звучаха от приемника, ме караха да чувствам, че там някъде животът все пак продължава и частица от него прониква и в моята стара кухня. Така и не успях да изхвърля кафявото бакелитено радио, което татко подарил на мама през петдесетте за някоя от годишнините от сватбата им — дори го пусках без звук, понеже котката обичаше да лежи върху него, когато повърхността му се затоплеше.

Перях всички дрехи заедно в пералнята и те придобиха сивкавосин оттенък. Понякога разлиствах втората част на „Ланд“ и четях как хората строят красиви веранди, как ги украсяват с дърворезба и правят домашни наденички. На кого му пука как изглежда верандата, та тя е просто място, където си изхлузваш ботушите и складираш празни каси бира! А наденица можеш да си вземеш за нула време от магазина.

Правех неясни планове да разчистя стария хладилник. Някои от нещата вътре навярно можеха да си тръгнат и сами. Имаше бурканчета сладко с почерка на майка върху етикетите и дебел слой мухъл под капака. Да ги изхвърля означаваше да изхвърля нея.

Разбира се, можех да ходя на курсове вечер и да се Срещам с Хора. Местният клон на Федерацията на шведските фермери организираше кръжок, който се наричаше „Подобри фермата си“, но бързо стана по-известен като „По-добре изгори фермата си“. Това, изглежда, беше най-доходоносното нещо, което би могло да се направи с една ферма. Отидох няколко пъти в началото и видях абсолютно същите хора, които вече бях срещал на събиранията на Съюза на земевладелците и на годишното коледно тържество на Федерацията.

Въпреки че на това, последното, идваха с жените си и аз танцувах с тях и понякога скришом им пусках ръце. Случваше се някоя от тези жени да започне да диша тежко и да върти таза си, от което се притеснявах ужасно и поглеждах смутено към мъжа й. По-късно вечерта, когато ние мъжете се бяхме понаквасили, си разказвахме вицове за дъщерята на селянина и пътуващия търговски представител и за млекарката и слугата. В миг ни обземаше сантименталност и си казвахме един на друг как „ето, ние обработваме земята, а какво получаваме в замяна — едно нищо“. След това женените танцуваха последния танц заедно, останалите стояхме на вратата и се разправяхме за шлама или за Европейския съюз. Накрая винаги се намираше трезва жена, която рано на следващата сутрин трябваше да е на работа в болницата, така че ме закарваха до къщи. Ако не бях пиян, си фантазирах за някоя, с която бяхме танцували блус, но през цялото време не можех да се отърся от мисълта, че на другия ден пак ще се наложи да стана в шест, защото не мога да си позволя да наема заместник.

Всички те се прибираха у дома, при проклетите си веранди с дърворезба, и завиваха децата си, а на сутринта тя ще направи силно кафе, за да му помогне да се окопити, след това ще омеси тесто и ще приготви няколко домашни наденички. За какво, по дяволите, живея аз?

Вече дори не се срамувам да призная, че писах на една от онези агенции, които ти изпращат филипинка за пробен период. Но когато получих проспекта им — намачкани ксерокопия с размазани черно-бели снимки, — стомахът ми се преобърна. Внезапно се зачудих какво ли би си помислила бежовата жена от гробището, ако ме видеше да разглеждам този проспект. Никога не съм падал по-ниско в живота си.

7

Паркинг метри,

срок на годност,

краен срок за плащане,

метастази по тялото на обществото.

Известно време не ми се ходеше на гроба на Йорян. Застудява, казвах си, човек не може да седи там и да си докара някое възпаление на яйчниците. Ще рискуваме, казваха яйчниците, искаме да видим този Горски собственик още веднъж.

Един ден просто станах по средата на събранието за годишния бюджет на библиотеката и тръгнах право към гробището.

Горският собственик, разбира се, не беше там. А и не бях сигурна дали щях да го позная, ако носеше други дрехи и имаше сериозно изражение.