Нямаше задача, която да е непосилна за сандъчето му с инструменти, поддържано в безупречен ред. Беше му приятно, когато Джина го хвалеше — е, тя прекаляваше с благодарностите и комплиментите, — но и без тях пак щеше да ни помага. Мама беше права, когато го наричаше „къщовник“. Аз бях пълна противоположност. Бях вързан в ръцете.

След като баща ми свали страничните колелца, Пат направо пребледня от страх. Бях на път да избухна после обаче се овладях. Знаех, че дам ли воля на гнева си, няма да има спиране, ще избълвам всичко, трупало се през всичките ми трийсет години: това, че съм мързелив, а татко се оправя във всичко, че съм плах, а баща ми се държи като истински мъж, че само си мечтая за тих спокоен живот, докато баща ми прави, струва, но постига своето.

Не исках всичко това да се разрази пред Пат. Най-малкото в днешния ден. В който и да е ден. Ето защо загледах как татко помага на сина ми да се качи на колелото.

— Само опитай — взе да го убеждава той. — Ако не ти хареса, спираме. Спираме веднага. Чу ли, моето момче?

— Добре, дядо.

Баща ми хвана с едната ръка дръжката на колелото, а с другата — седалката отзад. Пат се вкопчи в дръжките не на живот, а на смърт и сложи без особено желание вече охлузените си школски обувки върху педалите. Колелата се завъртяха. Тръгнах подире им като намусен ариергард, подминахме люлките и пързалките и отидохме при безлюдната морава.

— Държиш ли ме? — попита Пат.

— Държа те, държа те — успокои го татко.

— Може ли в събота вечер да ти оставя Пат? — попитах аз.

— В събота вечер ли? — повтори баща ми, сякаш го моля кой знае какво, макар и да съм наясно, че заредени с едно-две хапчета „Екстази“, те с мама точно тогава обикалят дискотеките.

— Да, ще излизам.

— Разбира се — отвърна той. — Винаги сме готови да гледаме детето. По работа ли ще излизаш?

— Няма да излизам по работа, татко. Ако случайно си забравил, в момента съм безработен. Ще излизам с едно момиче. — Прозвуча ми кофти. — С една жена.

И това ми прозвуча кофти. Мислех, че баща ми ще спре. Все така наведен, той обаче продължи да прикрепя велосипедчето на Пат, докато криволичехме сред лайката и кучешките изпражнения.

— С каква жена? — попита ме.

— Само приятелка ми е. Сигурно ще отидем на кино.

Сега вече баща ми спря, изправи се и както си разтъркваше кръста, ме погледна.

— Нима смяташ, че е уместно при твоето положение?

— Да ходя на кино ли? Не виждам защо да не ходя.

— Не ти говоря за киното. Говоря ти, че ще излизаш с чужда жена точно след като… — Той кимна към качулката на якенцето на Пат. — Сам знаеш.

— Тя не е чужда жена — възразих аз. — И ще ходим на кино. Нямаме намерение да забягваме.

Баща ми поклати смаян глава — един вид, какво му става на тоя свят?

— Не ме е грижа какви ги вършиш ти — отсече той. — Но се притеснявам за него — кимна татко към Пат. — Това момиче… сериозно ли е?

— Не знам. Нека отида на първата среща, пък после ще избираме пердетата.

Правех се на невинен и засегнат. Но знаех, че ако се хвана с жена, ще объркам и уплаша баща си. Не че исках да го нараня. Исках просто да му покажа, че съм на трийсет години и не му е работа да решава кога да си махна помощните колелца.

Бяхме излезли при ивица опърпан тармак пред обрасла с виещи се растения сцена.

— Готов ли си? — попита баща ми Пат.

Готов съм — отвърна момченцето, но от гласа му не личеше да е особено готов.

— Държа те, чу ли? — рече татко и ускори крачката. — Ти само не навеждай гръбчето. И върти педалите.

— Добре. Ама държиш ли ме?

— Държа те, държа те.

Прекосиха тармака, личицето на Пат беше скрито зад качулката, баща ми се беше превил одве до него и двамата приличаха на малък елф, погнат от гърбушко. После татко пусна велосипедчето.

— Държиш ли ме, дядо?

— Държа те, държа те! — извика той, докато Пат отпраши напред. — Върти педалите! Няма страшно!

Крачетата му въртяха и въртяха педалите. Велосипедът климна застрашително, докато синът ми прекосяваше една локва, после обаче отново набра скорост.

— Браво на теб, Пат! — провикна се татко. — Вече караш сам. Обърна се да ме погледне и двамата се засмяхме. Изтичах при него и той ме прегърна през рамото. Миришеше на одеколон „Олд Спайс“ и на тютюн „Олд Холборн“.

