И филмът започна да се прожектира. Първо онова, което си казахме в деня, в който ме запозна със скиците си на къщата. Колкото повече връщах лентата назад, толкова повече се уверявах, че бях прозвучала като Доналд Дък — един противен, досаден Доналд Дък, който кряка и знае всичко най-добре. Който казваше, че „ние“ трябва да се приспособим, а имаше предвид, че Бени трябва да се приспособи към мен. Който мислеше, че всички възможни решения започват с някаква жертва от страна на Бени — ако въобще мислеше. През цялото време бях напълно убедена, че аз съм обектът на желание, че аз мога да избера. Като си помисля, че само допреди няколко седмици се терзаех, защото не знаех какво искам да имам, или какво мога да си представя да жертвам — навярно нищо.

Инес ме бе предупредила: „Ти беше различна, не те бях виждала такава преди“. Беше се родило едно неповторимо чувство и тя го бе видяла, но не и аз. И това чувство сега ме връхлетя с такава сила, че ме повали в болнични за две седмици.

Първото ми излизане в болнични, откакто бях завършила гимназия. Купувах си йогурт, хляб и яйца и се прибирах вкъщи, олюлявайки се. Не излизах, включвах и изключвах телефона по няколко пъти на ден. Прожектирах си филма.

Това, което беляза тези седмици, беше постоянно люшкане от едната крайност в другата.

В един момент бях бясна на Бени — по дяволите, той също едва ли някога беше възнамерявал да жертва и частица от своя живот. От мен се очакваше да отида да живея при него, на практика да напусна работата си, да се приспособя до такава степен, че да оставя Виолет да се грижи за детето ми. В този сценарий не виждах каквато и да е жертва, която той ще направи — единствената отстъпка от негова страна бе обзавеждането в спалнята, а и за това дори не ме беше попитал какво мисля. Вироглав. Мрачен. Тиранин.

Онази нощ му се обадих, за да го обвинявам. Продължаваше да не вдига. Проклетникът.

В следващия момент допълзявах до огледалото и се взирах в подпухналото си от плач лице. Хората като мен не стават по-красиви, когато плачат — зачервени, подути и с бели мигли. Бях толкова грозна — никой никога нямаше да види в мен това, което беше видял Бени. И което ми беше показал. Той ме бе направил красива и сега магията беше развалена.

Онази нощ му се обадих, за да плача по телефона и да моля за милост. Преди дори да чуя дали ще вдигне слушалката, затворих. За бога, превръщах се в Стен — хлипащ и ломотещ по телефона.

После спрях да му звъня. Но люшкането продължи. Понякога си го представях в поредица от образи — с ужасната шапка, сърбащ супа или ръсещ реакционни клишета на диалект. И след това в една друга поредица, в която се смее на стълбището пред къщата и милва котката на коляното си, лицето му е огряно от слънцето, а приказната му коса е разрошена от вятъра. Представях си жилестите му ръце, които вдигат огромни купи сено с вила. И после пак плачех и пишех безспирно в синия си бележник. В зависимост от фазата, в която бях, включвах или изключвах телефона, в очакване на позвъняване, което знаех, че никога няма да дойде.

Струваше ми се, че един час има ужасно много минути и че всяка минута се проточва до безкрай. Постоянно гледах часовника. Не можех да се накарам да изям дори един йогурт. Веднъж си запуших носа и погълнах три сурови яйца едно след друго, защото си бях втълпила, че страдам от недохранване. Иначе живеех на бульон.

Беше много, много по-лошо от всичко, което бях преживяла, по-лошо от смъртта на Йорян. Нямах сили дори да се срамувам от това. Йорян бе напълно заличен от моето съзнание.

Мерта би могла да ми помогне през първия етап. Но тя беше във възстановителен център в Смоланд46. А и онова, което на нея й се случи, беше неизмеримо по-лошо, ако адът може да се степенува.

Тогава започвах да плача и заради Мерта.

След две седмици се замъкнах обратно на работа. Останалите мислеха, че съм изкарала тежък грип. Само Улоф беше виждал болничния ми лист. Каза ми, че ако искам да говоря с него, той е насреща, и аз почувствах, че сега наистина бих могла. Но не го направих.

Потънах в работа. Вървеше много добре. Всъщност само когато бях напълно заета, се чувствах горе-долу нормално. В момента, в който си отидех вкъщи или останех сама на обяд, имах усещането, че цялото ми лице се разпада. Сякаш беше направено от лего и във всеки миг отделните му части ще се разглобят. През нощта, разбира се, не спях. Лежах и размишлявах за всички пропуснати възможности. Всяка нощ нови. Все повече и повече.

