Никога досега не бях общувал с малко момиченце, а Пеги излъчваше някакво спокойствие — определено спокойствие, а не бурни емоции, — каквото не бях виждал у Пат или другите момченца. Тя се владееше така, както никое момченце на нейните години. Може би всички момиченца бяха такива. Или може би само Пеги, не знам.

Та мисълта ми е, че я харесвах.

Но не знаех какъв се очаква да й бъда, приятел или баща, благ и мил или твърд, но справедлив. Все ми се струваше, че се държа неподобаващо. Ако любимата ви има дете, никога не е като на кино. И който не го проумява, е прекалил с музикалните филми на „Метро Голдуин Майър“.

Сид се върна в стаята заедно с Пеги — чистичка, спретната и готова за славната вечер заедно с баща си в „Пица Експрес“. Момиченцето се покатери върху коленете ми и ме целуна. Миришеше на сапун и на „Джуниър Тимотей“.

Майка й ми разроши косата.

— За какво си мислиш? — попита ме.

— А, за нищо.

Пеги разшири развълнувано очи, дочула звука на мощен мотоциклет, който спира долу на улицата.

— Тате! — възкликна тя и слезе от коленете ми, при което ме прониза изненадваща ревност.

Всички загледахме от прозореца как Джим Мейсън паркира големия мотоциклет марка БМВ и замахва с крак, все едно слиза от кон. После свали каската и аз се убедих, че Сид е била права: копелето му с копеле наистина беше красиво, с издялана като с длето челюст и гъста къса къдрава коса — не ти трябва лице върху римска монета или манекен, който си пада по момичета.

През цялото време се бях надявал тайничко, че Джим ще бъде като Глен: посърнал хубавец, който застарява и вече не разбива под път и над път женските сърца. Джим обаче съвсем не беше посърнал и остарял.

Махна ни. Ние също.

Срещата с бившия мъж на любимата би трябвало да е скована и притеснителна. Знаеш всички подробности от живота му, а изобщо не си го виждал. Знаеш, че е правил лоши неща, защото са ти разказвали за тях, а също, че ако не ги е правил, сега няма да си с любимата.

Би трябвало да си е страшничко да срещнеш мъжа, когото тя е познавала, преди да се запознае с теб. Аз обаче изобщо не се притесних. Приех го леко, сякаш Джим и Сид имаха да изясняват още много неща.

Едър и красив, целият в лъскава кожа и широка белозъба усмивка, той влезе в тясното жилище и взе да гъделичка дъщеря си, докато тя не се разпищя от удоволствие. Ръкувахме се и обменихме някоя и друга приказка колко трудно се паркира в тази част на града. А когато Пеги отиде да си вземе нещата, Сид зачака с лице, безизразно като стиснат пестник.

— Как е Мем? — попита тя.

— Добре е. Праша ти поздрави.

— Никакви поздрави не ми праща, сигурна съм. Но въпреки всичко благодаря. Как е в работата й, добре ли?

— Благодаря, повече от добре.

— Стриптийзьорките са затрупани с предложения, нали?

— Тя не е стриптийзьорка.

— Така ли?

— Компаньонка е.

— Извинявай.

Джим ме погледна и се ухили, един вид — женска му работа!

— Винаги го прави — отбеляза, сякаш бяхме свързани по някакъв начин и той можеше да сподели с мен някои нещица.

Ухилена до уши, Пеги се върна с детска каска — не я свърташе, напираше да тръгват час по-скоро. Целуна майка си, после и мен и хвана баща си за ръката.

Загледахме от прозореца как Джим я слага внимателно на мотора и покрива главицата й с каската. Метна се зад нея на машината, запали и потегли по тясната улица. Дори през гърления тътен на мотоциклета се чуваха радостните писъци на Пеги.

— Защо го мразиш толкова много, Сид?

Тя се позамисли.

— Сигурно заради начина, по който си тръгна — отвърна. — Беше се прибрал от работа — беше си наранил крака при поредната пътна злополука, май се бе одрал в някакво такси, такситата вечно го деряха — и лежеше на канапето, когато си дойдох, бях ходила да заведа Пеги на детска градина. Надвесих се над него — колкото да му погледна лицето, много обичах да го гледам, — и той каза името на момичето. На глас. Името на младата малайзийка, с която спеше. И заради която ме заряза.

— Бълнувал е?

— А, не — отвърна Сид. — Преструваше се, че бълнува. Вече е знаел, че ще ни остави нас с Пеги. Но не му стискаше да ме погледне и да ми го каже право в очите. Беше по силите му само да се преструва, че бълнува, да се преструва, че изрича името й насън. Само така можеше да пусне бомбата. Да ми съобщи, че вече си е стегнал багажа. Стори ми се много жестоко, така ще постъпи само един страхливец — точно в стила на Джим.

