Но нямаше как да го кажа на Джина, без тя да остане с впечатлението, че я отблъскваме.

— Пат ще отиде ли да го види?

Поех си дълбоко въздух.

— Иска да му отиде на свиждане — отговорих. — Но в момента татко е много зле. Ще мислим, ако има подобрение. Точно сега и двамата ще се разстроят много.

— Какво му каза?

— Че дядо му е болен. Тежко болен. Как да обясниш на едно петгодишно хлапе, че дядото, когото то смята за най-прекрасното нещо по белия свят, умира? Лично аз не знам.

— Трябва да поговорим за Пат — каза Джина. — Давам си сметка, сега не му е времето, наистина съжалявам, че ти се налага да изживееш всичко това с баща си. Но знай все пак, че искам Пат да се върне час по-скоро при мен.

— Искаш Пат да се върне ли?

— Точно така. Излишно е да се караме, както преди. Нямам намерение да го водя в чужбина. Върнах се в Лондон. Ние с Ричард търсим къща някъде наоколо. Няма да се налага дори Пат да сменя училището.

— Как е онова приятелче Ричард?

— Добре е.

— Още ли е почти разделен с жена си?

— Не, разделиха се окончателно. Тя си замина за Щатите. Знам, сигурно ще ти се стори малко прибързано, но смятаме да се оженим.

— Кога?

— Веднага щом приключим с разводите.

Само как съм се смял!

— Ти ми скри шайбата — казах накрая. — Така значи, ще се жените. Веднага щом приключите с разводите. Божичко, какво не прави любовта!

Ние с Джина дори не бяхме подхванали разговора за механизма на развода. Бяхме говорили до припадък само за раздяла. Но виж, до самия развод не бяхме стигнали.

— Много те моля, Хари — подвикна тя и в гласа й издрънчаха ледени нотки. — Само недей да ми ехидничиш, чу ли?

Поклатих глава.

— Нима си въобразяваш, Джина, че можеш току-така да нахълташ в живота ни и да продължиш оттам, откъдето си си тръгнала? Нима си въобразяваш, че можеш да получиш отново Пат само защото азиатското икономическо чудо в крайна сметка се е оказало не чак такова чудо?

— Разбрахме се нещо — натърти тя. — Толкова ядосана не я бях виждал никога. — Винаги си знаел, че Пат ще живее с мен. Винаги съм смятала той да бъде с мен, независимо дали ще остана в Токио, или ще се върна тук. Защо реши, че имаш право да го държиш при себе си?

— Защото при мен той е щастлив — отвърнах аз. — И защото е по силите ми да се справя. Точно така, да се справя. В началото беше трудно, но се научих, разбра ли? Сега вече е добре. И Пат е щастлив. Не е нужно да се мести при теб и при някакъв тип, когото си забърсала по кръчмите.

Джина беше стиснала устни — не я бях виждал такава.

— Обичам Ричард — оповести тя. — И искам Пат да израсне при мен.

— Той не е наша собственост. Децата, Джина, не са наша собственост.

— Прав си, не са. Но адвокатът ми ще изтъкне, че дори всички други условия да са равни, детето трябва да остане при майката.

Метнах на масата няколко монети и се изправих.

— А моят адвокат пък ще изтъкне, че вие с Ричард можете да си таковате таковата — казах аз. — А моят адвокат, когато намеря такъв, ще изтъкне и че детето трябва да остане при родителя, който е в състояние да го гледа. И това съм аз, Джина.

— Не искам да те намразвам, Хари. Не ме карай да го правя.

— И аз не искам да ме намразваш. Но толкова ли не виждаш какво е станало? Научих се да бъда истински родител. Не можеш просто да дойдеш и да ми отнемеш това току-така.

— Направо не е за вярване! — възкликна тя. — Гледал си го един-два месеца и си въобразяваш, че можеш да заемеш мястото ми!

— Четири месеца — напомних й аз. — И не се опитвам да ти заемам мястото. Просто намерих своето място.



Сид само ме погледна и отсече, че щяла да ме води да вечеряме навън. Не бях гладен, но приех, защото не ми се разправяше. И защото смятах да й предложа нещо.

Целунах Пат и го оставих да гледа заедно с Пеги „Покахонтас“. Свъсена като буреносен облак, Бианка се мотаеше в кухнята и се тъпчеше с плодови бонбони, защото не й разрешаваха да пуши в жилището.

— Твоята или моята кола? — попита Сид.

— Моята — рекох аз и двамата тръгнахме към индийското ресторантче между Ъпър Стрийт и Ливърпул Роуд.

Лепенката, с която бях прихванал разрязания покрив на „Ем Джи Еф“-а, беше изсъхнала, беше се напукала и бе започнала да се разпада — плющеше като платно на кораб, носен от попътен вятър.

При вида на храната съвсем ми се отяде и аз се заех да побутвам из чинията късчетата пилешко — имах чувството, че нищо вече не е на фокус.

