Естествено, не можех да предприема нищо повече в тази насока — единственото, което щях да постигна, бе да докарам неприятности на секретарката. Те гледат да си вържат гащите, този тип мъже. Но не съм сигурна, че просто си търсеше дребно приключение в сигурната прегръдка на общинската йерархия — случваше се да ми звъни посред нощ и да ломоти и хлипа в телефонната слушалка. Разказах на Бени и той предложи да си сложи изкуствен мустак и да влезе в сградата на общината, представяйки се за друг. Това бе един от редките случаи, в които успях да го заинтригувам с работата си — май ревнуваше малко.

Най-лошото беше не това, че общинската клечка ме сваляше, нито пък че фестивалът не се състоя. През годините съм се научила да си имам едно наум, когато съм мила с мъжете. Някои от тях очевидно проявяват необяснима слабост към жени като мен. В началото мислят, че съм крехка и уязвима, а щом усетят, че това може би не е точно така, се превръщам в загадка, която именно те ще успеят да разгадаят. Случвало се е и преди.

Най-лошото беше, че жената на тази клечка ми е колежка в библиотеката. Тя, разбира се, не знаеше нищо — не че имаше много какво да се знае, — но я чувах да говори в стаята за персонала, както го бе правила години наред:

— Сега, след като децата напуснаха семейното гнездо, Стен и аз най-накрая имаме повече време един за друг! Само да можеше да си вземе отпуск, за годишнината от сватбата ни щяхме да отидем на Мадейра на втори меден месец! Стен и аз, Стен и аз…

А през нощта Стен хлипаше по телефона.

Темата за разговор в работата се въртеше все около съпрузите в този период. Лилиан основно се оплакваше от своя:

— … и като се прибереш вкъщи, след като си стояла на крака десет часа, той просто си седи на кухненската маса, разгърнал вечерния вестник върху черупките от яйца и купичките от корнфлейкс от закуска, и пита какво ще има за вечеря. И все за нещо трябва да го утешаваш — понеже не е спечелил от лотото или някой се е държал като идиот в службата му, или понеже оплешивява. Всъщност най-спокойно е, когато е болен, защото тогава само лежи и охка и с децата имаме малко време да правим това, което наистина ни се иска…

— Ето! Стен никога не би постъпил така! Той е толкова мил и съобразителен, че често закусва в работата…

Говореха ли, говореха и ми скачаха по нервите. Защото бях убедена, че и те някога са изпитвали към мъжете си поне част от това, което сега ме тегли към Бени. Твърде стара съм да вярвам, че „при нас със сигурност няма да стане така…“, особено като се има предвид, че нещата още отсега не са цветя и рози.

И животът се разпадна на две части — трудната, интересна работа, която запълваше деня ми, и времето след това, през което все повече и повече премислях.

Стен. Мъжът на Лилиан. Робертино. И Йорян.

А Бени?

Колко висока цена бях готова да платя и какво беше онова, което в действителност исках?

Имаше само един човек, когото можех да попитам. Затова отидох у тях.

46

Виждаме се все по-рядко и по-рядко.

Тя вече не може да идва с колата на приятелката си — очевидно приятелката й се е отървала от колата си — и затова се налага или да отида и да я взема, или да дойде с автобус. Но има само един, в 7,30 вечерта в делнични дни. Тогава тя пристига тук в 8,30, а аз гледам да съм в леглото в 10,00. Рядко успявам да я взема преди осем вечерта, така че и в двата случая става късно. Ако пък остана да спя при нея, трябва да стана в 5.

Час и половина, веднъж или два пъти седмично. Без да броим седмиците, в които е в командировка.

При положение че на нас са ни нужни няколко денонощия само за да надникнем под повърхността на собствените си шеги. Не можеш да подхвърлиш: „Имаме ли бъдеще заедно?“, когато тя стои в коридора и си облича палтото.

А, забравих уикендите. В тях се случва да е тук по цял ден. Тогава се и караме. Или избягваме да го правим, което е почти толкова изтощително.

И все пак ми липсват тези дни — последните три уикенда тя е на конференции и семинари и на не знам си какви глупости. Така както е тръгнало, ще започна отново да я срещам единствено на гробището.

Взех я с мен на едно тържество тук в селото. Признавам, че може би беше вид експеримент, с цел да видя реакциите на познатите ми. Имаше малко напрежение между нея и Виолет, останалите обаче, повечето над петдесетте, я приеха радушно. Приказваше с някои така ентусиазирано, че се притесних, да не би да им дава съвети за книги, но се оказа, че са говорили за историята на селото. Няма лошо, искреният интерес и от двете страни не вреди — освен това знам колко трогателно силно искат да ме видят задомен моите съселяни. Когато и последната ферма затвори, селото ще умре, поне по нашите разбирания — тази мисъл е някъде в крайчеца на съзнанието на всички ни. Ще се превърне в поредното предградие.

