Милата директорка дойде и ни заведе в салона. Дръпна кратко прочувствено слово, после децата бяха разпределени по класните стаи.

Пат се падна при госпожица Уотърхаус, после едно от по-големите деца, на които очевидно можеше да се разчита и на които бе поверена ролята на екскурзовод, ни заведе заедно с още неколцина родители и първолаци в класната стая. Нашият водач бе момченце на около осем години. Пат го зяпна захласнато и възхитено.

В класната стая на госпожица Уотърхаус заварихме цял орляк петгодишни хлапета, които бяха насядали по турски на пода и чакаха търпеливо разказа на учителката, младичка жена, изпаднала в истерично добро настроение, сякаш е водеща на телевизионна игра.

— Добре дошли на всички! — поздрави госпожица Уотърхаус. — Идвате тъкмо навреме за първия учебен час. Кажете „довиждане“ на майките си. — Тя ме озари с усмивка. — И на бащите.

Беше време да се разделя с Пат. Макар че, докато още ходеше на детска градина, се беше случвало да се сбогуваме доста емоционално, сега се чувствах различно. Сега се чувствах така, сякаш не аз оставям Пат, а той — мен.

Тръгваше на училище и когато го завършеше, щеше да бъде мъж, а аз щях да съм започнал да остарявам. Бяха приключиш дългите дни, когато той бе гледал на видеото вкъщи „Междузвездни войни“, а животът се беше случвал някъде другаде. Навремето тези дни ми се бяха стрували кухи и потискащи, а вече ми липсваха. Моето бебче бе поело по широкия свят.

Госпожа Уотърхаус попита кой иска да поеме шефството над новите момиченца и момченца. Вдигна се гора от ръце и учителката избра отговорниците. Не щеш ли, до нас застана невероятно красиво сериозно момиченце.

— Аз съм Пеги — каза то на Пат. — Ще се грижа за теб. Хвана го за ръка и го заведе в класната стая.

Той дори не забеляза кога съм си тръгнал.


Още помня как съм спал на задната седалка в колата на баща ми. Отивахме някъде на почивка, прибирахме се от града — след като бяхме ходили на пантомима в „Палейдиъм“, каквато гледахме веднъж в годината, или при баба, на която гостувахме всяка седмица, — и аз наблюдавах жълтите лампи по улиците в Ист Енд или Есекс с размазаните им ореоли над сънуващата ми глава.

Опъвах се на задната седалка в колата на татко — „Не е нужно да спиш, просто затвори очи, да починат“, заръчваше мама — и не след дълго от клатушкането и шепота на нашите се унасях.

После, когато колата с включен двигател вече беше на алеята пред нас, се озовавах в ръцете на татко, който ме вдигаше от задната седалка, както бях омотан в карираното одеяло, което той винаги държеше в автомобила — за пътуванията до морето и при роднините, а също за посещенията в лондонския „Палейдиъм“.

Напоследък се будя от всичко. От някой пияница, който се прибира със залитане у дома, от затръшната врата на автомобил, от фалшива тревога на километри от нас: скачам като ужилен и после, загледан в тавана, будувам с часове. Но когато бях малък и спях отзад в колата на татко, и с топ не можеха да ме вдигнат. Почти не се отърсвах от сънищата, когато пристигахме у нас и ме качваха по стълбите до леглото, обгърнат от карираното одеяло и ръцете на баща ми.

Искаше ми се и Пат да има такива спомени. Искаше ми се и Пат да се чувства толкова сигурно. Но Джина си беше отишла, старото ни фолксвагенче беше продадено, за да покривам разходите по къщата, и напоследък Пат се возеше до мен в „Ем Джи Еф“-а — правеше всичко възможно да не заспи дори когато се връщахме от нашите и ни предстоеше да пътуваме цял час по безлюдните шосета.

Искаше ми се и моят син да се вози по същия начин на кола, както аз навремето, като малък. Но нищо вече не беше същото.



Към края на дългата сутрин се обади Сид.

— Как мина? — попита тя.

Наистина беше загрижена. Хареса ми още повече.

— Беше притеснен — отвърнах аз. — Когато стана време да се сбогуваме, брадичката му пак затрепери. Имаше и някоя и друга сълза в очите. Но не в неговите, а в моите, разбира се. Пат се чувстваше прекрасно.

Тя се засмя и аз си представих как заведението, където работеше, грейва и става по-прелестно.

— Мога и да те разсмея — отбелязах аз.

— Да, но сега трябва да се връщам на работа — каза Сид. — Защото не можеш да ми плащаш сметките.

Така си беше. Не можех да плащам дори своите.



В края на първия учебен ден баща ми дойде да приберем заедно Пат.

