Вече започвах да се чувствам предател.

Никак не е приятно, ще знаете. Когато си с нов партньор, се престараваш. Престараваш се в желанието да ти е хубаво. Сексът с нов човек е като да се явиш на изпит за шофьорска книжка. Но като се замислих за всички неща, които са могли да се изкофтят — а всички те включваха и елемента „време“, — виждах, че мога да бъда доволен.

Слава Богу! Докато бях с Шобан, едната половина от мен си мислеше, че това може би е жената, за която, без да го съзнавам, съм мечтал цял живот, мечтал съм за тази бледа ирландска хубавица, която на драго сърце би ми родила рижи дечурлига, ала другата половина тъгуваше за жена ми.

Липсваше ми лекотата, с каквато се разбираш с човек, с когото си прекарал дълги години. Ако наистина се налагаше да изневерявам, предпочитах да го правя с Джина.

Въпреки всичко понякога ти писва да бъдеш мъжът, който плаща ипотеката, вика водопроводчика и не може да сглоби холната гарнитура. Писва ти да бъдеш този мъж, понеже накрая се чувстваш не мъж, а по-скоро домашна потреба.

Затова преспиваш с някоя непозната, която непрекъснато ти дърпа завивката, и накрая се чувстваш по-уморен отвсякога от самия себе си. Къде ли съм си метнал гащите?

Докато се обличах, в стаята се просмукваше все по-силна дневна светлина и аз успях да зърна късчета от живота на Шобан. Жилището й беше хубаво — уютно и подредено, за каквото винаги съм си мечтал, но каквото никога не съм имал. От студентската бъркотия сякаш се бях прехвърлил направо в домашния хаос.

На единствените снимки, които виждах, Шобан бе съвсем младичка, още момиче, и се усмихваше на някакви весели кучета и симпатични старци. Снимки на домашни любимци и на роднини.

По стените имаше японски гравюри с изобразени на тях селяни, свели глава, вървят през дъждовен пейзаж — Джина щеше да ги хареса. Лавици със старателно подредени по тях книги и дискове, от които разбрах, че момичето си пада по екранизирана литература и странна смесица от рок състави и мек джаз: „Оейзис“ и „Ю Ту“ редом със Стан Гетс, Чет Бейкър и по-благозвучния Майлс.

Докато гледах книгите и дисковете й, ми стана още по-мила. Но вероятно изпитваш същото, докато гледаш книгите и дисковете на всеки, дори и сред тях да има доста боклук. Онова, което някой обича и е обичал, разкрива неща, които той обикновено не би изложил на показ.

Хареса ми, че Шобан вероятно е надрасла рок групите и сега търси нещо по-смислено и стойностно (виждаше ми се невероятно да е тръгнала от Чет Бейкър и Майлс Дейвис и да е стигнала до „Ю Ту“ и „Оейзис“). От книгите и дисковете личеше, че тя е още млада и любопитна, още открива какво точно иска от света. Още измисля живота си, вместо да се опитва да го отстоява.

Това беше жилище на млада жена, която е сама, на момиче, което умее да си угажда. Въпреки списанията и дрехите, намятани наоколо, тук ги нямаше безпорядъка и олелията на къщи с деца, бъркотията, на която бях свикнал. Човек можеше да стигне чак до входната врата, без да настъпи някоя фигурка.

Но кой знае защо, ми домъчня за неподредения ми, шумен дом, точно както ми домъчня за времето, когато бях мъж на място и спазвах дадената дума.



Когато се прибрах, Джина плачеше.

Седнах в крайчеца на леглото, но ме достраша да я докосна.

— След снощното шоу беше голяма лудница — обясних й аз. — Наложи се да остана в студиото.

— Разбирам, разбирам — увери ме тя. — Не е това.

— А какво тогава?

— Майка ти, Хари.

— Какво майка ми?

— Толкова е добра с Пат! — задави се Джина. — Иде й отръки. Никога няма да бъда като нея. Само колко търпелива и добра е! Казах й как понякога ми се струва, че ще превъртя — по цял ден не излизам от къщи, няма с кого да си кажа и дума, разговарям само с едно малко дете. И че съвсем се вкисвам, когато Пат е на детска градина. — Тя ме погледна с насълзени очи. — Според мен майка ти дори не схвана какво й говоря.

Слава Богу! За миг си помислих, че Джина знае всичко.

— Ти си най-добрата майка на света — уверих я аз и я прегърнах.

И бях искрен.

— Не, не съм — възропта Джина. — Ти искаш да бъда, но аз не съм. Аз също искам, и то много. Но от това не ставам по-добра майка.

Поплака си още, вече не така отчаяно. Случваше се да ревне, а аз не знаех защо. Все ми се струваше, че плаче ей така, за нищо. Не била добра майка, моля ви се! Защо ли изобщо го правеше на въпрос! Беше блестяща майка. А ако през деня й станеше самотно, винаги можеше да ми звънне в работата. Секретарката щеше да ми предаде, че ме е търсила. Освен това на мобилния имах телефонен секретар. Как изобщо беше възможно Джина да се чувства самотна! Умът ми не го побираше.

