— Щом е харесвал азиатките, щом този тип, който, както се е оказало, не е Рет Бътлър, си е падал по жълтите, защо се е влюбил в теб?

— Ха кажи, де! Според мен това при него си беше някакво отклонение. И аз не знам.

Сид си вдигна бретона и ме погледна с раздалечените си кафяви очи. Чак сега, след като ми разказа всичко това, разбрах защо мъж, който „си пада по жълтите“, е могъл да се влюби в нея.

— Бяхме заедно две години — продължи тя. — Една година в Щатите и една — тук. После той се върна към старите си предпочитания. По-скоро аз го хванах, че се е върнал. С една студентка малайзийка, с която се запознал в парка. Показал й Лондон… и някои други неща. Беше свястно момче. И досега си е свестен. Просто се влюбих в човек, който не е за мен. Ами ти?

— Какво аз?

— Какво е станало с брака ти?

Опитах да си отговоря какво е станало с мен и Джина. Знаех, че случилото се е свързано с това, че остарявам, че приемам някои неща за даденост, че имам усещането как животът се изнизва покрай мен. Джеймс Стюарт сигурно щеше да ми го обясни по-добре.

— И аз не знам какво стана — рекох накрая. — Кривнах от правия път.

— О, такава ли била работата! — възкликна Сид. — Решил си да отчукаш някоя ли?

— Не само това. Но и това. Просто… и аз не знам как да ти го обясня. Допуснах светлината да угасне.

Сид ме гледа, гледа и кимна.

Сега вече се беше мръкнало. По отсрещната страна на реката светлините се бяха нанизали покрай брега досущ бисери. Сутрин не виждаш друго, освен сиви административни сгради, поредното задръстване по улиците и града, хукнал да си плаша наема. Тази вечер обаче беше красиво.

— Прилича на Коледа — каза Сид и ме хвана за ръката.

Не само приличаше, наистина се чувствах като на Коледа.

— Ще взема да рискувам с теб — рече ми тя.

Глава 21

Когато разбра, че все пак няма да отвлечем Пеги, пушещата като комин бавачка накрая й разреши да дойде за час-два у нас заедно с Пат.

— Виж какво имам! — каза ми момиченцето и извади пластмасово човече, което изглеждаше много доволно от себе си. Беше издокарано в панталонки от бял атлаз, котешка сърмена жилетка и нещо като мораво фракче. — Кен Купонджията — поясни Пеги. — Приятел е на Барби. Отива на дискотека.

Беше ми странно да ги гледам как си играят заедно. Пат искаше да взриви Мъртвата звезда Пеги пък искаше да наслага пердета в „Хилядолетния сокол“.

Макар да не обърна особено внимание на Кен Купонджията, Пат беше развълнуван до истерия, че приятелката му е заедно с него в собствения му хол, и размахал над главата си светлинния меч, започна да скача по мебелите и да крещи:

— Никога няма да се присъединя към Тъмната страна!

Пеги го погледа, погледа с черни сериозни очи, после взе да мести фигурките от „Междузвездни войни“ из „Хилядолетния сокол“, облепен от една страна с безцветни лепенки, след като се приземи аварийно в радиатора и катастрофира — да си рече човек, че двете деца са отишли на пасти в „Риц“.

Природа или възпитание? Знаех, че Пат никога не е бил насърчаван да играе насилнически игри — да ви призная, тези несекващи кървави бани понякога направо ме изваждаха от равновесие.

Още не беше навършил и пет и беше мило, любвеобилно момченце, прекалено неоправно за блъсканицата и суетнята в училищния двор. Случваше се и да го нагрубят, задето майка му никога не го чака след часовете, и ние и двамата още не бяхме измислили как да се противопоставим на това.

Пеги беше съвсем различна. Бе на пет и половина години и беше силно, самоуверено момиченце, което сякаш не се стряскаше и притесняваше от нищо. Нито веднъж не бях забелязвал в сериозните и кафяви очи дори зачатъци на страх.

Пат не беше създаден за ловуване и събиране на плодове, Пеги пък не знаеше що е женски глезотии и кокетничене. Но дадеш ли им кашон играчки с фигурки от „Междузвездни войни“, те начаса се вживяваха в стереотипите на своя пол. Пеги не се вълнуваше от игри на смърт и разрушение. А Пат се вълнуваше единствено от тях.

Не им пречех да се наслаждават взаимно на компанията си. Пат бе кацнал на облегалката на канапето и наблюдаваше ухилен и възхитен как Пеги мърда фигурките на принцеса Лея, на Хан Холо и Люк Скайуокър из космическите кораби от сива пластмаса, обиколили надлъж и шир хиперпространството.

— Къде е майка ти? — попита го Пеги.

— В чужбина — отвърна Пат. — А твоята?

