До чашата ми с кафе майка слагаше вестник „Ланд“4, разтворен на обявите за запознанства. Понякога даже беше оградила някоя обява. Но, разбира се, никога не казваше нищо направо.

Това, което майка не знаеше, беше, че вече няма тълпа момичета на пункта за събиране на мляко, които изгарят от желание да се задомят с „Привлекателен Ерген Със Собствена Ферма“. Те всички заминаха за града преди няколко години и сега са учителки в детски градини и медицински сестри. Омъжени са за автомонтьори и продавачи и обмислят да си купят къща. Идват тук през лятото с мъжете си и някое русоляво пеленаче на ръце и в продължение на броени седмици се излежават на шезлонги в стария двор на родителите си.

Карина, която ме преследваше в гимназията и която можеше да ти пусне, ако малко й се подмажеш, понякога ме дебне от засада зад рафтовете на магазина. Магазинът все още е отворен през летните месеци, сигурно ще е така още няколко години. И изведнъж тя изскача и се преструва, че сме се срещнали случайно, и започва да ме разпитва дали съм женен и дали имам деца. Сега живее в града със Стефан, който работи в склада на „Домус“5. Съобщава ми го победоносно и ме гледа така, сякаш трябва да лея сълзи за това, което съм изпуснал. За бога.

Може би и тази, бледата, има възрастни родители, при които да отиде и да се излежава през лятото. Би било добре да се отърва от нея за няколко седмици. Въпреки че през лятото никога нямам време да ходя на гробището, с изключение на дните, когато вали като из ведро и коситбата се забавя.

И този надгробен камък, от който не откъсва поглед! Що за камък е това? Повече ми прилича на нещо, което някой земемер е захвърлил там, за да отбележи граница на земен участък!

Майка избра надгробния паметник за татко. Виждам, че е натруфен, но съзирам и цялата любов, която тя вложи, за да го избере. В продължение на седмици разглеждаше каталози. Всеки ден й хрумваше нова идея за украса и накрая всичко се събра накуп.

Йорян какъв ли й е? Баща, брат или може би мъж? И ако има сили да идва тук и да се взира в камъка ден след ден, защо не намира сили да засади поне едно цвете на гроба му?

3

Разбира се, че краищата на раната се борят, за да се затворят,

и че часовникът иска да бъде навит

(колко неловко да показваш винаги един и половина!),

в ампутираните крайници се появяват фантомни болки.

Днес се случи нещо абсолютно неочаквано.

Беше ясен, студен есенен ден и в обедната почивка отидох на обичайната си разходка до гробището. Горският собственик седеше там на пейката. Когато пристигнах, ме изгледа мрачно, сякаш влизах с взлом в собственото му гробище. Ръцете му бяха целите в пръст, явно беше приключил с дневната порция градинарство. Чудя се, защо ли е само с три пръста?

Седнах на пейката и започнах да си мисля какви ли деца щяхме да имаме с Йорян. Той щеше да е в бащинство през половината време и да разучи всичко за пелените и практичните торби кенгуру. Щеше да води бебето на бебешко плуване.

Бяхме женени пет години и почти не сме се карали. Най-много някое сопване или леко повишаване на тон, винаги идващи от мен, но те никога не прерастваха в скандал.

Заслугата за това не беше моя. Йорян не се караше с никого. Приятелски излагаше гледната си точка отново и отново, докато човек просто не се предадеше от изтощение и не се съгласеше с него.

На няколко пъти ми се случваше да загубя контрол заради тази безкрайна добронамереност и да започна да се държа като дете — ритах мебелите, демонстративно излизах от стаята, блъсках врати. Йорян никога не даваше вид, че забелязва, и аз в един момент спирах, защото подозирах, че от цялата работа той трупа точки за добро поведение на мой гръб.

Веднъж смачках целия „Дагенс Нюхетер“6, страница по страница, на топки и го бомбардирах с тях. Бяхме посветили половин събота на вестника — читателските писма трябваше да се обсъдят, културните събития да се отбележат, макар и случващи се на километри от нас, трябваше да се смеем на комиксите и да включим в плановете си приготвянето на пикантна съботна супа с домати, сушени на слънце. Изведнъж ми се стори, че истинският живот ми се изплъзва, просто преминава покрай прозорците, докато ние четем, затова дръпнах вестника към себе си и атакувах. Тогава в кафявите му очи съзрях такава тревога, че трябваше или да му фрасна един, или да заплача.

Заплаках, разбира се — от яд. Защото най-дразнещото беше, че точно той си обуваше зелените ботуши и излизаше навън в реалния живот с бинокъла за наблюдение на птици, преди аз да съм успяла да стигна до втората част на вестника. „Винаги ти трябва бинокъл, който да поставяш между себе си и реалността“, подсмърчах и се чувствах още по-неразбрана, защото и аз самата не се разбирах.

