— Но трябва да го обичаш, Сид. Всичко се обезсмисля, ако не го обичаш. Обичаш ли го?

— Да. Обичам го, сега доволен ли си? Никога не съм преставала да го обичам. И искам да опитаме отново, защото той е скъсал с гаджето си, с тайландката стриптийзьорка, и се зарече, че всичко това е приключило. Че занапред не иска и да чуе за азиатки.

— Тя не е стриптийзьорка. Компаньонка е.

— Каквато и да е — рече Сид. — Пеги е на седмото небе, че отново ще бъдем заедно. Така че, дори да мразиш мен, трябва да бъдеш доволен за нея.

— Не те мразя. Не бих могъл да те мразя.

— Тогава, много те моля, пожелай ми успех.

— Ето, пожелавам ти — казах аз и дори бях донякъде искрен. Сид заслужаваше да бъде щастлива. Пеги — също. Целунах я бързо по бузата. — Само не ми казвай, че не те познавам, чу ли?

Оставих ги да си продължат с товаренето на багажа. Сега, каквото и да кажех, щеше да прозвучи кухо и себично, все едно си говоря колкото да я накарам да се върне при мен.

И докато Сид се готвеше да се събере отново с мъжа си, аз най-сетне прозрях кое все пак е най-важното в семейството като най-малка клетка на обществото. Сега вече си дадох сметка, че е прекрасно децата да живеят при мама и татко.

Но ако мама и татко не се обичат, по-добре малчуганите наистина да съжителстват с Кен Купонджията.



— Имаме отговор от другата страна — съобщи Найджъл Бати. — Бившата ви съпруга е заявила, че по време на целия брак ви е останала вярна, а вие сте извършили прелюбодеяние с една от колежките.

— Е, така си е — потвърдих аз. — Но само веднъж. Не казвам, че е нещо дребно, но все пак…

— Освен това твърди, че докато сте се грижели за сина си, той е получил тежко мозъчно-черепно нараняване.

— Какво означава това? Едва ли не, че съм го пребил. Момчето падна. В парка до нас. Хлъзна се в един празен плувен басейн и си счупи главата. Вярно, сигурно съм могъл да направя повече. Могъл съм да го наглеждам по-внимателно и да го държа по-изкъсо. Нима жена ми наистина смята, че не съм мислил много за това? Все пак бях до детето. Докато тя си гледаше кефа с оня в Токио.

Адвокатът се взря в книжата върху писалището.

— Освен това, както разбирам, бившата ви съпруга е на мнение, че не упражнявате съответния родителски надзор над онова, което синът ви гледа и слуша.

— Е, това вече е прекалено.

— Че го оставяте да гледа филми с насилие. Видеофилми с теми за възрастни. Бившата ви жена твърди и че последния път, когато е имала достъп до детето, е установила, че то разполага със записи на песни с просташко съдържание за възрастни.

Усетих как почервенявам от гняв.

— Ама това вече… това вече…

Така и не намирах думата. Нямаше дума, която да е достатъчно силна.

Найджъл Бати прихна, все едно най-сетне съм проумял за какво става въпрос.

Глава 34

— Може ли да видя медала? — попитах аз.

— Разбира се, защо да не може — възкликна майка ми.

Отиде при шкафчето, на което беше сложена стереоуредбата и аз я чух как рови из застраховките, банковите извлечения, писмата документите, трупали се цял живот.

Върна се с правоъгълна кутийка — на цвят беше морава отиваше дори към черно. Вътре върху аленото кадифе имаше сребърен медал, който едва ли бе от чисто сребро. Медалът на баща ми.

Беше със синьо-бяла лента: две широки отвесни бели ивици и една по-тъничка също бяла напреки, върху син фон. „За особени заслуги“, пишеше върху медала току до кралското изображение.

В горния край на кутийката с бяла коприна беше написано и името на производителя: „Изработено по поръчка — се казваше над номера на заповедта издадена от краля — от «Дж. Р. Грант и син ООД», Кондит Стрийт 60, Лондон“. Помнех как като малък съм си мислел, че името на търговското дружество — дали го имаше и досега? Дали щях да го открия, ако тръгнех да го търся? — ми се е струвало част от текста на похвалната грамота.

Извадих внимателно медала, с който бе удостоен баща ми, и отново, както и навремето, като дете, съм изненадан от тежестта му.

— Пат обича да си играе с него — засмя се майка ми.

— Позволила си на Пат да си играе с това тук? — зяпнах я изумен.

— Обича да ми го окача — засмя се тя. — Все едно съм принцеса Лейла в края на филма.

— Лея, мамо. Казва се принцеса Лея.

Вече минаваше полунощ, когато почувствахме колко уморени сме, за да седим край болничното легло на татко, но и сън не ни ловеше. Затова решихме да пийнем чай. Чаят и досега си оставаше отговорът на всичко, до който мама неизменно прибягваше във всякакви ситуации.