— Погледни го само! — възкликна гордо татко.

Велосипедчето излезе в края на тармака, подскочи и нагази в тревата. Сега Пат се движеше по-бавно, но продължаваше да върти яростно педалите. Отпраши право към дърветата.

— Не се отдалечавай толкова! — изкрещях подире му.

Но той не ме чуваше. Изчезна в сянката на старите дъбове досущ качулато горско същество, поело към леговището си.

Ние с баща ми се спогледахме. Сега вече не се смеехме. Тръгнахме след Пат, като го викахме по име и се хлъзгахме по влажната трева.

Той изскочи иззад дърветата и ухилен до уши, подкара безгрижно към нас, качулката на якето му се вееше.

— Виж какво мога — оповести гордо, след което се изправи на педалите и спря.

— Браво на теб, Пат — похвалих го аз. — Но друг път не се отдалечавай толкова, чу ли? Карай така, че да те виждаме.

— Какво му има на дядо? — възкликна синът ми.

Баща ми се беше облегнал на едно дърво, беше се хванал за гърдите и се опитваше да си поеме въздух. Беше пребледнял като тебешир. В очите му се четеше нещо, което не бях виждал никога досега. Може би страх.

— Ще ми мине — простена той.

— Дядо! — извика Пат.

— Добре съм, добре съм, момчето ми — рече баща ми.

След дълга отчаяна минута все пак успя да си поеме дъх. Запъхтян, се усмихна — да разсее тревогата на сина и внука си.

— Просто остарявам — каза ни. — Вече не ставам за кросове в мъглата.

Помислих си, че е точно това: старостта, застигаща човек, чието тяло е понесло на младини твърде много, тяло, от което цял живот съм гледал как излизат парченцата шрапнел, нащърбени и черни. Всяко лято виждахме огромния като разлетяла се звезда белег отстрани на хълбока му. Рано или късно цялата тази болка и наказание щяха да го застигнат.

Но грешах. Застигаше го не миналото, а бъдещето.

— Не се притеснявайте за мен — каза баща ми. — Добре съм. — Хайде да си тръгваме.

Поехме през удължаващите се сенки на септемврийския следобед към колата: Пат караше пред нас колелото, а баща ми напяваше „С теб се чувствам тъй млад“, утешен и успокоен от своя личен Дийн Мартин, от своя Синатра.

Глава 20

Ако си затънал във връзка, която очакваш да е до живот, и през ум не ти минава, че някой ден ще се къпеш за трети път от сутринта и ще се готвиш за среща.

Например ще караш майка си да те изпере или волю-неволю, ще искаш пари от баща си — убеден си, че всички тия притеснителни бански обреди са останали далеч, далеч в миналото.

Дори и не мечтаеш, че пак ще дойде време, когато ще се вторачиш в личната си хигиена като петнайсетгодишен пубер с постоянна ерекция. Че отново ще стоиш пред огледалото и ще се мъчиш криво-ляво да си пооправиш косата. Че за кой ли път ще си миеш зъбите, въпреки че са съвсем чисти. И че ще правиш всичко това колкото да поседиш два часа в тъмното с представителка на противоположния пол, с която току-що си се запознал.

Тръпки да те побият! Любовните срещи са игри за младите. После се забравят. Може и да не ставаш вече за тях.

Когато се срещаш с човек, с когото току-що си се запознал, мислиш с друга част на мозъка си, отколкото когато излизаш с някого, за когото си женен. Използваш други мускули. Сигурно си е съвсем естествено, когато ги вкараш отново в употреба, те да са малко сковани.

Двама зрели души, които изпълняват всички тези свалячески ритуали на пуберите: опитват се да изглеждат добре, явяват се в уречения час, знаят кое е време да направят, кое трябва да почака малко и кое следва да чака винаги. Ако години наред си живял с някого, наистина си е трудничко да се върнеш към тези неща. Но със Сид не ми беше трудно.

Тя направи така, че да е лесно.



— Първият филм, който гледаш с някого, наистина е важен — рече тя. — Знам, че сме само приятели и така нататък, но филмът, който ще изберем тази вечер, наистина е важен.

Погледнах я, уж схващам какво ми обяснява.

— На първата среща мнозина се опитват да се презастраховат. Ходят на някой нашумял филм като за през лятото. Нали се сещаш, от ония, в които извънземни, приливна вълна или някаква голяма маймуна разрушават Ню Йорк. Смятат, че такъв филм няма как да им развали настроението. Но не е хубаво да избираш нашумял филм като за през лятото.

— Защо?

Сид поклати глава.

— Защото на такива филми се забавляват само тринайсетгодишните хлапетии от Айдахо. Втръснало ти е от тях. Не ти се гледа за пореден път как Емпайър Стейт Билдинг политва във въздуха.