Тони Парсънс - Мъжът, момчето

Леля Етел беше коленичила в градината пред къщата си и садеше луковици за следващата пролет.

Не ми беше истинска леля, но аз я наричах така още от петгодишен, когато се бяхме преместили да живеем до тях, и с времето разбрах, че трудно ще се откажа от този навик.

Съседката се изправи и присви очи над косачката точно когато ние със Сид, Пеги и Пат слязохме от очуканото фолксвагенче костенурка на Сид, и аз отново се почувствах малко дете, което пита леля Етел може ли да си вземе топката от двора им.

— Хари! Ти ли си, Хари?

— Здравей, лельо Етел — поздравих я аз. — Какво садиш, а?

— Лалета, нарциси, зюмбюли. Това твоят Пат ли е? Направо не мога да го позная. Колко е порасъл! Здравей, Пат!

Пат й махна от немай-къде със светлинния меч. Така и не бяхме успели да го убедим да се обръща към леля Етел с подобаващото име и той очевидно нямаше да започне да го прави точно днес. Леля Етел насочи вниманието си към Пеги и върху познатото старо лице легна сянката на объркването.

— А това малко момиченце…

— Мое е — обади се Сид. — Здравейте, лельо Етел. Аз съм Сид. Приятелката на Хари. Как сте?

— Като Сид Джеймс ли?

— Като Сид Шарис.

Очите на леля Етел проблеснаха зад очилата.

— А, танцьорката! — възкликна тя. — Дето играеше с Фред Астер в „Копринени чорапи“. Прекрасни крака имаше! — Съседката огледа Сид от глава до пети. — Точно като вашите.

— Много сте мила, лельо Етел — прошепна Сид, след което ме хвана за ръка и всички тръгнахме по алеята. После усетих, че ме стиска по-силно. — Божичко, това сигурно е майка ти!

Грейнала в усмивка, мама стоеше на прага и Пат изтича при нея.

— Честит рожден ден! — извика тя и го притисна до себе си. — Кой ни става на пет годинки! Кой вече ни е голямо момче! — С едната ръка продължи да го прегръща, а с другата отмести джедайското оръжие. — Светлинен меч! Леле, каква страхотия — засмя се майка ми и погледна надолу към Пеги. — Ти сигурно си Пеги. Гледам, нямаш светлинно оръжие.

— Не, нямам, не обичам много-много „Междузвездни войни“. Играя на тях само защото му харесва на него.

— Момчешка игра, нали? — отбеляза мама, известна с това, че не обича да нарушава традиционните стереотипи на разделение между половете.

Пеги влезе след Пат в къщата, а мама се усмихна на Сид, която още се беше вкопчила в ръката ми и продължаваше да върви на половин крачка след мен. Майка прегърна и нея и я целуна по бузата.

— А ти сигурно си Сид. Заповядай, миличка, чувствай се като у дома си.

— Благодаря — отвърна Сид.

После влезе в къщата, където бях израсъл, а мама ми се усмихна набързо зад гърба й, след което вдигна вежди досущ изумената дама от старовремските закачливи картички с изгледи от морето.

Вярно, беше преди доста време, но бях водил вкъщи достатъчно момичета, за да знам какво означава този поглед.

Означаваше, че според мама Сид е, както самата тя се изразяваше, „много секси“.

А отзад в градината ни чакаше онова, което мама би нарекла царски пир.

Кухненската маса беше пренесена зад къщата и беше застлана с хартиена покривка на балончета, гърмящи бутилки шампанско и ухилени зайци.

Беше отрупана с купи солети, чиле, ядки и яркооранжеви нещица с вкус на сирене, с чинии със сандвичи с изрязани корички, с подноси кифли с кренвирши и шест мукавени чинийки с желе и захаросани плодове. Насред богатата трапеза се мъдреше торта във формата на щита на Дарт Вейдър с пет свещички отгоре.

След като насядахме около масата и изпяхме два-три пъти „Честит рожден ден“, баща ми предложи на всички от кифличките с кренвирши и ме погледна дяволито.

— Обзалагам се, че доста трудно сте се сместили в оная твоя спортна кола — подметна той.

От стереоуредбата в хола се чуваше един от любимите му албуми — краят на втора страна на „Любовни песни“ и по-точно „Всичко е наред“ на Коул Портър.

— Не сме дошли с „Ем Джи Еф“-а, татко — обясних аз. — Натоварихме се на колата на Сид.