Имах си най-различни причини да мразя Джим — някои благородни, други жалки. Мразех го, защото беше наранил толкова много Сид, мразех го и защото беше по-красив от мен. Мразех го, защото мразех всеки родител, който ту нахълтва в живота на детето си, ту отново изчезва яко дим, сякаш то е хоби, с което можеш да се захващаш или да зарязваш, когато ти скимне. Смятах ли и Джина за такава? Да, понякога, в редките дни, когато тя не се обаждаше по телефона на Пат, и аз знаех — бях убеден, че е някъде с Ричард.

Мразех Джим и защото усещах, че Сид още е увлечена по него — улових го, когато ми каза, че харесвала лицето му. Може би вече не обичаше, може би любовта се бе превърнала в друго. Но Сид още държеше на Джим и това я мъчеше.

Сигурно дълбоко в себе си е трябвало да бъда благодарен. Ако Джим е бил верен любящ съпруг, който умее да си държи кожените панталони закопчани, ако не си падаше по азиатки, Сид щеше да бъде с него, а не с мен. Но аз изобщо не бях признателен.

Веднага щом той върна от пицарията Пеги здрава и невредима, ми се прииска да се блъсне с мотора на Есекс Роуд в автобус номер седемдесет и три и да стане на пихтия. Беше се държал със Сид като с добиче. Това бе достатъчно, за да го мразя до смърт.

Но когато Пеги се прибра с феноменално безполезна плюшена играчка с размерите на хладилник и с личице, цялото оплескано с пица, си дадох сметка, че имам и друга, далеч не така безкористна причина да мразя Джим.

Без дори да се опитвам да се сравнявам с него, съзнавах, че никога няма да знача за Пеги толкова много, както той. И от това ме болеше най-силно. Дори и да я виждаше само когато му хрумне, той винаги щеше да бъде неин баща.

Точно от това тя бе неописуемо щастлива. Не от мотоциклета. Или от пицата. Или от тъпата плюшена играчка с размерите на хладилник. А от това, че Джим й е баща.

Знаех, че мога да живея с момиченцето, макар то да ми напомня, че майка му се е чукала с друг. Можех дори да го обикна. Можех да си съпернича с мотоциклета, с грамадната плюшена играчка и с по-красивото лице.

Но няма как да си съперничиш с кръвта.

Глава 28

— На кого приличам? — попита Пат, когато дърветата в парка бяха голи, той трябваше да носи през цялото време зимното яке и Джина я нямаше вече пети месец.

Понаведе главица, за да се погледне в страничното огледало: взря се в лицето си, сякаш го вижда за пръв път и то принадлежи на друг.

На кого приличаше ли? Всички повтаряха — и пред мен, и пред Пат, — че ми е одрал кожата. Но аз знаех, че не е точно така. Той беше много по-красиво момченце, отколкото съм бил аз. Дори и онова псе да не ми беше избило всички предни зъби, Пат пак щеше да е по-хубав от мен. Всъщност приличаше и на двамата. Приличаше и на мен, и на Джина.

— Очите ти са като на мама — отвърнах аз.

— Сини са.

— Точно така. Сини са. А моите са зелени. Но устата ти е като моята. Имаме много красива, голяма уста. Само за целувки, нали?

— Да — съгласи се Пат, но не ми се усмихна и продължи да се гледа в правоъгълното огледало.

— И косата… косата ти е руса. Като на мама.

— Мама беше с жълта коса.

— И досега си е с такава коса, миличкото ми — казах, свъсен заради миналото време. — И досега е руса. Разбра ли?

— Да, разбрах — рече синът ми, след което се загледа през прозореца. — Хайде да вървим.

И зъбите ти са като на майка ти: малко раздалечени, малко тъпи, с такива зъби всяка усмивка е дяволита, но чипото ти носле е като моето, макар че волевата красива брадичка също е на майка ти, както и кожата, светла кожа, която обича слънце, светла кожа, която хваща загар веднага щом спрат дъждовете.

Пат не приличаше на мен. Не приличаше и на Джина. Приличаше и на двамата.

И да искахме, не можехме да избягаме от майка му. Тя присъстваше в усмивката и в цвета на очите му. Бях обречен да живея с призрака на Джина. Пат също.



— Умът ми не го побира какво ще стане с тия деца — затюхка се баща ми. — С деца като Пат и Пеги. Не си и представям как ще им се отрази, че растат само с един родител.

Не го каза както едно време: гневно, презрително, с присмехулно недоумение докъде се е докарал светът. Не го каза с някогашната омраза към самотните родители и всички промени, които те олицетворяват. Каза го тихо, като поклати смаяно глава, сякаш не си представяше бъдещето.

— Ти си расъл с майка и баща — допълни той. — Поне имаш някакво понятие как горе-долу изглежда бракът. Как би трябвало да изглежда. А те нямат, нали така? Пат и Пеги, и всички останали като тях.