И толкоз.

Мама ни гледаше тъй, сякаш сме Райън О’Нийл и Али Макгроу от „Любовна история“. По едно време дори баща ми като че избърса сълза. После видях, че е махнал троха останала от кифличката с кренвирш.

Когато Пат духна петте свещички и ние разрязахме тортата, нашите се държаха така, все едно са познавали цял живот Сид и Пеги.

Дори и да са били огорчени от това, че момичето на моите мечти е избрало преди мен друг, с когото да сподели своите мечти, майка ми и баща ми успяха да го прикрият. Това би трябвало да ме зарадва повече, но не би.

Докато Сид помагаше на мама да раздига масата, а татко показваше на Пат и Пеги как да се пазят от змии, аз отидох в хола и се приближих до стереоуредбата.

„Любовни песни“ бяха свършили преди часове, но обложката на плочата — стара, винилова и дългосвиреща, баща ми така и не се беше включил в революцията с компактдисковете, — още беше подпряна на уредбата марка „Сони“.

Открай време си обичах тази обложка. Синатра — с политнала вратовръзка и бомбе, кацнало на темето, — се усмихва на съвършената двойка влюбени от петдесетте години, някакъв Ромео с наплескана с брилянтин коса и официален костюм с неговата Жулиета от предградията с перлени обици и тясна червена рокля.

Изглеждаха двойка като всички останали — трудно ще си ги представиш да залагат на рулетка в Лас Вегас. Но сякаш излъчваха цялата радост на тоя свят. Като малък много обичах да гледам мъжа и жената, защото все ми се струваше, че приличат на мама и татко в мига, когато двамата са се влюбили един в друг.

Някой ме повика от градината, но аз продължих да се взирам в обложката на „Любовни песни“, сякаш не съм чул.

Мина ми през ума, че вече не правят такива обложки.

— Всички се забавлявахме — отбеляза Сид.

— Да, мина много добре — съгласих се аз.

Вече бяхме в Лондон, в нейното жилище. Пеги и Пат седяха на канапето и гледаха на видеото „Покахонтас“ (по настояване на Пеги). Уморени от двата часа в очуканото фолксвагенче на Сид, вече се заяждаха един с друг. Искаше ми се да се прибираме.



— Всички се забавлявахме — повтори Сид. — Пат си хареса подаръците. Пеги яде толкова много, че сигурно ще й държи цяла седмица. А на мен наистина ми беше страшно приятно да се запозная с майка ти и баща ти. Много мили хора. Ами да, всички се забавлявахме. Освен ти.

— Защо говориш така? И аз се забавлявах.

— Не, не си се забавлявал — отсече Сид. — И ме боли най-много от това, че дори не опита. Майка ти й баща ти положиха усилия. Знам, обичали са Джина и не им е никак леко. Но днес наистина се постараха да прекараме добре. А ти не си даде този труд.

— А какво според теб трябваше да направя? Да изпия една-две диетични кока-коли и да затанцувам ламбада ли? Прекарах добре, доколкото може да се прекара добре на детски рожден ден.

— Аз съм зряла жена и имам дете. Трябва да го преглътнеш, Хари. Защото не го ли преглътнеш, нямаме никакво бъдеще.

— Харесвам Пеги — възроптах аз. — И се разбирам чудесно с нея.

— Харесваше Пеги и докато тя бе малко момиченце, което си играе със сина ти — натърти Сид. — Харесваше я и докато беше умничко мило дете, което се забавлява на пода у вас. Сега обаче не ти харесва, защото нещата се промениха, и си го изкарваш на мен.

— Това пък откъде ти хрумна? — възкликнах аз.

— Не се прави на ударен. Пеги ти напомня, че съм се чукала и с друг — обясни тя.

Напомняла ми, че Сид се била чукала и с друг ли? Беше малко пресилено. Не си представях Синатра да го сложи върху обложката на някоя от плочите си.

Глава 27

Тук нещата не се свеждаха само до това, че Пеги ми напомняла как Сид се е чукала с друг.

През времето, откакто гледах сам Пат, бях разбрал, че родителите се осланят главно на интуицията и се учат в крачка. Никой не ти обяснява какво да правиш. Учиш се от само себе си.

Като малък си мислех, че майка ми и баща ми притежават някакво тайно познание как да ме възпитават и да ме накарат да мирувам. Мислех, че съществува някакъв добре премислен грандиозен план как да ме принудят да си изям зеленчуците и да си легна, когато кажат. Но излезе, че съм грешал. Сега вече знаех, че са правели, каквото прави всеки родител по белия свят. Импровизирали са.

Ако Пат се тръшнеше да гледа в четири сутринта „Завръщането на джедаите“ или да слуша в полунощ Пъф Дади, нямаше да ми се налага да мисля и да умувам: просто щях да дръпна щепсела и да пратя сина си обратно в леглото.

