Заговориха как не знаеш какво да облечеш на такива вечери, а Марти ме прегърна съзаклятнически. Лицето му беше много по-подпухнало в сравнение с едно време. Той имаше оловния, смътно разочарован вид на човек, който години наред е мечтал да има свое токшоу и най-накрая го е получил колкото да установи, че не може да привлече някой що-годе стойностен гост, с когото си заслужава да говори.

— Искам да ти кажа нещо — рече ми Марти и приклекна до мен.

„Почва се — помислих си аз. — Сега пък ще ме моли да ида при него, че е видял колко добре се справя Еймън и ще седне да ме убеждава да се върна в неговото шоу.“

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Марти.

— Каква?

Той се наведе още по-близо.

— Ще ми станеш ли кум? — изшушука ми.

„Дори Марти“, казах си аз.

Дори Марти мечтаеше да живее като хората, да намери жената на своя живот, да открие у друго същество целия свят. Като всички останали.

— Ей, Хари! — повика ме Еймън, зяпнал водещата, която прекосяваше залата, после се намести, та да поотслаби напрежението в панталона си. — Ха познай с кого имам среща тази вечер?

Не беше много сложно.



У нас светеха прекалено много лампи. Светеше на горния етаж. Светеше и на долния. Светеше навсякъде, а по това време би трябвало само от хола да се процежда мъждива светлинка.

От нас се лееше музика: силна, с тътнещ бас и думкащи барабани, своеобразен звуков еквивалент на инфаркт. Нова музика. Ужасно нова музика, гърмяща от моята стереоуредба.

— Какво става тук? — възкликнах, сякаш сме сбъркали къщата и е станала грешка.

В тъмната градинка отпред имаше човек. Не, няколко души. Точно пред зеещата входна врата се целуваха момче и момиче. Друго хлапе се беше надвесило над боклукчийската кофа и драйфаше ли, драйфаше — якето и панталоните му бяха станали на нищо.

Докато Сид плащаше на таксиметровия шофьор, аз влязох вътре.

Там се вихреше купон. Тийнейджърски купон. Навсякъде в къщата ми имаше пубери, които се мляскаха, чукаха, пиеха, танцуваха и повръщаха. Най-вече повръщаха. Отзад в градината други двама — пак момче и момиче, — също щяха да си изповръщат червата.

В хола Пат се полюшваше по пижама в такт с музиката в единия край на канапето, а в другия някакъв дебелак опипваше Сали. Пат ми се ухили — един вид, виж как си купонясваме! — а аз огледах пораженията: кутийки бира, чието съдържание се беше изляло по паркета и по краищата, на които бяха набучени фасове, остатъци от пица, оставени навсякъде по мебелите, и петна с неизвестен произход по леглата на горния етаж.

Общо бяха десетина души. Но аз имах чувството, че у нас са нахълтали пълчищата на монголите. Дори още по-зле — тук сякаш бяха снимали някоя от ония смехотворни реклами за чипс или безалкохолни напитки с младежи, които се забавляват до припадък. С тази малка подробност, че се забавляваха в собствения ми хол.

— Сали, какво става тук? — подвикнах аз.

— Хари — отвърна тя и в очите й избиха радостни сълзи. — Стив!

Показа ми хлапака с увиснала челюст върху себе си. Той присви срещу мен кретенски свински оченца, в които не се четеше нищо, освен излишък от хормони и девет кутийки бира.

— Тегли й шута на оная повлекана Ясмин Макгинти оповести Сали. — Върна се при мен. Върхът, нали?

— Ти да не си превъртяла! — подвикнах аз. — Превъртяла ли си, или просто си тъпа? Кое от двете, Сали?

— О, Хари! — възкликна разочарована тя. — Мислех, че ще ме разбереш. Точно ти.

Най-неочаквано музиката заглъхна. Сид стоеше пред мен с щепсела в ръка.

— Време е да разчистите тая кочина — каза тя на стаята. — Вземете найлонови торби за отпадъци и някакъв препарат. Проверете под мивката.

Стив слезе от Сали и си оправи чудовищния панталон, след което изгледа на кръв старците, провалили му купона.

— А, без мен, аз си тръгвам — подвикна, сякаш идва от Бевърли Хилс, а не от бедняшкия Мъсуел Хил.

Сид отиде припряно в другия край на стаята и стисна с палец и показалец келешчето за носа.

— Ще си тръгнеш, когато кажа аз, чучело такова — тросна се и го вдигна на пръсти, при което онзи изписка. — Първо ще почистиш тази кочина тук. Разбра ли?

— Добре, добре — изблея той и американският му „бабаитлък“ се стопи пред лицето на суровата действителност.