52

Когато бях в града онзи ден, видях Десире за първи път, откакто бяхме скъсали. Беше топло и тя седеше в едно заведение на открито заедно с някакъв прошарен мършав мъж. Навеждаха се един към друг и изглеждаха погълнати от разговора си. На масата имаше цял куп книги. Минах покрай тях достатъчно близо, за да видя, че най-горната е на английски. Естествено. Десире беше с червило и с ново елегантно яркосиньо сако. Косата й бе по-дълга от обикновено и леко вълниста. Прошареният тип се смееше.

Прииска ми се да му избия предните зъби. Не изглеждаше като да носи на бой. Ако Десире му се беше усмихнала с лятната си усмивка, навярно щях да прескоча оградата и да се натреса между тях. Но тя не го направи.

Следващия път трябва да изпратя Анита до града. Явно вече се ориентира в моите задачи толкова добре, колкото и аз.

Когато отпускът й приключи, тя премина на половин работен ден, без дори да повдига въпроса за това. Продължавахме си както преди и аз я научих да кара трактор, за да може да подрежда силоза47, докато докарвам силажирания фураж. Започнахме да ходим с колелата на малки излети, а в петък вечер тя вземаше (един!) филм под наем и купуваше бутилка вино.

Между другото, първият филм, който взе, беше „Полицейска академия“.

В момента, в който оставах сам, надувах радиото до дупка. И някъде в периферията на съзнанието ми се появяваше една нова Десире, с грим и хубави дрехи, която се среща с изискани мъже, които са пътували по света и четат книги на английски. Е, значи, беше получила това, което бе желала! Аз също в крайна сметка.

Чудех се дали понякога си мисли за мен. И какво ли беше искала, когато в началото ми бе звъняла посред нощ. Сигурно да ме обвинява за нещо.

Щеше ми се да седя срещу нея и да се смея и да й кажа колко е хубава с червило и с това ново сако. А тя да ми се усмихва с лятната си усмивка.

Но нали сам бях направил избора си и сега изглежда, сякаш бих могъл да имам всичко — и ферма, и семейство.

С Анита. Навярно така ще стане и това не е толкова зле. Съществуват и по-страшни неща.

Всъщност никога не бях вярвал, че ще се получи между нас със Скаридата. Имаше нещо плашещо в силните чувства, които тя пораждаше у мен и очевидно продължава да поражда — да искам да избия зъбите на един напълно непознат! А и освен това никога не съм имал вяра в така наречените „бракове по любов“, които започват с това, че човек потъва в нечие деколте по време на танц. По-късно, ако притежателката на деколтето е на подходяща възраст и е свободна, се преминава към обичайните ритуали на двойките като кино, семейни вечери, посещения в ИКЕА и почивки на остров Родос, после се запазва дата в църква и всичко върви по мед и масло чак до семейния терапевт.

Нещата сигурно са вървели не по-зле някога, когато родителите са ти избирали жена — тогава поне си знаел, че получаваш свястна жена и след това просто трябва да свикнеш с нея, защото друга няма да получиш. Майка би избрала Анита.

А и ми се струва, че и аз, и Анита чувстваме, че времето ни за романтика е минало. И двамата се нуждаем един от друг — така светът ще има една стара мома и един стар ерген по-малко, на които да се присмива.

— Това вече е друга работа! — заяви Виолет одобрително, когато се срещна с Анита за първи път. Бенгт-Йоран я познаваше отпреди.

Излязох и ударих с юмрук стената на верандата. Но след това се върнах обратно.

Анита не е нито глупава, нито скучна, въпреки че не ме разсмива като Скаридата. Винаги съм я харесвал и ми е било приятно с нея. Но не мога ей така изведнъж да се влюбя, както не мога да започна да пея оперни арии. Просто не ми идва отвътре.

Самата тя никога не би ме попитала дали я „обичам“.

Хората обичат котки и ягодов сладолед, и пуловери с поло яка, и остров Ибиса — и изведнъж трябва да „обичат“ един-единствен човек, докато приключат с това и „заобичат“ някой друг. Това винаги ми е приличало на игра на бутилка.

Мислех си за онази стара шега с щъркела — не вярвам в щъркела, въпреки че съм го виждал с очите си.

Не вярвам в Любовта, въпреки че съм я преживявал.

Бих могъл да кажа аз.

Когато не успявам да заспя, си мисля, че в действителност никога не дадох шанс на любовта. Никога не погледнах толкова напред, че да я поставя пред всичко останало.

Понякога усещам, че все още нямам особено твърда почва под краката си и може би никога вече няма да имам.

Когато мисля за семейство, не мога да спра да си представям Скаридата, бременна, с моето дете като топка в нейното крехко бяло тяло. Да й направя дете… Точно както тя копнееше.

Разбирам хората, които преживяват късо съединение в мозъка, когато смятат, че са срещнали извънземни, и напълно потискат всичките си спомени от срещата. Сякаш не са в състояние да намерят място за тях в своя мисловен свят, който са принудени да изградят наново. И повярвайте ми, аз така ще потисна спомена за Скаридата, че накрая дори няма да мога да открия библиотеката.