Снимки, отвеждащи ме до първите ми спомени от този свят и дори преди това: черно-бяла снимка, на която съм съвсем малък, с офъкана косица, снимали сме се с татко заедно с конете на Солсбъри Плейн, още една черно-бяла снимка, на която баща ми ме е гушнал на някакъв ветровит плаж, сивкави фотографии, на които той е в униформа, снимки и от сватбата на нашите.

Няма снимки, на които татко да е дете. Знаех, че са били много бедни и не им е било по джоба да си купят фотоапарат, въпреки това имах усещането, че животът му е започнал именно с малкото ни семейство.

Долу бяха започнали да пристигат цветя. Ние с Пат отидохме на прозореца в стаята на родителите ми, който гледаше към улицата, и видяхме как цветарят разтоварва от камионетката букетите. Не след дълго цялата морава отпред беше покрита с цветя в целофан и аз волю-неволю се сетих за принцеса Даяна и морето от букети, плиснало се чак до черните перила на кралските дворци. Това просто бе поредната поръчка на цветаря, и то първата за деня, но той очевидно беше развълнуван.

— Жалко, че не съм познавал съпруга ви — чух го да казва на мама и усетих, че е искрен.



Когато внесоха ковчега в черквата, се засмяхме. Засмяхме се от отчаяние, сякаш така слагахме бент пред сълзите, опасявайки се, че ако се разплачем, няма да можем да спрем.

Ние с майка ми и със сина ми вървяхме след ковчега, но кой знае защо, четиримата мъже, които го носеха, спряха в притвора. Ние с Пат държахме мама от двете страни, бяхме я прегърнали, но забила поглед в земята, тя продължи да крачи. И спря чак когато си удари главата в ковчега на своя съпруг.

Залитна назад, хвана се за челото и погледна дали по пръстите й има кръв, после се извърна към мен и двамата се засмяхме. И двамата чувахме гласа на татко, неговия изпълнен с грижовност и обич глас на лондончанин кореняк: „Какви ги вършиш, жено?“

Сетне влязохме в прохладната черква и сякаш хлътнахме в съновидение. В съновидение, където всички, които някога сме познавали: роднини, семейни приятели, съседи от настоящето и миналото, мъже от Кралската военна флота, запознали се като младежи и сега прехвърлили седемдесетте, са се събрали като за последно и са запълнили до краен предел храма. Някои вече плачеха при вида на ковчега с баща ми.

Тримата седнахме на първия ред. Навремето „тримата“ би означавало ние с майка ми и баща ми. Сега бяхме аз, майка ми и синът ми. Мама и Пат вече не се смееха, бяха се втренчили в плочника по пода и аз загледах викария, който започна със стих от Книгата на Исая:

— Ще прековат мечовете си на орала и копията си — на сърпове: народ срещу народ не ще дигне меч и няма вече да се учат на война.

Проповедта беше за добрия воин, станал миротворец, за воина, научил се да бъде любещ съпруг, добър баща, внимателен съсед. Личеше си, че свещеникът е поработил доста върху проповедта, разговарял е с мама, с чичовците ми и със съседката леля Етел, която всъщност не ми беше леля. Но той не познаваше баща ми, затова не можеше да предаде неговия дух, смисъла на живота му.

Чак когато старата песен, избрана от мама, огласи препълнената черква, усетих колко много сме загубили и ми домъчня непоносимо.

Рухнах не толкова от песнопенията, проповедта, добронамерените любезности или лицата на хората, познавали баща ми, колкото от тази стара песен. От гласа на Синатра, много млад, много чист, без самонадеяността и цинизма от по-късните години. Той се извиси и се зарея из малката черквица.

Мама не се и помръдна, но аз усещах, че е притиснала Пат по-силно, сякаш от страх да не бъде отнесена на друго място и в друго време, някъде в самотното бъдеще, където ще спи на лампа, или в изгубеното, невъзвратимо минало.

Някой ден,

ако много ми домъчнее

и светът е студен,

ще бъда като озарен

от този спомен за теб,

от спомена как си изглеждала тази вечер.

Сякаш чувах гласа на баща си, чувах как той роптае защо е избрала точно това парче, чувах как се възхищава на жената, с която е живял цял живот, но която въпреки това не е престанала да го изумява.

„Не ранният Синатра, жено! Не тия сладникави бози, които е записвал за «Кълъмбия»! Щом си решила да е Синатра, нека поне да е нещичко от албумите му от петдесетте години, които е правил за «Капитъл»: «Песен за моята любима», «Ангелски очи», «Рано-рано, призори», някое от великите парчета, които е изпълнявал по заведенията. Какви са тия ранни песни! И какво толкова не му харесваш на Дийн Мартин? Винаги съм предпочитал него!“

Така си беше. Любим певец на баща ми беше Дийн Мартин. Колкото и да обичаше Синатра, го смяташе за малко лигав и сладникав. Предпочиташе по-твърдите парчета на Дийн Мартин. Но тази песен не я беше избирал той, разбира се. Беше я избирала мама. Та да покаже не как татко е възприемал себе си. А как тя го е възприемала, познавала, обичала.

