— Не. Нямат.

— Притеснявам се какво ще им причини всичко това. Щом всички са тръгнали да се развеждат, имат ли браковете им изобщо шанс да оцелеят? И децата им.

Беше три следобед, седяхме в сумрака на дървената пейка при външната врата на кухнята и гледахме как Пат ровичка в дъното на градината със светлинния си меч.

— Всичко сякаш… сякаш се руши — продължи татко. — Знаеш ли какво ми каза Пеги? Попита ме дали аз ще й бъда дядо. Не е виновно детето. Клетото то!

— Не, не е виновно — съгласих се аз. — Детето не е виновно никога. Но това, че растат с разведени родители, може би ще ги накара да внимават, когато се женят. И след като го сторят, ще се помъчат да съхранят брака си.

— Така ли мислиш? — рече обнадежден баща ми.

Хората от неговото поколение си бяха гледали децата, почти не бяха излизали вечер и се бяха смятали късметлии, ако са имали свой дом и им е било по джоба да отскачат за седмица-две с караваната на море във Фринтън.

Докато ние с моите връстници бяхме израсли с наше си щастийце на челно място в списъка за покупките.

Затова се чукахме, без да подбираме, оплесквахме всичко и колкото и да бе възмутително, редовно се издънвахме.

Хората от моето поколение искахме съвършен живот. Защо децата ни да бъдат по-различни? Баща ми беше проумял рано, че съвършеният живот не се дава даром.

Може пък да се оправят — отбеляза татко, след като известно време мисли. — Така де, всяко дете си има по двама родители, нали? Дори децата, израсли с… как му се викаше… със самотен родител. Пат, Пеги и останалите сигурно няма да се държат като родителя, който си е вдигнал шапката и си е тръгнал. Може пък да бъдат като родителя, който е останал.

— В смисъл?

— Справяш се добре с Пат — отвърна баща ми, без да ме поглежда. — Не се щадиш. Грижиш се за него. Той го вижда. Защо и той да не се отнася по същия начин с децата си?

Засмях се притеснен.

— Така си е, наистина — допълни татко. — Лично аз направо не знам какво щях да правя, ако майка ти… сещаш се. — Беше отпуснал мазолеста дясна ръка върху рамото ми. Продължаваше да не поглежда към мен. — Добре се справяш с момчето, Хари.

— Благодаря — промълвих. — Благодаря ти, татко.

После чухме как мама ни вика уплашена от хола, влязохме на бегом и я заварихме на прозореца — сочеше към колата ми.

— Видях ги тия малки копеленца — заяви тя — за пръв път я чувах да използва такива думи. — Ах, копеленцата му с копеленца видях ги как го правят.

Платненият покрив на „Ем Джи Еф“-а беше накълцан с нож. Ивиците бяха хлътнали навътре, сякаш върху автомобила от голяма височина е палнато нещо.

Зяпах осакатената си количка. Баща ми обаче вече беше изхвърчал навън. На прага стоеше леля Етел.

— В пресечката! — извика тя и засочи дъното на улицата, където имаше няколко общински жилища, наподобяващи гето за хора, които притежаваха очукани форд ескорти и фланелки с емблемата на „Уест Хам“ и изобщо не се интересуваха от рози.

В края на улицата имаше пресечка, водеща към няколко уморени магазина — в тях денем можеш да си купиш лотариен билет, а нощем да си намериш белята. Натам крачеха двама хлапаци — дали бяха същите, които се бяха опитали да оберат нашите? Или само приличаха на тях? Баща ми ги следваше по петите.

Погледнах съсипания покрив на автомобила и се ядосах. „Ах, тъпанари такива“ — помислих си, вбесен, че са ми обезобразили колата, и още по-вбесен, че са изтръгнали баща ми от неговата градина.

Хукнах след тях — тъкмо забелязах, че притеснени, хвърлят погледи през рамо, когато чух как някой се провиква подире им и се заканва да ги пречука на място, после стъписан си дадох сметка, че това е моят кръвожаден глас.

Двете момчета завиха в пресечката точно когато баща ми внезапно спря. Отпърво реших, че се е отказал да ги гони, но не беше само това, защото той се отпусна на коляно и се хвана за гърдите, сякаш се задушава.

Докато стигна при него, вече се беше свлякъл и на двете колене и се крепеше с ръка, опряна на земята. Издаваше ужасен, нечовешки звук, дишаше накъсано и запъхтяно.

Прегърнах го и го притиснах до себе си, при което усетих миризмата на „Олд Холборн“ и „Олд Спайс“ — той все така се опитваше да си поеме дъх, белите му дробове се мъчеха всячески да получат каквото им трябва и не успяваха. Баща ми извърна очи към мен и аз видях в тях страх.

Накрая татко успя криво-ляво да си поеме въздух и разтреперан да стане на крака. Прихванах го през кръста и го поведох бавно към нас. Майка ми, Пат и леля Етел стояха на портичката. Пат и съседката бяха пребледнели от уплаха. Мама беше ядосана.