Тя отиде да сложи чайника, а аз стиснах медала и се замислих как игрите, които съм играл като малък, са ме подготвяли да се превърна в мъжа какъвто е бил баща ми, в мъжа, какъвто преди него е бил неговият баща: борец, воин, мъж, който целува за „сбогом“ някоя разплакана жена и отива на война.

Сега, припомнех ли си игрите, на които сме играли в полето и по задните улички на моето детство, те ми се струваха не просто детинско забавление, в което се коват мъжките добродетели — те сякаш ни бяха подготвяли за следващата война, за нашата Нормандия, Дюнкерк или Монте Касино.

Моето поколение беше играло с пушки играчки — или с пръчки, които уж са пушки, или с пръсти, които пак уж са пушки, с всичко, което е могло да мине за пушка, — и никой не е смятал, че това е нездравословно или просташко. Ала в младостта си единствените войни, които видяхме, бяха войни на дребно, телевизионни войни, истински и опасни за живота на онези, които не участват в тях, точно колкото видеоигрите.

Моето поколение, последното поколение момченца, играли си с пушки играчки, извадихме по-голям късмет, отколкото съзнаваме. Когато пораснахме, не ни се наложи да участваме в истинска война. Нямаше германци или японци, с които да се сражаваме.

Нашите жени — ето с кого воювахме ние, моето поколение мъже, благословени с мир. И залите за бракоразводни дела, ето къде водехме малките си мръсни войни.

Бях виждал белезите по тялото на баща си толкова често, че знаех — войната не е като във филм по Джон Уейн. Ала мъжете, които бяха оцелели — и които се прибраха, общо взето, здрави и невредими, — бяха намерили жени, които да обичат до гроб. Кое беше за предпочитане? Войната и съвършената любов? Или мирът и любовта, която идва на пресекулки, през пет, шест, седем години? Кой всъщност беше късметлията? Баща ми или аз?

— Харесваше онова момиче, нали? — попита мама, след като се върна в стаята, понесла във всяка ръка по чаша, над която се виеше пара. — Жената, де, Сид. Харесваше я много.

Кимнах.

— Жалко, че не останахме по-дълго заедно. Както вие с татко. Напоследък това май е невъзможно.

— Гледаш прекалено сантиментално на миналото — отбеляза мама, но не с укор. — Смяташ, че всичко е било цветя и рози. Всъщност обаче беше по-тежко.

— Да де, но вие с татко сте били щастливи.

— Да, бяхме щастливи — потвърди тя и се вторачи някъде пред себе си. — Бяхме щастливи.

Помислих си: аз също.

Сетех ли се за детството, си представях слънчев август съвсем в началото на месеца, когато дългата шестседмична почивка се простираше славно пред мен и аз знаех, че ще ходим с колата по провинциални кръчми, където татко ще играе с чичовците на стрелички, ще носи на нас с братовчедите, заиграли се в тревата, лимонада и пържени картофи, а майките ни ще се заливат от смях над детските колички, оставени край дървените маси, и ще се забавляват досущ мюсюлманки отделно от мъжете.

Или пък други празници, например Бъдни вечер, когато късно през нощта чичовците и лелите пушеха цигари, черпеха се и играеха карти, а на другия ден ни водеха да ритаме топка в обвития с мъгла Ъптън Парк.

Или пък някой друг празник, когато ходехме на крайбрежието с огромните розови облаци на захарния памук и миризмата на море и пържен лук или пък на надбягвания с кучета, където мама задължително залагаше на номер шест, понеже й харесваха цветовете, харесваше й как червената цифра се откроява върху черно-белите ивици.

Бях признателен за това детство в предградията, за спомените как сме се возили с колата, как сме правили дребни залози и сме ходили на еднодневни излети — моето детство бе озарено от живот и любов, беше минало в прекрасно време, когато в „Уест Хам“ още играеше Боби Мур, всички гледаха по телевизията „Мис Свят“ и мама и лелите ми ходеха с минижупи.

И макар че в детството на сина ми имаше повече вещи, в него присъстваше и вцепеняващото разорение на развода.

Сега синът ми рикошираше с цялата дипломатичност и емоционална броня, на каквито е способно едно петгодишно дете, между майка си и приятеля й и баща си и тежко нараненото му сърце. Малка компенсация за това бяха видеото и возенето на предната седалка на лъскав автомобил.

Имах чувството, че ние с Джина — и милионите семейства като нас — не сме оставили на следващото поколение кой знае какво наследство.

— Между нас се получи, защото положихме усилия да се получи — отбеляза мама. — Понеже искахме да се получи. Понеже се държахме един за друг дори когато нямахме пари и не можехме да имаме дете. Човек трябва да се бори, ако иска да има щастлив завършек, Хари. Той не ти пада от небето.