Тони Парсънс - Мъжът, момчето

Всички се извърнахме натам.

Видяхме тъничка рижавелка с нежна ирландска кожа, толкова бледа, сякаш не е виждала слънце. Беше на двайсетина години — изглеждаше така, сякаш е завършила университета точно преди четирийсет и пет минути, — въпреки това още имаше тук-там лунички. Виждах я за пръв път.

— Шобан Кемп — представи се тя и се изчерви. — Аз съм новата асистентка на продуцента. Е, да звънна ли на Клиф?

Марти ме погледна. Личеше си, че идеята за мъжа от дървото му е допаднала. На мен също. Защото като всички, които работят в телевизията, и ние боготворяхме неподправеното. Ако не броим, разбира се, високооктановата бляскава известност. Нея боготворяхме още повече.

Беше ни дошло до гуша от недорасли знаменитости, които си пробутваха евтините номера. Давахме мило и драго за истински хора с истински живот и истински преживелици, а не някакви анекдоти. Предлагахме им своеобразна терапия, възможност да изхвърлят всичко, което ги мъчи, и да го избълват върху един милион килими.

Е, ако Джак Никълсън ни се обадеше най-неочаквано и ни се примолеше да го включим в шоуто, щяхме незабавно да повикаме някого от охраната, за да разкара от сградата всички истински хора. Но кой знае защо, Джак все не ни се обаждаше. Напоследък знаменитостите бяха кът.

Затова търсехме под дърво и камък истински хора, запалени по нещо, истински хора, които не треперят да не си опропастят кариерата. А какъв по-истински човек от оня тип, дето се беше покатерил на дървото, а полицейските кучета лаеха, та се късаха, по мръсния му задник!

— Откъде го познаваш? — попитах аз момичето.

— Бяхме гаджета — отвърна то.

Ние с Марти се спогледахме. Виж ти каква била работата! Значи и нашата Шобан си беше истинска!

— Но не се получи нищо — оплака се тя. — Не е лесно, когато единият прекарва толкова време горе на дървото. Но си останахме приятели и аз му се възхищавам — той наистина вярва в онова, което прави. Според него системите, поддържащи живота на планетата, са на изчерпване, а политиците само си говорят за опазване на околната среда и не предприемат нищо. Клиф е на мнение, че щом си дошъл на земята, трябва да оставиш на нея само следите от стъпките си и да отнесеш единствено спомените.

— Блестящо! — ахна Марти. — Кой му е агент?

Бях в апаратната и гледах десетината монитора, на които се виждаха пет различни кадъра с Марти — той разговаряше с мъж, който умееше да надува презерватив, надянат до средата на главата му — наистина беше голям спец. По едно време усетих, че някой стои до мен.

Беше Шобан, ухилена като малко момиченце, което за първи ден е в ново училище и изведнъж е разбрало, че тук ще му бъде добре.

В тъмното помещение лицето й беше озарено от светлината на мониторите върху стената. Всъщност това са си най-обикновени телевизионни приемници, но ние им викаме монитори. Благодарение на тях режисьорът може да избира от коя камера да излъчва. На мониторите се вижда не само образът в ефир, но и всички възможни образи, снимани от камерите. Шобан им се усмихна. Имаше красива усмивка.

— Мислех, че тоя Клиф не дава интервюта — отбелязах аз, — откакто в онзи седмичник намекнаха, че всъщност търси евтина слава и се прави на хипар. — После се сетих, че Шобан му е била гадже. — Ти да не вземеш да се обидиш?

— А, не — отвърна тя. — Вярно е, че не дава интервюта, но сега може и да склони.

— Защо? Заради теб ли?

— Не — засмя се момичето. — Защото Марти му е симпатичен. Според Клиф той не спада към четвъртата власт.

Погледнах Марти върху монитора — още малко, и да се задави от смях, понеже презервативът се беше пукнал направо върху главата на онзи тип. Ако някой спадаше към четвъртата власт, то това беше именно Марти. За него това би било комплимент.

— И най-вече защото предаваме на живо — допълни Шобан.

Наистина си беше така: ние всъщност бяхме последното предавано на живо телевизионно шоу. Повечето шоу програми вече бяха „като на живо“ — само се правеха, че предлагат тръпката на живото предаване, докато всъщност разчитаха на спасителния пояс на записа. Ментета, ви казвам.

Но „Шоуто на Марти Ман“ си беше съвсем истинско. Докато гледате мъжа с презерватива на главата, той наистина го надува именно в този момент.

— Според еколозите и поборниците за чиста околна среда — продължи Шобан — само в предаванията на живо няма цензура. Може ли да те питам нещо?

— Питай де.

— Оня „Ем Джи Еф“ на паркинга твой ли е? Червеният?

„Хайде, почна се — помислих си аз. — Сега ще ми дръпне едно конско как автомобилите замърсявали въздуха и за дупката в небето. Понякога днешната младеж направо ме хвърля в ужас. Не мисли за друго, освен за бъдещето на планетата.“

— Да, моя е — потвърдих аз.

— Страхотна е — възкликна девойчето.

Когато се прибрах, и двамата спяха. Измих си зъбите и се съблякох в тъмното, заслушан как жена ми диша тихо насън.

Чуех ли това дишане, у мен се пробуждаше огромна нежност. Само докато спеше, Джина ми се струваше уязвима, само тогава можех да си внушавам, че тя има нужда от закрилата ми. Пъхнах се под завивките и прегърнах жена си, тя се размърда.

— Тази вечер шоуто беше добро — прошепна Джина.

Беше топла и сънена, обичах я именно такава. Тя се обърна с гръб към мен, както винаги, когато спеше, и въздъхна, щом се гушнах до нея, целунах я по тила и прокарах ръка по дългите крака, заради които се бях влюбил навремето в нея. И още си бях влюбен.

— О, Джина! Моята Джина.

— О, Хари! — пророни тя тихо. — Иска ли ти се? — Джина ме помилва по тялото. — Е, май ти се иска.

— Страхотна си.

— Голям мераклия се извъди! — засмя се Джина, после се извърна и ме погледна с премрежени от съня очи. — За мъж на твоите години де.

Седна в леглото, смъкна тениската и я метна на пода. Прокара пръсти през косата си и ми се усмихна — източеното й, познато тяло беше озарено от светлината на уличните лампи, процеждаща се през щорите. В нашата стая никога не беше тъмно.

Още ли ме желаеш? — попита Джина. — След толкова години?

Сигурно съм кимнал. Тъкмо да долепим устни, когато Пат се разплака. Погледнахме се с жена ми. Тя се усмихна. Аз — не.

— Ще го донеса — рече Джина, а аз се свлякох върху възглавницата.

Върна се в спалнята с Пат на ръце. Той едвам си поемаше дъх и разказваше през сълзи кошмара си — за някакви огромни чудовища, — а Джина го утешаваше. После го сложи да легне между нас. Както винаги, той престана да хлипа веднага щом усети топлината на леглото ни.

— Хайде на лъжици! — възкликна Джина.

Ние с Пат покорно се претърколихме и той пъхна между бедрата ми крачета в бархетна пижамка. Чувах, че подсмърча, но инак се беше успокоил. Джина ни прегърна с дълга ръка и се гушна до Пат.

— Хайде сега да спим — прошепна тя. — Всичко ще бъде наред.

Затворих очи и докато се унасях, усещайки топлината на сина си между мен и жена ми, се запитах на кого ли говори тя, дали на мен, дали на Пат или и на двамата.

— Няма никакви чудовища — рече Джина и ние заспахме в прегръдката й.