— Такъв автомобил не е никак практичен — продължи той, без да ми обръща внимание. — Няма място за децата, нали? Когато си купува автомобил, един мъж трябва да мисли и за това.

— Моят татко пък си има мотоциклет — каза му Пеги.

Както дъвчеше кифлата с кренвирш, баща ми я погледна стъписано — направо онемя. Нейният татко ли? Мотоциклет?

— Много хубаво, моето момиче — отбеляза мама.

— И гадже тайландка.

— Прекрасно!

— Казва се Мем.

— Какво красиво име!

— Мем е танцьорка.

— Чудесно.

Всички се умълчахме и зачакахме още откровения, но Пеги отвори сандвича и разгледа какво има вътре. Повече откровения не получихме. Момиченцето затвори сандвича и го пъхна в устата си.

Доста потиснат, хапнах няколко от яркооранжевите нещица с вкус на сирене.

Майка ми и баща ми правеха всичко по силите си. Но това момиченце вече си имаше друг живот, в който, и да искаха, те нямаше да участват никога. Никога нямаше да изпитат към невръстната Пеги всепоглъщащата възхита, с която обграждаха Пат. Такава безусловна любов вече бе невъзможна. Пеги щеше да си остане чуждо дете. Домъчня ми за нашите. И за Пеги.

— Всъщност Мем не е танцьорка — уточни Сид, без да сваля очи от лицето ми — явно за да види какво мисля. — По-скоро е стриптийзьорка.

Татко се задави със солетата.

— Влезе ми в дихателната тръба — обясни той.

Мама пък озари Сид с лъчезарна усмивка.

— Малко желе? — попита тя.

След като уточнихме какво точно работи Мем, нещата се поуспокоиха. И нашите харесаха Сид. При това много.

Трябваше да внимаваме да не настъпим някоя мина: баща ми беше настроен срещу самотните майки, които висят на врата на държавата, мама пък беше настроена срещу майките, които работят, — но Сид ги заобиколи, без да си разлива желето.

— Държавата не може да замени родителите, господин Силвър, а и не бива да опитва.

— Наричай ме, миличка, Пади — рече татко.

— На някои жени им се налага да работят, госпожо Силвър, това обаче не означава, че децата не стоят на първо място.

— Наричай ме, скъпа, Елизабет — каза мама.

Сид разговаря с Пади и Елизабет за всичко, за което им се говореше: с мама обсъди какви филми може да гледа едно петгодишно дете, с татко — кога точно трябва да се махнат помощните колела на велосипедчето.

И издаваше все правилни звуци: възхити се от кифличките с кренвирши на мама („Домашни са, скъпа ако искаш, ще ти дам рецептата“) и от градината на татко („Хари никога не се е интересувал от градини — лично аз не разбирам такова отношение“).

Но Сид не беше от местните момичета, с които съм танцувал един-два пъти в дискотеката в предградията, не беше някоя Ким или Шели, каквито водех непрекъснато до деня, когато доведох Джина.

Сид очевидно беше жена с минало — в смисъл с минало, където има брак, бременност и развод, макар и не задължително в тази последователност. И единственият начин родителите ми да преглътнат това минало май беше да се правят, че него го няма.

Разговорът прескачаше от детството й в Хюстън до днешния ден в Лондон, сякаш всичко, случило се междувременно, беше клъцнато от цензор.

— Тексас, значи — повтори татко. — Самият аз не съм ходил в Тексас. Но през войната познавах неколцина тексасци. — Той се наведе съзаклятнически към Сид. — Бяха страхотни картоиграчи, пустите му тексасци.

— Сигурно е хубаво да имаш сестри — вметна мама. — Аз имам шестима братя. Представяш ли си? Шестима братя, моля ти се! Някои жени не обичат да гледат по телевизията футбол и бокс. Лично аз никога не съм се притеснявала да го правя. Защото имам шестима братя.

Но разтрогнатият брак на Сид сякаш само това и дебнеше — да стане дума за него. Накрая Сид заговори за семейството си нехайно, все едно е стара кифличка с кренвирш, която просто трябва да се намери и изхвърли. Никога досега не ми се беше струвала по американка.

— И моето семейство е като вашето — обясни тя на мама. — Много задружно. Дойдох тук единствено защото Джим, бащата на Пеги е англичанин. От брака ни не излезе нищо, но аз така и не се прибрах. Сега, откакто срещнах сина ви се радвам, че останах тук.