— Трябва най-после да отидеш на лекар — отсече тя, по страните й се стичаха сълзи. — Не искам да чувам повече оправдания.

— Ще ида, ще ида — обеща отмалял баща ми и аз знаех, че този път няма да си прави оглушки.

Не можеше да откаже на мама нищо.

— Какви негодници! — завайка се леля Етел. — Чак да ти кипне кръвта.

— Да — съгласи се Пат. — Педерасти.



На поканата пишеше „облекло — официално“, а аз винаги се вълнувах, ако трябваше да вадя смокинга, бялата риза и черната папийонка, но от истинските, дето ги връзваш цяла вечност, а не от ония измишльотини на ластиче, с каквито се разхождат малките момченца и клоуните.

Помня как веднъж годишно, за традиционния бал на фирмата в някой скъп хотел на Парк Лейн баща ми също обличаше смокинг. Шитият по поръчка официален смокинг пасваше идеално на набитото му мускулесто тяло. Мама вечно изглеждаше донейде развеселена от балната рокля, която беше избрала за съответната година. Но баща ми сякаш беше роден да носи официално облекло.

— Бре, бре, бре! — зацъка Сали и се подсмихна плахо иззад завесата на косата си, когато слязох от втория етаж. — Приличаш на някой бос. От ония, които се мотаят пред тежкарските клубове.

— Не, не — възрази Пат, след което насочи към мен показалец и размърда палец. — Приличаш на Джеймс Бонд. 007. Дето има разрешително да изпозастреля всички лоши.

Но докато стоях пред огледалото в антрето, и аз видях, че наистина съм се издокарал като тузарите в официално облекло.

И че все повече и повече заприличвам на баща си.



Сид беше облечена в зелена копринена рокля китайска кройка — с поло-яка, плътно прилепнала по тялото, най-красивата рокля, която бях виждал през живота си.

Не си беше направила косата, само я беше пригладила и я беше вързала отзад на конска опашка и на мен прическата ми хареса, защото разкриваше още повече лицето й.

Понякога осъзнаваме колко щастливи сме едва след като мигът е отлетял. Но се случва, ако извадим късмет, да усетим, че сме щастливи и когато това ни спохожда. Знаех, че щастието е точно това. Не щастието с просълзени очи, обърнати назад към миналото или напред към някакво въображаемо бъдеще, а тук и сега, в зелена рокля.

— Я чакай — казах на Сид, след като таксито ни остави пред хотела.

Хванах я за ръка и продължихме да стоим смълчани, а оживеното движение тътнеше по Парк Лейн и зад автомобилите проблясваше покритият със скреж Хайд Парк.

— Какво има? — учуди се Сид.

— Нищо — отвърнах. — Точно там е работата.

Знаех, че никога няма да забравя как е изглеждала тази вечер, знаех, че никога няма да я забравя в тази зелена китайска рокля. И исках не само да се насладя на мига, исках да го задържа, за да си го припомням после, след като вечерта отмине.

— Добре ли изглеждам? — усмихна се Сид.

— Добре.

После се сляхме с ухилената навалица в смокинги и официални рокли и влязохме в залата, за да присъстваме на церемонията по връчване на наградите.



— За най-добър дебют наградата получава…

Пищната водеща се зае да отваря с големи мъки плика.

— … Еймън Фиш!

Еймън се изправи, пийнал и ухилен — изглеждаше по-доволен, отколкото вероятно му се искаше, все пак всички камери го бяха зяпнали — и ме прегърна наистина признателно, после тръгна към сцената.

— Успяхме! — извика ми.

— А, не, ти успя — поправих го аз. — Върви да вземеш наградата.

Видях през рамо на една от другите маси Марти Ман и Шобан. Марти беше облечен в крещяща жилетка, каквито носят хора, решили, че да обличаш смокинг, е като да пушиш лула или да се разхождаш по топлинки. Шобан изглеждаше много стройна и неотразима в прозрачната си бяла дрешка.

Тя се усмихна. Той вдигна палци. По-късно, след като всички награди бяха връчени, двамата дойдоха на нашата маса.

Марти беше малко вкиснат и малко пиян — тази година за него нямаше награди, — въпреки това те с Шобан се държаха мило.

Запознах ги със Сид и Еймън. Дори и да помнеше, че Сид е същата жена, изсипала върху коленете му цяла чиния спагети, Марти не го издаде с нищо. Честити на Еймън наградата. Шобан пък направи комплимент на Сид за роклята.

Не каза: „А вие с какво се занимавате?“, беше прекалено умна и благоразумна, за да задава такива въпроси, та на Сид не й се наложи да отговаря: „А, в момента съм сервитьорка.“ И на двете не им се наложи да си умират от срам, обратното, веднага намериха общ език, както умеят само жените.