Тъй прелестна си!

С таз усмивка мила,

с лице прекрасно…

Какво ли друго ми остава,

освен да те обичам,

каквато си тази вечер.

Изнесоха от черквата ковчега на баща ми — полека, полека — и тръгнаха с него към гробищата, а ние, смаяни от обредите на смъртта, поехме отзад към най-пресния гроб на полегатия хълм, осеян с надгробни камъни.

Падаше се в края на дълга редица гробове и някой ден, след като черквицата видеше още много погребения, щеше да ни бъде трудно да намерим мястото, където баща ми спи вечен сън, защото то щеше да се пада насред гората от надгробни плочи и щеше да бъде едно от многото. Днес обаче не беше така. Днес баща ми беше последният пристигнал в това вечно място. Днес беше много лесно да намерим гроба му.

Видях надгробния камък: бял и новичък, с епитафията на баща ми, изсечена с лъскави черни букви в горния край, беше оставено и място за още един надпис — този на съпругата, на майка ми, на бабата на Пат, който един ден също щеше да бъде добавен.

Върху камъка пишеше:

„ПАТРИК УИЛЯМ РОБЪРТ СИЛВЪР“

Име от времето, когато обикновените семейства са давали на децата си колкото имена са могли да запомнят, възможно най-много, а под датите на раждането и на смъртта бе изсечено:

„ЛЮБИМ СЪПРУГ, БАЩА И ДЯДО“

Викарият говореше нещо от рода на прах при прах, пръст при пръст, елате, блажени чада на моя Отец, приемете царството, приготвено за вас още от сътворението на света, аз обаче чувах само една стара песен, където някой молеше някого да не се променя.

Бяхме застанали до прясно изкопания гроб, пред огромно множество опечалени. Някои не познавах. Някои познавах, откакто се помнех. Но и познатите лица се бяха променили: помнех засмени чичовци и красиви лели в разцвета на силите, добрите години на новите коли, ярките дрехи и летните дни на плажа, деца, които растат или вече са отраснали.

Сега познатите лица бяха по-стари, отколкото бях очаквал, а с времето самоувереността на трийсетте и четирийсетте години се бе поразсеяла. Бяха се стекли да видят как погребват баща ми, първия от тяхното поколение, напуснал този свят, и вероятно собствената им смърт изведнъж им се е сторила съвсем близка. Плачеха и за татко, и за себе си.

Виждах в далечината полето, където като малък се бях скитал — тъмнокафяво, правоъгълно като футболно игрище и обточено отстрани с чепати голи дървета.

Дали дечурлигата още си играеха по тези изровени ниви? Кой знае защо, ми се струваше малко вероятно. Аз обаче още помнех всяко изумрудено ручейче, всеки разкалян ров, жабунясалото езеро насред гъстата горичка, селяните, които все ни пъдеха — мен и приятелчетата, градски чада, израсли в предградията.

Тук нямаше и следа от агенциите за недвижими имоти и търговските центрове, които се намираха само на хвърлей. Тук, накъдето и да се обърнеш, се виждаха ниви. Тук човек се чувстваше наистина в провинцията.

Точно заради това баща ми беше избягал от големия град. Тези поля, където като малък си бях играл — за тях беше мечтал татко и сега пак сред тях щяхме да го погребем.

Хората наоколо вече плачеха — по-силно, по-неудържимо, по-горестно, вдигнах глава и погледнах сълзите по любимите лица. Братята на татко. Съседите. Мама и синът ми.

Аз обаче стоях със сухи очи и гледах как спускат ковчега на татко в прясно изкопания гроб, бях притеглил до себе си с едната ръка мама, която пък бе прегърнала разридания си внук, а с другата бях бръкнал дълбоко в джоба на черния костюм и стисках сребърния медал на баща си така, сякаш няма да го пусна, докато съм жив.

Глава 38

— Светът се променя — каза Найджъл Бати. — Сега вече не сме седемдесетте. Вече не е като в „Крамър срещу Крамър“. В бракоразводните дела за местоживеене на детето законът и досега защитава майката — така ще бъде винаги. Но все повече хора си дават сметка, че не всякога лошият е бащата.

— Не искам синът ми да расте с чужд човек — рекох по-скоро на себе си, отколкото на адвоката. — Неприятно ми е да живее под един покрив с мъж, който изобщо не се интересува от него. С мъж, който се интересува единствено от майка му.