— На работа. Бианка идва да ме прибира от училище, но не й разрешават да пуши у нас, понеже ставам раздразнителна.

В живота на Пеги като че ли нямаше мъж, в наши дни обаче надали си струваше да го правиш на въпрос. Кой ли беше баща й — вероятно някой негодник, вдигнал гълъбите веднага щом са го помолили да купи някой и друг памперс.

На вратата се позвъни. Беше един от младежите, останали без работа, но не и без надежда. Възхищавам се на такъв дух и винаги се опитвам да им помогна — купувам я гюдерия, я пликове за битови отпадъци. Този обаче не носеше обичайната торба, пълна с домашни потреби.

— Наистина съжалявам, че се натрапвам така — подхвана младежът. — Казвам се Еймън. Еймън Фиш.

Отпърво не включих кой е. Ако живееш в голям град, свикваш дотолкова, че на вратата ти звънят разни непознати, та се стъписваш, ако на прага се появи човек, мярвал се, макар и за кратко, в живота ти.

Да, разбира се, това беше Еймън Фиш, младичкият комик, който следващата година по това време сигурно щеше да се снима в реклами за бира и да спи с водещите на концерти, награждавания и конкурси за красота. Или следващия месец. Или следващата седмица. Същият Еймън Фиш, на чието шоу ме поканиха да стана продуцент, аз обаче отказах заради задълженията си по пърженето на рибени котлети.

Не знаех какво да го правя. Не знаех защо ми е дошъл на крака. Очаквах някой размъкнат младеж, който се опитва да ми пробутва гюдерии. А пред мен стоеше размъкнат младеж, който не след дълго щеше да се напие по случай раздаването на наградите на Британската академия за телевизионно и киноизкуство.

— Какво обичате? — попитах го аз.

— Моля? — отвърна той, след като сбърчи чело и се наведе към мен.

— Какво искате?

— Може ли да поговорим? За мен е много важно.

Пуснах го вътре. Отидохме в хола, където Пеги и Пат седяха наобиколени от цяла лавина играчки. Пат още държеше в ръка светлинния меч.

— Бре! — възкликна Еймън. — Светлинен меч! Традиционното оръжие на джедаите! Може ли да го погледна?

Върху лицето на Пат бавно грейна усмивка, той се изправи и подаде на младия непознат светлинния си меч.

— Браво на теб, моето момче! — възкликна Еймън.

Размаха меча, който засъска в ръката му, и усмивката на Пат стана още по-широка.

— От години не съм държал такова оръжие — призна си гостът. — Но човек не забравя, нали? — ухили се той на Пат. — Роден съм в едно малко градче, казва се Килкарни. И като дете се чувствах горе-долу като Скайуокър, когато е бил малък на Татуин. Нали знаеш какво е Татуин?

— Родната планета на Люк — отговори Пат. — С две слънца.

— Моля? — възкликна Еймън. — Родната планета на Люк, ли каза? Точно така. Чувствал се е откъснат от останалата галактика, нали? Далеч от събитията. Никак не му е било лесно на старата Татуин с нейните две слънца. Когато бях малък в стария заспал Килкарни, също си мечтаех да избягам и да преживея куп премеждия и приключения, които дори не си представях. — Той върна на Пат светлинния меч. — Точно това и направих.

— Да — обади се и Пеги. — Но какво се е случило междувременно?

— Моля?

Дали тоя не беше съвсем глух?

— Попитах какво се е случило междувременно, откакто сте напуснали родната си планета? — извика момиченцето.

— А, тъкмо за това съм дошъл да поприказвам с баща ти — обясни Еймън.

— Той не ми е баща — възропта Пеги. — Моят татко има мотоциклет.

— Баща съм на момченцето — уточних аз и посочих Пат, който и досега гледаше захласнато госта, възхитен от техниката, с която е въртял светлинния меч.

— Одрал ви е кожата — отбеляза Еймън и се усмихна сърдечно. — Особено около брадичката. Хубаво момченце.

— Заповядайте в кухнята — рекох му. — Ще направя кафе.

— Кафе ли? Страхотно.

Докато слагах кафеварката, той седна на масата и взе да си мърмори нещо и да си човърка с показалец ушите.

— Лош ден ли? — поинтересувах се аз.

— Моля? — попита гостът.

Сложих пред него чашата кафе и се вторачих съвсем отблизо в него. Като повечето ирландци, беше мургав и красив, освен това явно си бе доста размъкнат, все едно е Кенеди, преспал през лятото в някой вход. И както личеше, беше глух като пън.

— Попитах какво ви е на слуха?

— А, това ли! — възкликна Еймън. — Чакайте да ви обясня за ушите. В Уест Енд има едно тузарско ателие, правят слухови апаратчета. И слушалки — за телевизионни водещи. Та продуцентите и режисьорите да ти говорят по тях, докато представяш програмата. Сигурно го знаете.