Ако ли пък се разстроеше след разговор с Джина или след произшествие в училище, щях да го гушна и да го притисна до себе си. Когато става дума за собствената ти плът и кръв, не се налага да мислиш какво точно да направиш. Не се налага изобщо да мислиш. Просто го правиш, и толкоз.

С Пеги обаче никога нямаше да имам този лукс.

Беше седнала на канапето, беше изпружила голи крачета върху масата и гледаше любимия си австралийски сапунен сериал. Седях до нея, опитвах се да изключа фоновия брътвеж на несретните герои — жалваха се, горките, че нямали и представа кои са истинските им родители, — и да прочета статията за поредния банков крах в Япония. Там явно бе настанала пълна бъркотия.

Ама как така не си ми майка? — възкликна някой от екрана и Пеги се размърда, дочула музиката, на която вървяха титрите.

Обикновено още щом австралийците изчезнеха, тя скачаше и хукваше нанякъде. Този път обаче продължи да си седи на канапето, само се наведе напред и взе лака за нокти на Сид, оставен на масичката, сред разхвърляните списания и играчки. Загледах как отвинтва капачката на стъкленото шишенце.

— Пеги!

— Какво?

— По-добре не си играй с това, миличка.

— Не се притеснявай, Хари. Мама ми разрешава.

Махна капачката с четчицата и много внимателно се запретна да нанася кървавочервен лак върху мъничките си, почти несъществуващи нокти на краката, а после, както волю-неволю забелязах, и по връхчетата на пръстите.

— Внимавай, Пеги. Не си играй с това.

Тя само ме стрелна с поглед.

— Мама ми разрешава.

По пръстчетата с размери колкото половин кибритена клечка на едри капки се застича яркочервен лак. Не след дълго Пеги изглеждаше така, сякаш е газила в бъчва с грозде или е минала през кланица. Вдигна краче, наслаждавайки се на творението си, и върху списание „Ред“ се стече поредната капка кървавочервен лак.

Ако го правеше Пат, щях да подвикна, да му взема лака и да го пратя в детската стая. Все щях да предприема нещо. С Пеги обаче не знаех какво да сторя. Със сигурност не можех да я докосна. Със сигурност не можех и да подвикна.

— Пеги!

— Какво, Хари?

Наистина ми се искаше да бъде послушна и да не плеска с лак за нокти крачетата си, килима, масата и списанията. Но повече от всичко ми се искаше да ме харесва. Затова продължих да седя, да гледам как крачетата й стават яркочервени, да сумтя и да не правя нищо.

Сид излезе от банята по бяла хавлия, бършейки касата си.

— Колко пъти съм ти казвала да не пипаш това? — подвикна тя и грабна лака. Вдигна Пеги, сякаш е разпалувало се коте. — Идвай тук, госпожичке. В банята.

— Ама аз…

— Веднага.

Идеше ми да прихна, по-точно да захлупя лице върху дланите си при мисълта колко много от времето си посвещавахме на това да преодоляваме разпада на семейството като най-малка клетка на обществото. Тясното жилище на Сид приличаше на храм на любовта.

Стените бяха покрити с плакати за филми: филми, разказващи за съвършената любов, за любовта, която, макар от време на време да си удря главата в някое препятствие, в крайна сметка така и не е белязана от усложненията на съвременния свят.

Още при влизането в жилището, в малкото неуютно антре се виждаше сложен в рамка плакат на „Казабланка“. В хола — и той неуютен, но не чак толкова — имаше рамкирани плакати на „Любов, която се помни“ и „Кратка среща“. И — иска ли питане! — на най-почетното място, над кревата се мъдреше плакат на „Отнесени от вихъра“. Дори в стаята на Пеги имаше плакат на „Покахонтас“, която се взираше в старичките кукли Кен и Барби и разните джунджурийки с образа на момичетата от „Спайс Гърлс“. Накъдето и да се обърнеш, мъже, прегърнали разтапящи се в обятията им жени, и истинска любов, удържала победа.

Тези плакати не бяха наслагани така, както ще ги сложи един студент например — от немай-къде, без да влага някакви чувства, и главно за да прикрие плъзнало по стената влажно петно или олющена мазилка. Тук обаче те не бяха прихванати надве-натри с лепенки. Бяха сложени в красиви черни рамки, под стъкло, все едно са произведения на изкуството, каквито може би и бяха.

Сид ги беше купила в един от специализираните магазини в Сохо, беше ги носила да им слагат рамки и после ги беше мъкнала чак до дома си. Доста се беше постарала, за да има по стените си тези плакати на „Отнесени от вихъра“ и всичко останало. Посланието беше ясно: ето на какво държим ние тук.

Всъщност обаче изобщо не държахме на това. Любовта на Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман може и да е била прекъсната от нахлуването на нацистите в Париж, но ако не друго, Богарт поне не е трябвало да се притеснява как да се държи с детето на Ингрид от връзката й с Виктор Ласло. И е твърде спорно дали Рет Бътлър е щял да лудне чак толкова по Скарлет О’Хара, ако тя е влачела из Джорджия дете от предишна страстна любов.