— Защо, моето момче?

— Накапах със сладолед седалката на тъпата му кола. Той заяви, че не трябвало да ям сладолед в колата.

— Но инак Ричард ти е симпатичен, нали?

— Ядва се.

Домъчня ми за този мъж, когото изобщо не познавах. Но не много. Съвсем мъничко. И все пак ми домъчня. Бе почти невъзможно да изпълни ролята, която си беше избрал. Опиташе ли се да бъде баща на Пат, почти със сигурност щеше да се издъни. Ако ли пък решеше да бъдат приятели, също щеше да се провали. Ричард обаче все пак имаше избор.

Кой е попитал Пат дали иска да си изяде сладоледа на задната седалка в сребристото ауди?



Сид се беше хванала на работа в един от модните азиатски ресторанти, които напоследък никнеха като гъби след дъжд из целия град и в които предлагаха тайландски рибени хапки, стъклени спагети по японски и студени виетнамски руладини — те сякаш идваха от едно и също място, да си рече човек, че цял континент е превърнат в огромна кухня, снабдяваща Запада. Заведението беше светло и бяло, цялото в лъскаво дърво и бляскав хром — имах чувството, че съм се озовал в художествена галерия или в кабинета на зъболекар хирург.

Видях от улицата как Сид слага пикантни скариди по малайзийски, над които се виеше пара, пред две млади жени, благодарили й с усмивка.

Подобно на всички останали келнерки, и тя беше с колосана бяла престилка, черен панталон и бяла блуза. Беше се подстригала късо, почти по момчешки, и с едно отскачане до фризьора се беше прехвърлила от венеца, какъвто са носели героините на Ф. Скот Фицджералд, на прическите, с каквито са ходели момичетата от поколението на „Бийтълс“. Знаех, че когато една жена се подстриже, това означава нещо, но какво точно — не помнех.

Сид се отправи към дъното на ресторанта и пътем каза нещо на чернокожия младеж зад бара, който се засмя. После изчезна в кухнята. Седнах в предната част на заведението и я зачаках да се появи отново.

Минаваше три, хора почти нямаше. Освен мен и двете млади жени, поръчали си пикантни скариди, единствените други посетители бяха трима добре почерпени бизнесмени, пред които се мъдреха празни бутилки японска бира. Една младичка сервитьорка ми донесе листа с менюто точно когато Сид изхвърча през летящата врата на кухнята.

Крепеше на равнището на главата си с една ръка поднос, върху който имаше още три бутилки японска бира. Сложи ги пред пияните костюмари, без да забелязва и мен, и червендалестите им, мръснишки ухилени физиономии.

— Кога приключваш работа? — попита единият.

— Сигурно ви интересува с кого приключвам — тросна се Сид и точно когато ония прихнаха, се обърна и най-после ме видя.

Дойде бавно на моята маса.

— Какво искаш?

— Какво ще кажеш, дали да не прекараме остатъка от живота си заедно?

— Вече сме го обсъждали. А ти какво ще кажеш за едни спагети?

— Защо не! Имате ли от ония, дебелите?

— Юдон ли? Разбира се, че имаме. Предлагаме ги с бульон със скариди, риба, черни гъби и всички останали вкуснотии.

— Всъщност не съм чак толкова гладен. Но какво съвпадение, нали? Да се срещнем толкова неочаквано.

— Определено, Хари. Как разбра, че работя тук?

— Не съм разбрал. Това е четирийсет и второто заведение, в което влизам от няколко дни.

— Ти наистина си луд.

— Луд по теб.

— Луд за връзване. Как е баща ти?

— Утре е погребението.

— Божичко! Моите съболезнования. Пат как е?

Поех си дълбоко въздух.

— Много се обичаха. Знаеш го. Загубата е тежка за него. И аз не знам как е… криво-ляво се държи. Майка също. Веднъж да мине погребението, и ще се поуспокоим.

— След погребението понякога е още по-страшно. Всички се прибират, животът продължава. Но за теб вече той е друг. Мога ли да помогна с нещо?

— Да.

— С какво?

— Разреши ми да те изпратя до вас.



— Стига си ме преследвал — рече Сид, докато вървяхме по притихналите бели странични улички на Нотинг Хил. — Това трябва да престане.

— Имаш хубава прическа.

Тя се хвана за бретона.

— Лошо е за теб, за мен също — продължи Сид.

— Ох, не знам. Не ми се вижда чак толкова лошо.

— Знаеш какво имам предвид.

— Искам да живеем като семейство.

— Пък аз си мислех, че мразиш такива семейства — семейства, пълни с чужди деца и бивши съпрузи. Мислех, че не искаш чак толкова усложнен живот.

— Не искам неусложнен живот. Искам живот с теб. И с Пеги. И с Пат. И може би с едно наше си детенце.

