— Ти си луд! — подвикна Найджъл Бати. — Хубава работа, доброволно да преотстъпваш детето! Ще го дадеш на бившата си жена, при положение че можем да я разгромим! Тя ще си умре от кеф, направо ще си умре!

— Не го правя заради нея — поясних аз. — Правя го заради сина си.

— Знаеш ли колко мъже си мечтаят да са в твоето положение? Знаеш ли колко мъже са ми плакали тук, в кантората, Хари? Знаеш ли колко мъже биха дали всичко на тоя свят, само и само да си запазят децата? А ти й го преотстъпваш, без да ти мигне окото.

— Не, не го преотстъпвам. Не се предавам. Знам, че на Пат му е много хубаво да бъде с Джина, макар и да се опитва да го крие, понеже смята, че ще ме обиди, ще ме предаде и не знам още какво. Те двамата с майка му или ще възстановят предишната си близост, или Джина ще се превърне в човек, който вижда детето си само в края на седмицата. Вече предчувствам, че ще стане точно това.

— И кой е виновен?

— Знам, разочарован си, Найджъл. Но мисля за момчето.

— А според теб тя мислела ли е за него, когато си е събрала парцалките и се е изнесла? Мислела ли е за него, докато е пътувала с таксито към летището?

— Не знам. Но смятам, че децата имат нужда от двама родители. Дори когато те са разведени. Особено пък ако са разведени. Опитвам се да постигна тъкмо това.

— Ами онзи тип, с когото бившата ти жена живее? Онзи… как му беше името… а, да, Ричард. Не знаеш нищо за тоя Ричард. И оставяш с лека ръка синът ти да отиде при него.

— Не го оставям да отиде при никого. Той ми е син и винаги ще си остане мой син. Аз съм му баща и винаги ще си остана негов баща. Но се надявам Джина да не е развила вкус към негодници.

— Мен ако питаш, си пада по лекета. Знаеш какво ще стане, нали? Ще се превърнеш в един от неделните татковци: ще седиш в неделя следобед в някоя пицария и ще се пънеш да измислиш какво да кажеш на някакъв непознат, който навремето ти е бил син.

— Ние с Пат няма да го допуснем.

— Не бъди толкова сигурен.

— Не че го искам. Но толкова ли не проумяваш? Съсипваме си живота, а после не ние, а децата трябва да плащат сметката. Хващаме се с нов човек, пак и пак започваме отначало, въобразяваме си, че ето сега вече всичко ще тръгне по вода, а кой плаща цената — именно децата от тези съсипани бракове. Те — моят син, твоите дъщери, милионите деца като тях — живеят с рани, които няма да заздравеят до края на дните им. Трябва да сложим край на всичко това — Свих безпомощно рамене, виждах, че адвокатът е отвратен от мен. — Не знам, Найджъл. Просто се опитвам да бъда добър баща.

— Като предаваш сина си.

— Не знам дали е предателство. Но това е най-малкото, което съм в състояние да направя за него.

— Можеш да оставиш тук колкото неща искаш — обясних аз на Пат. — Твоята стая винаги ще си бъде твоя. Никой няма да припарва до нея. Можеш да си идваш, когато искаш. За един ден, за една нощ, завинаги.

— Завинаги ли? — учуди се Пат, както тикаше до мен велосипедчето.

Гласецът му едвам се чуваше.

— Ще живееш при майка си. Но не насила. Ще те гледаме и двамата. И двамата искаме да си щастлив.

— Вече не се ли карате?

— Опитваме се да се сдобрим. Защото и двамата те обичаме много и искаме най-доброто за теб. Не казвам, че никога вече няма да се караме. Но ще се постараем да не го правим.

— Пак ли се обичате?

— Не, моето момче. Този период от живота ни е отминал. Но и двамата обичаме теб.

— При мама къде ще спя?

— Тя ти приготвя стая. Ще бъде страхотно. Ще можеш да си подредиш навсякъде по пода играчките от „Междузвездни войни“ и да си пуснеш хип-хоп, направо ще подлудиш съседите.

— И никой няма да ми припарва в старата стая, нали?

— Никой.

— Дори ти?

— Дори аз.

Бяхме в парка. Пред нас се беше ширнал асфалтираният път, който криволичеше около езерото. Пат обичаше да кара тук велосипедчето, набираше такава скорост, че лебедите, зърнеха ли го още отдалеч, се разлетяваха. Но сега Пат дори и не опитваше да се качи на колелото.

— Харесва ми, както е сега — рече той и аз усетих, че ми причернява. — Харесва ми така.

— На мен също — уверих го аз. — Обичам сутрин да ти приготвям закуска. Обичам и да гледам как следобед разпиляваш по пода всичките си играчки. Обичам да си взимаме от пицарията или китайския ресторант нещо за вкъщи и да го ядем, докато гледаме по видеото в хола някой филм. Обичам да ходим заедно в парка. Обичам всичко това.