— Яж само ако ти се яде, скъпи — рече Сид. — Чу ли, само ако ти се яде. Но все пак хапни нещо?

Кимнах и се усмихнах признателно на тази невероятна жена, изгубила баща си на половината на моите години, и аха — да й задам още сега въпроса, после обаче реших да се придържам към плана и да я попитам в края на вечерта. Точно така, по-добре да се придържам към плана.

— Ако не ти се ходи на кино, не е задължително да гледаме точно днес този филм — допълни Сид. — Не е толкова важно. Можем да го пропуснем и да правим каквото ти се прави. Например да поговорим. Или да не правим нищо. Не се налага дори да говорим.

— Не, хайде да идем на кино — рекох аз, докато навлизахме в Сохо, за да гледаме някакъв италиански филм — „Ново кино «Парадизо»“, за приятелството на малко момченце с оператора в местното кино.

Сид умееше да избира филми, които — знаеше — ще ми допаднат, стига изобщо да им обърна внимание, филми със субтитри и без кинозвезди, на които допреди една-две години не бих и стъпил.

Филмът ми хареса, особено към края, когато възрастният намусен оператор, вече ослепял от пожара, избухнал в киносалона, казва на момченцето с очи като на Бамби, което вече е юноша, да се махне от селото и никога повече да не се връща.

Момчето — Тото — заминава, става прочут кинорежисьор и цели трийсет години наистина не стъпва в родното си селце, а накрая идва колкото за погребението на Алфредо, стария оператор, научил го да обича киното и отпратил го оттук.

— Защо Алфредо заръчва на малчугана да не се връща никога повече в селото? — попитах аз, докато си проправяхме път през навалицата по Олд Комптън Стрийт. — Защо поне не са поддържали връзка? Струва ми се жестоко да отпрати така дете, което е познавал цял живот.

— Алфредо е отпратил Тото, защото е знаел, че детето няма да намери никога в селцето онова, за което мечтае — усмихна се Сид, явно й беше приятно да приказва за това. — Трябвало е да се махне оттам, за да научи онова, което Алфредо вече е знаел: животът не е като на кино, животът е много по-тежък. — Тя ме хвана за ръката и се засмя. — Обичам да си говорим за такива неща — рече ми.

„Ем Джи Еф“-ът беше в големия подземен гараж в дъното на Джерард Стрийт, който се пада точно зад пожарната на авеню Шафтсбъри, в гаража в Китайския град.

— Искам да живеем заедно — казах аз. — Ти с Пеги заедно с мен и Пат.

Очите, които обичах, ме погледната наистина стъписано.

— Да живеем заедно ли?

— Твоето жилище ще ни бъде тясно — продължих аз. — Най-добре е вие да се преместите при нас. Какво ще кажеш?

Тя поклати объркано красивата си главица.

— Наистина ти се събра много — рече Сид. — Баща ти. Джина. Много ти дойде.

— Това няма нищо общо — възроптах аз. — Е, може би все пак има, но съвсем малко. А може би и много. И още нещо. Знам какво изпитвам към теб. Струва ми се, че и ти изпитваш горе-долу същото. Искам да се съберем.

Тя се усмихна и пак поклати глава, този път по-твърдо.

— Не, Хари.

— Не ли?

— Съжалявам.

— Защо?

Въпросът беше безсмислен, такива въпроси задават само децата. Но го зададох и аз.

— Защото ти трябва жена с не толкова усложнен живот като моя — поясни Сид. — Без деца. Без бивш съпруг. Без нищо, което да напомня за миналото. Сам го знаеш. Помниш ли как се чувстваше на рождения ден на Пат? Помниш ли, а? И двамата знаем, че нямаме бъдеще.

— Изобщо не знам такова нещо — отсякох аз.

— Въобразяваш си, че ти трябва жена, която да преобрази живота ти с любов. Но на теб, Хари, не ти трябва любов. Не би се справил с истинската любов. На теб ти трябва романтика.

От думите й ме заболя, заболя ме страшно именно защото бяха изречени с огромна нежност. В тях нямаше и следа от гняв или злоба. Сид май наистина изпитваше съжаление към мен.

— В това няма нищо лошо — продължи тя. — Такъв си си и в много отношения това е добре. Но между нас няма да се получи нищо, защото е невъзможно да направиш така, че сърцата и розите да бъдат до гроб. Особено ако имаш около себе си деца. И то чужди…

— Ще се получи, ще видиш — настоях аз.

— Не, няма да се получи — беше категорична Сид. — Накрая ще стигнем дотам, докъдето стигнахте с Джина, а аз не искам такова нещо. Не мога да си го позволя, особено пък с Пеги. Флиртът и закачките са нещо прекрасно. Романтиката — също. Но на мен ми трябва човек, който да ми разтрива ходилата и когато остарея, който да ми казва, че ме обича и когато започна да забравям къде съм си оставила ключовете. Ето какво ми трябва. Човек, с когото да остарея. И наистина съжалявам, но според мен ти търсиш друго.