— А, такова ли семейство искаш? С твоето дете и моето дете, които бият нашето дете. Ще ти писне. Наистина, Хари. Ще издържиш… и аз не знам колко ще издържиш.

Никога няма да ми писне да живея с теб. Виж какво, върху ръката на татко имаше татуировка — дълги ножове, каквито носят командосите, и под тях думите: „Заедно ще победим.“ Ето това искам.

— Да си направиш татуировка ли?

— Не.

— Да станеш командос?

— Казвам ти, че ако бъдем заедно, всичко ще се нареди. Не знам що за семейство ще създадем, понеже никога досега не съм имал такова семейство. Знам обаче, че заедно ще бъдем по-щастливи, отколкото ако се опитаме да живеем с друг. Помисли си, чу ли?

— На всяка цена, Хари. Днес на вечеря ще го обсъдя с мъжа си.

Бяхме спрели пред голяма стара белосана къща, която още преди четирийсет години е била превърната в жилищна кооперация с много апартаменти.

— Не знам какво друго да ти кажа, Хари — рече Сид.

Точно тогава от входа като хала изхвърча Джим — беше с гипсирана ръка, прихваната с бинт.

— Само да си припарил до жена ми, негодник такъв! — изкрещя той, после описа кръг и ботушът му, с каквито се разхождат мотоциклетистите, ме фрасна по устата.

Залитнах назад, краката ми се подкосиха, сякаш са кашкавалени, венците ми очевидно бяха разранени, защото от тях потече кръв. Две неща бяха ясни.

Джим знаеше едно-друго за бойните изкуства. И отново беше паднал от мотоциклета.

Отскочих при кофите за боклук и вдигнах юмруци, понеже онзи пак ми налетя, но Сид застана между нас и го хвана за гипсираната ръка, при което Джим ревна от болка.

— Остави го! Не го закачай! — кресна тя на мъжа си.

— А ти не ми пипай ръката, чу ли! — извика й Джим. Но й позволи да го поведе към входа. По едно време се обърна и изсъска: — А съм те видял още веднъж, а си останал без зъби.

— Няма да ми е за пръв път.

Не му обясних, че когато съм бил на пет години, едно добродушно куче ме е бутнало и аз съм паднал по лице. Нямаше да прозвучи особено мъжествено.

Джим се прибра във входа, както си държеше гипса.

Сигурно живееха на първия етаж, защото ми се стори, че чувам плача на Пеги. Сид се обърна и ме погледна.

— А сега, Хари, ме остави, много те моля.

— Ти все пак си помисли — изпелтечих аз със стекли кървави устни. — И аз те моля, помисли върху предложението ми.

— Никога не се отказваш, нали? — рече ми тя.

— Наследил съм го от баща си — отговорих аз.

После Сид затвори входната врата на голямата бяла къща и се върна при живота си.

Глава 37

На километър и половина от дома на родителите ми има черквица, кацнала на хълм.

Като момче често се разхождах в топлите летни вечери по места, където не би трябвало и да припарвам, случвало се е да се мотая и из гробището до черквата, където пиех ябълково вино, давех се с евтини цигари и надничах през мерника на въздушната пушка на моя приятел.

Не бяхме чак такива смелчаци, каквито се пишехме. И при най-малкия звук: вятър в дърветата, шумоленето на листата, плъзнали се по някоя студена надгробна плоча, греда, изпукала вътре в черквата, ние с приятеля ми направо си умирахме от страх да не би мъртъвците да вземат да ни се разкрият. А сега тук щяха да погребат баща ми.

Събудиха ме велосипедът на младия раздавач, който пъхна набързо вестник „Мирър“ в пощенската кутия, и жуженето на транзистора в кухнята. Сънен, си помислих, че започва поредният най-обикновен ден.

Но след закуска ние, аз и синът ми, облякохме мрачните униформи на покрусата — чувствахме се доста зле с черните вратовръзки и белите ризи и след като седнахме на пода на някогашната ми детска стая, се заехме да ровим в кутиите със снимки, утешавайки се с образите на моя баща и дядо на Пат.

Времето потече обратно, взе да се разплита като кълбо. Имаше лъскави цветни фотографии на татко и Пат — как отварят коледните подаръци, как синът ми кара велосипедчето все още с помощни колела, как току-що е проходил и как спи малко след раждането си в ръцете на своя грейнал в усмивка дядо.

И много снимки с вече излинели цветове: татко, мама и ние с Джина в деня на нашата сватба, аз като ухилен юноша заедно с баща си, пращящ от здраве петдесетгодишен мъж, двамата сме се прегърнали отзад в градината и си личи, че татко се гордее много и с нея, и със сина си, и още по-назад във времето, аз като недодялано единайсетгодишно хлапе заедно с родителите си и с още доста роднини на сватбата на някаква братовчедка.