Прегръщах я, докато престана да плаче, после слязох долу да направя кафе. На телефонния секретар имаше милион съобщения. Всички бяха луднали заради тоя Марти. Лично аз обаче не се притеснявах кой знае колко за вестниците и телевизията.

Бях чувал някъде, че проблемите в службата са като самолетна катастрофа — винаги можеш да се махнеш. Виж, семейният живот е друго — колкото и да бягаш, няма как да избягаш от проблемите вкъщи.

Глава 6

Всеки баща е герой за сина си. Поне докато той е малък и още не разбира.

Пат смята, че мога да направя каквото си поискам. Например да накарам света да ми се подчинява — точно като Хан Соло или Индиана Джоунс. Знам, някой ден синът ми ще проумее, че все пак има някои дребни разлики между Харисън Форд и стария му баща. Веднъж разбере ли, че всъщност не притежавам бич или светлинен меч, вече няма да ме възприема по същия начин.

Но докато пораснат, всички синове си мислят, че бащите им са герои. Виж, при мен и татко беше малко по-различно. Моят баща наистина си беше герой. Имаше си медал човекът, с който да го докаже.

Ако го видите в градината или колата, ще си кажете — какво толкова, баща като баща. Но в едно от чекмеджетата в хола на къщата близнак с посипаната с чакъл алея, където съм израсъл, има медал „За особени заслуги“, който баща ми е получил за участието си във войната. Докато бях малък, все се правех на герой. А татко наистина си беше герой.

Не е шега работа това да получиш медал „За особени заслуги“. За по-високо отличие минава само Викторианският кръст, но първо трябва да умреш, за да те удостоят с него. Ако срещнете баща ми в някоя кръчма или на улицата, ще си кажете, че е достатъчно да му видите износената фланела, плешивеещата глава, хола вкъщи или вестниците, които чете, за да разберете що за човек е. Ще решите дори, че го познавате. И ще сгрешите много.

Вдигнах телефонната слушалка. Можех да подмина всички съобщения на телефонния секретар, оставени от телевизията, можех да подмина и вестниците. Но трябваше на всяка цена да звънна на нашите.

Обади се баща ми. Това се случваше много рядко. Той не понасяше телефона. Вдигаше само ако мама я нямаше или ако от градината отиваше да гледа по телевизията „Светът на градинаря“.

— Татко! Аз съм.

— Ще повикам майка ти.

Каза го троснато и намусено, сякаш така и не е свикнал да говори по телефон. И изобщо не ме познава. И аз се опитвам да му пробутам нещо, което той няма намерение да купува.

— Татко! Гледа ли снощи шоуто?

Знаех, че го е гледал. Нашите винаги ми гледаха шоуто.

Настъпи мълчание.

— Беше страхотно, няма що — изсумтя накрая баща ми.

Знаех, че се е ядосал на всичко — на ругатните, на насилието, на политиканстването. Дори сякаш го чувах как мърмори за досадните реклами. Но ми се искаше да ми каже, че не се е случило нищо страшно. Че ми е простил.

— Така е при предаванията на живо, татко — насилих се аз да се засмея. — Никога не знаеш какво ще се получи.

Старецът само изсумтя.

— Това не е по моята част — рече ми.

Някъде през деветдесетте години бе започнал да говори на жаргона на шейсетте.

Речта му беше изпъстрена с „без тия“ и „не е по моята част“. Не се и съмнявах, че след трийсетина години ще ходи с бастунчето да си взима пенсията и ще твърди, че еди-какво си е „върхът“ и че този и този е много „печен“. И никой нямаше да разбира какви ги дрънка.

— При всички положения няма място за безпокойство — рекох аз. — Положението е овладяно.

— Безпокойство ли? Изобщо не се безпокоя — отвърна той.

Настана тягостно мълчание. Не знаех какво да му кажа. Не знаех как да запълня пропастта, зейнала между различните ни светове. Не знаех откъде да започна.

— Ще повикам майка ти.

Докато я викаше, в стаята влезе Пат. Беше по пижамка, гъстата му мръсноруса коса се беше слепнала, светлосините му очи още бяха подпухнали от съня. Протегнах ръце — да го прегърна, чак ме заболя при мисълта колко го обичам. Той ме подмина и се насочи право към видеото.

— Пат! Ела, миличкото ми!

Той дойде — къде ще ходи, стиснал в ръка касетата със „Завръщането на джедаите“. Притеглих го и го сложих върху коленете си. Лъхна ме възсладката тежка миризма на дете, току-що станало от сън. Пат се прозина широко точно докато го целувах по бузката. Кожата му беше неописуемо нежна. И свежичка. Най-нежното нещо на света.