— Аз също. Аз също го обичам.

— Ще продължим да го правим, чу ли? Никой не може да ни попречи. Никога. Така ще бъде чак докато пораснеш и предпочетеш, вместо да седиш със стария си татко, да поизлезеш с приятели.

— Това няма да стане никога, никога.

— Ти все пак опитай. Да живееш при мама, де. Тя те обича много, знам, че и ти я обичаш. Това е добре. Радвам се. Радвам се, че се обичате. Натъжавам се, че си тръгваш от мен, но това не слага край на нищо. Можеш да се върнеш, когато си поискаш. Опитай се да бъдеш щастлив с мама, чу ли?

— Да, чух.

— А и още нещо, Пат.

— Какво?

— Гордея се, че си мой син.

Той пусна колелото и се хвърли в обятията ми, сетне притисна личице до моето и аз сякаш усетих самата му същност. Пат изпълни сетивата ми с чорлавата си гъста руса коса, с невъзможно гладката си кожа, с особената си миризма на пръст и захар. „Красивото ми синче“, помислих аз и почувствах колко солени са сълзите ни.

Искаше ми се да му кажа още много неща, но не намирах думи. Искаше ми се да му обясня, че този живот не е съвършен. И никога няма да бъде съвършен. Не съм чак толкова смотан, та да не го знам. Но при така стеклите се обстоятелства това вероятно е най-доброто, което можем да сторим. Не е съвършено. Защото единственото съвършено нещо в живота ми си ти, Пат.

Моето прекрасно момченце.



Джина отведе Пат в новата му стая, а аз останах да стърча насред жилището, понесъл кашона с играчки от „Междузвездни войни“ — никога през живота си не се бях чувствал толкова притеснен.

— Дайте да го взема — намеси се Ричард.

Подадох му кашона и той го остави върху масата. Усмихвахме се от немай-къде. Ричард не беше такъв, какъвто бях очаквал, бе по-стеснителен, по-приветлив, не чак толкова наперен, както си мислех в началото.

— Днес за Джина е голям ден — подхвана той.

— За всички е голям ден — отвърнах аз.

— Определено — побърза да добави Ричард. — Но Джина, нали знаете, е Везни. За нея най-важни са домът, семейството.

— Точно така.

Ричард не беше такъв, какъвто бях очаквал. Това обаче съвсем не значеше, че не е калтак.

— А Пат? — попита мъжът. — Пат каква зодия е?

— Изчисти ми стаята, ето каква — казах аз.

Джина излезе от детската и ми се усмихна.

— Благодаря ти, че му помогна да си пренесе нещата.

— Винаги на ваше разположение.

— Благодаря ти и за всичко останало — допълни тя и за миг съзрях оная Джина, която ме беше обичала. — Знам колко обичаш Пат.

— Да обичаш означава и да умееш да се разделяш — отговорих аз.



Така и не забелязах таксито. Излязох на главния път и най-неочаквано то направи рязък завой, за да не се блъсне в мен, изсвистя с гуми и шофьорът натисна вбесен клаксона. Всички се извърнаха да погледат малоумника в спортната кола с раздрания покрив.

Отбих встрани, поех си дълбоко въздух и се опитах да се поуспокоя, а автомобилите ту прииждаха на цели талази, ту отново се оттичаха. Ръцете ми трепереха. Стиснах волана, докато кокалчетата на пръстите ми не побеляха и не си възвърнах самообладанието.

Сетне подкарах бавно към къщи, като внимавах много, защото знаех, че мислите ми са на друг път, че отново и отново се връщат към черно-бялата снимка на баща и син, която навремето съм видял в един албум, и към старата песен за странника в рая.

— Е, татко — казах на глас, понеже наистина изпитвах потребност да си поговоря с баща си, наистина изпитвах потребност да разбера мнението му. — Правилно ли постъпих?

Глава 40

Чухме черквата още преди да сме я видели.

Големият черен мерцедес зави наляво към Фарингтън Роуд и ние запъплихме покрай дългия тесен канал към реката, а камбаните биеха ли, биеха в чест на Марти и Шобан.

Завихме още веднъж наляво, към Кларкънуел Скуеър, и черквата като че изпълни голямото синьо небе. Марти, който се беше издокарал като за сватба, се намести притеснен на задната седалка в лимузината и се взря в гостите, струпали се при входа на черквата, където им раздаваха цветя за бутониерите и сватбарски панделки.

— Дали да не пообиколим няколко пъти? — попита той. — И да ги оставим да чакат?

— Това, Марти, го прави булката, не ти.

— Да не си забравил…