Заведох Пат да си легне, като първо изритах от банята двама съвкупяващи се, а Сид строи в три редици отряда за бързо почистване. Докато съм чел на Пат приказка, Сали, Стив и пъпчивите им приятелчета чистеха мирно и кротко подовете и масите.

— Къде си го научила това? — попитах аз Сид.

— В Тексас — отвърна тя.

— Оказа се, че в къщната работа са напълно безполезни, както, предполагам, и във всичко, с което се заемат в безмозъчния си живот, окичен с лъскавите етикетчета на скъпи марки.

Някои се бяха отцепили като свине. Другите бяха тъпи като галоши.

Стив изля върху пода почти цяло шише препарат за чистене на всякакви повърхности с дъх на лимон и близо час се опитва да събере сапунените мехури, които се пенеха ли, пенеха като обезумял шампоан. Накрая ние със Сид се видяхме принудени да почистим сами.

Малко след разсъмване изритахме пуберите. Оставих само Сали, която качих на такси. Тя не се извини. Още ми се сърдеше, задето не искам да разбера, че разгръщането на истинската любов понякога оставя по мебелите петна.

— Сега доволен ли си? — подвикна момичето, преди да си тръгне. — Съсипа ми, Хари, връзката със Стив. Сега той сигурно ще се върне при Ясмин Макгинти. При тая повлекана.

Когато най-после останахме сами, Сид ми донесе чаша кафе.

— Не ти ли се иска още да си млад и да знаеш всичко? — усмихна се тя.

Прегърнах я и усетих как зелената рокля се смъква под дланите ми. Целунах я. Тя също ме целуна. Точно тогава иззвъня телефонът.

— Сали! — възкликнах аз. — Обажда се, за да сподели отново с мен своите размисли.

— Няма капка ум в главата, какви размисли! — прихна Сид.

Но не се обаждаше Сали. Обаждаше се Джина, ала без обичайното първоначално трансконтинентално жужене. Така разбрах на мига, че вече не е в Япония. Обаждаше се от тук. Беше се върнала.

— Току-що се сетих нещо — оповести Джина. — Това е единственият телефонен номер на тоя свят, който знам наизуст.

Глава 29

Подраних с десет минути, но Джина вече беше там — отпиваше от капучиното на маса за двама в дъното на кафенето.

От сашимито и сушито в Шинджуку беше поотслабнала, бе облечена в дрехи, каквито не помнех да е носила — в нещо като шито по поръчка костюмче. Това е то — работеща жена.

Тя вдигна очи и ме видя — беше си същата, със същата дяволита усмивка, със светлосините очи, — само дето ми се стори малко остаряла и далеч по-сериозна от преди. Същата жена, която обаче се бе променила така, както изобщо не бях очаквал.

— Хари! — възкликна тя и стана, след което се усмихнахме притеснено — не знаехме какво се прави в такива случаи, дали трябва да се целунем, или само да си стиснем ръце.

Май не се правеше нито едното, нито другото. Затова я потупах по ръката и тя трепна, сякаш я е ударил лек ток. Така преодоляхме притеснението.

— Изглеждаш добре — рече Джина, след като седна и се усмихна с любезност, с каквато навремето не се беше обременявала.

Тя също изглеждаше добре — в съвършеното й лице човек можеше да види и момичето, което преди години е била, и жената, която някой ден щеше да стане. С времето някои се разхубавяват, други погрозняват. Има обаче и хора като Джина, по които още като малки се заглеждат всички — по нея щяха да се заглеждат, докато е жива.

Но като всички красавици и тя не обичаше прекалените комплименти, според нея те явно означаваха, че околните не виждат по-надълбоко от епидермиса. Предполагах, че и досега е на това мнение.

— Ти също изглеждаш добре — казах все пак аз, но без да прекалявам с похвалите.

— Пат как е?

— Добре — засмях се и Джина също се засмя — със сигурност очакваше да чуе още нещо.

Но точно тогава дойде сервитьорът, който попита какво ще поръчаме, затова прекъснахме разговора, поискахме още две кафета капучино и след като мъжът се отдалечи, отново заговорихме за сина ни.

— Сто на сто е пораснал — каза Джина.

— Всички очевидно смятат, че е дръпнал много на ръст. Но аз не го забелязвам, понеже го виждам всеки ден.

— Да де — вметна тя. — Но аз определено ще забележа разликата. Все пак не съм го виждала от един-два месеца.

— От четири — поправих я аз.

— Е, не са чак толкова много.

— От лятото. Това, Джина, прави четири месеца. От юли до октомври. Пресметни сама.

Как изобщо си представяше, че я е нямало само един-два месеца? Всъщност си беше тръгнала преди повече от четири месеца. А на мен ми се струваше още по-дълго.