След няколко дни, така между другото, Йорян ми подаде една статия за предменструалния синдром и ме потупа по ръката с такова снизхождение, че веднага ми се прииска да я смачкам и да го замеря с нея. Но преди да успея, той вече се беше качил на колелото си и бе изчезнал.

В началото бях влюбена в Йорян. Пишех му любовни писма в хекзаметър, на които той се усмихваше. Катерех се по изсъхнали клони, за да снимам птичи гнезда за него, газех в леденостудена вода и оставях пиявиците да се лепят по краката ми в името на научните му изследвания.

Може би се дължеше на страхотната му външност. Топли кафяви цветове, висок ръст, добре оформено тяло, силни мускулести ръце, които винаги правеха нещо. Беше ми приятно да виждам как другите жени го изпиват с поглед и как хлъцват от изненада, когато забележат моята невзрачна особа до него. (Точно така, момичета! Този красавец е мой, има какво да научите от мен!)

Няма защо да се перча. Истината е, че и аз не знам как го „спечелих“. Интересът, който предизвиквам у красивите мъже, е сходен с интереса към тапети на стената на общинско жилище.

Но от момента, в който Йорян ме зърна — тогава работех в информационния отдел на библиотеката и му помагах да намира английски списания за зоология, — той си реши, че аз съм Неговата Жена, единствената, на която възнамеряваше да отдаде предпочитанията си за в бъдеще. Общо взето, по същия начин, по който беше отдал предпочитанията си на продуктите на „Фьелревен“7.

В началото имах чувството, че ме проверява като с потребителски тест. Как съм в гората. В леглото. В киното и по време на разговора в кафенето след това. И никъде нямаше остри ъгли. Вплитахме всичките си възгледи като две куки в една и съща плетка и се любувахме на модела, който постепенно се оформяше.

После се оженихме и си отдъхнахме. Зрелостният изпит беше взет, бе време за следващия етап.

Точно бяхме започнали да си се усмихваме пред витрините на магазините за бебешки стоки, когато той взе, че умря. Една ранна сутрин го блъсна камион, докато отиваше с велосипеда си да наблюдава глухари. Слушал запис с птичи звуци — или не е чул камиона и е завил, или пък шофьорът е бил заспал на волана.

Малкият непретенциозен камък пред мен е всичко, което остана от него. И съм му направо бясна, че ме заряза по този начин, без дори да го обсъди с мен предварително… Сега никога няма да разбера какъв беше той в действителност.

Извадих бележника си от чантата. Малка синя тетрадка с твърди корици и картинка на кораб, плаващ по ясно синьо море. И написах:

„Разбира се, че краищата на раната се борят, за да се затворят, и че часовникът иска да бъде навит…“

Не си въобразявам, че пиша Поезия. Просто се опитвам да пресъздам живота в образи от думи. Правя го всеки ден, така както други си съставят списъци със задачи за деня. Това, което пиша, си е за мен, не го показвам на никого, както не разказвам и сънищата си. Всеки си има свой собствен начин да улови живота.

Горският собственик предпазливо ме наблюдаваше с периферното си зрение. Нека си мисли, че съм Добра Домакиня, която следи седмичния бюджет.

В момента, в който отворих писалката си (мислите трябва да се записват с истинско мастило), на гробището се появи майка с момиченце на около три-четири годинки, което заприпка към гроба от другата страна на Горския собственик. Детето държеше малка яркорозова лейка, която изглеждаше нова и то я носеше гордо като скъпо украшение. Майката започна да се суети около високи тесни вази, в които поставяше букети в шумолящ целофан, а момиченцето подскачаше около гроба и поливаше с лейката си. Изведнъж то сложи ръчичка пред устата си и възкликна ужасено:

— Мамо! Намокрих надписа на дядо! Сега той много ще ми се разсърди, нали?

Усетих как крайчетата на устните ми заиграха нагоре и хвърлих бегъл поглед към Горския собственик. В този миг и той ме погледна.

И също се усмихваше. И…

Няма как да опиша тази усмивка, без да попадна в захаросания свят от текстовете на дене групите.

В усмивката му имаше слънце и диви ягоди, и песни на птички, и искряща вода. И беше насочена към мен, пълна с доверие и гордост, като на дете, поднасящо подарък, който само е опаковало. Аз все още бях усмихната до уши. И тогава между нас прехвърча електрическа дъга. И днес мога да се закълна, че това наистина се случи. Синя, точно като тази, която учителят ми по физика правеше с някакъв специален уред. Минаха три часа, или може би три секунди.

След това и двамата едновременно обърнахме глави право напред, като запрегнати в един и същи впряг. Слънцето се скри зад облак, а аз просто седях със затворени очи и си представях усмивката му на забавен кадър.