Спомням си, че мрачно се бях надвесил над бирата и си представях Рьонгорден като ваканционна вила за служителите на някоя компютърна фирма.

По-късно получихме покана за кафе от леля Алма и чичо Гунар, старите приятели на майка. За неделя.

— За съжаление, няма да мога! Летя за Упсала утре в три — извини се Десире.

Мда. Какво мога да кажа?

Когато съм сам в обора, все по-често си мисля, че сега пред мен има три пътя и скоро трябва да реша по кой да поема.

Път номер едно: Опитвам се да убедя Десире да напусне апартамента си и да се пренесе при мен. Тя няма никакво намерение да го направи и знам, че ще се ядоса, дори само ако я попитам.

Път номер две: Продавам фермата и се местя в града, където се грижа кафето да е горещо, когато тя си идва от Упсала. Това пък аз нямам намерение да направя.

И път номер три: Поглеждам реалността в очите и се отказвам от едно невъзможно начинание. И се захващам сериозно да си намеря жена, която иска да е с мен повече от три часа седмично. Защото четвъртият вариант, този, който най-много ме ужасява, е да остана стар ерген. Като Босе, когото хората все още наричат момчето на Нилсон, въпреки че е на четирийсет и шест. Той живее сам във фермата на родителите си заедно с възрастната си майка, гледа няколко животни за месо и работи на половин работен ден в склада на „Лантменен“. Инсталирал си е огромна сателитна антена и получава пакети с надпис Гарантирана дискретност, и живее за лова на птици през зимата. Иначе не знам да има други интереси. Понякога се отбива в Рьонгорден с някакви измислени задачи и остава три часа и ако Десире е тук, и двамата въздишаме зад завесите, щом видим неговата кола да се задава.

Не, никога като Босе. Момчето на Сьодерстрьом, на петдесет и три… Ще направя всичко по силите си, само и само да избегна това. А сега ножът е опрял до кокала.

Навярно излъчвам тревога, че ще остана ерген, която витае около мен, като съм с Десире. Тя усеща, че имам очаквания, затова вирва брадичка и иска да сме само приятели в игрите. Малка скаридка, все още момиче, нея не я е страх да остане сама в динамичния си градски живот.

Когато успея да я вкарам в леглото си, което се случва все по-рядко, се чувствам, сякаш съм глътнал камък. Защото е все така замайващо бяла, топла и грациозна като преди и тогава й казвам: „Ти ще си виновна, ако умра преждевременно! За неженените мъже статистическата прогноза е по-лоша!“. А когато тя се извива наляво-надясно, мъчейки се да избегне отговора, не разбира, че звънецът бие за последното действие.

47

Не искам да скъсам финалната лента,

да правя скокове, да хвърлям предмети.

Защо трябва да е по-ценно да скочиш над гредата,

отколкото да минеш точно под нея?

Естествено, опитах се да го представя като посещение на учтивост. Носех цветя — букет скъпи лалета, и торбичка хубав индийски чай „Даржилинг“.

Тя отвори вратата, но веригата беше сложена. Когато видя, че съм аз, ме пусна да вляза, ала без ентусиазъм. Не беше и груба, по-скоро разсеяна. Като човек, който наистина е твърде зает, за да приема гости.

— Здравей, Инес! — казах аз. — Отдавна не сме се виждали! Как са нещата при теб?

— Защо питаш? — зачуди се тя. — Надали това те интересува особено. — Не прозвуча враждебно.

Приех думите й като знак, че според нея животът сега е твърде кратък за празни приказки. Затова на мига реших да не увъртам, а да давам направо.

— Е, как, напротив! — казах. — Мислех си много за теб. За начина ти да наблюдаваш живота и за това колко мъдра трябва да си. Бих искала да споделиш малко с мен.

— Хммм? — Тя ме гледаше с очакване.

— Някога сигурно си направила избор — продължих. — И аз трябва да направя избор, и то скоро. Интересно ми е да знам как ти си разсъждавала тогава. Как стана така, че избра архивните си шкафове пред личните преживявания? Разбираш ли какво искам да кажа?

На бузите й изведнъж се появиха две червени петна, тя се изправи и сложи лалетата в старомодна кристална ваза, която свали от най-горния рафт на кухненския бюфет. Видях как се качи на един стол. След това се върна в хола и седна, махна очилата си и ме погледна с раздразнение.