— Изненада — рече, докато спираше тойотата точно пред входа.

Не уточни за кого е изненадата: за Пат или за мен.

В три и половина, когато децата се изсипаха на двора, видях, че няма никаква опасност да изгубя в навалицата сина си. Дори сред стотици малчугани, облечени горе-долу еднакво, пак откриваш от километър детето си.

Пат беше с Пеги, момиченцето, обещало да се грижи за него. То ме погледна с очи, сторили ми се странно познати.

— Хубаво ли беше? — попитах аз сина си. Беше ме страх да не се закани, че няма да диша повече, ако му се наложи да дойде още веднъж тук.

— Знаеш ли? — отвърна моето момченце. — Всички учителки са с еднакви имена. Казват се Госпожица.

Баща ми го гушна и го целуна. Кога ли Пат щеше да започне да се дърпа и да отказва да го целуваме? Той млясна дядо си по лицето — страстно и пламенно, както се беше научил от Джина, — и аз разбрах, че имаме още малко време.

— Колелото ти е в багажника на дядо — рече баща ми. — На път за къщи ще се отбием в парка.

— Пеги може ли да дойде с нас? — попита Пат. Погледнах момиченцето със сериозните очи.

— Разбира се, че може — отговорих. — Но първо трябва да питаме майката или бащата на Пеги.

— Мама е на работа — уточни детето. — Татко също.

— А кой ще те прибере?

— Бианка — каза Пеги. — Бавачката. Въпреки че вече не съм бебе, за да имам бавачка.

Огледа се сред множеството възрастни, дошли да приберат малчуганите, и накрая зърна когото търсеше. През тълпата вървеше момиче, което надали имаше и двайсет години и беше захапало цигара.

— Ето я Бианка — посочи детето.

— Ела, Пеги — рече момичето и й протегна ръка — Хайде да тръгваме.

Пат и Пеги се спогледаха.

— Ще се поразходим час-два из парка — обясних аз на Бианка. — Пеги може да дойде с нас. Вие също, разбира се.

Детегледачката само поклати рязко глава.

— Трябва да вървим — каза ми.

— Е, до утре — рече момиченцето на Пат.

— Да — отговори той.

Пеги му се усмихна, а Бианка я затегли през оредяващата навалица.

— Ще се видим утре — провикна се синът ми. — В училище.

Ръчичките му бяха мръсни, по лицето му имаше следи от водни боички и парченце май от сандвич с яйца. Инак беше весел. Училището му понасяше.



Още една разлика между мен и баща ми. След като Пат падна в празния плувен басейн, предпочитах никога повече да не виждам проклетото велосипедче. Но през един от онези безкрайни часове в болницата татко отскочи до парка и прибра колелото.

Било си там, където го бяхме зарязали, климнало на една страна в дълбоката част на празния басейн, било здраво, ако не броим изкривената дръжка. Лично аз на драго сърце бих го хвърлил в първата боклукчийска кофа. Татко обаче настоя Пат да го кара отново. Реших да не споря — по-добре да го направи Пат.

Но когато баща ми извади от багажника на колата велосипедчето, синът ми май му се зарадва.

— Изправих дръжката — поясни татко. — Трябва да се боядиса малко, и готово. Нищо работа. Ако искаш, ще го направя.

Знаеше, че още от гимназията не съм хващал четка в ръка.

— Аз ще го боядисам — подметнах намусено. — Обличай се, Пат.

Беше септември, във въздуха се долавяше първият студен полъх на есента. Помогнах на Пат да си облече якето, сложих му качулката и забелязах как при вида на велосипедчето върху лицето му грейва усмивка.

— А, и още нещо — продължи баща ми, докато вадеше от автомобила малък сребрист гаечен ключ. — Според мен е време голямо момче като Пат да махне помощните колела.

Такъв беше седемдесетгодишният ми баща: устремен, добър, самоуверен, озарил с неописуемо нежна усмивка внука си. Въпреки това усетих как отвътре ми ври и кипи, задето всичко му иде отръки, задето се държи като истински мъж и е повече от убеден, че може да накара света да се подчинява на волята му. А и при вида на това колело направо ми се повдигаше.

— Божичко, татко! — възкликнах. — Пат падна от проклетия велосипед преди някакви си пет минути. А сега искаш да прави едва ли не пируети!

— Вечно преувеличаваш — отвърна баща ми. — Също като майка си. Не искам от момчето да прави пируети, каквото и да означава това. Просто искам да опита да кара без страничните колела. Ще му се отрази добре.

Той приклекна и се зае да сваля помощните колелца на велосипеда. Докато го гледах как върти гаечния ключ, изпитах чувството, че цял живот съм го наблюдавал да поправя едно или друго — първо в своя дом, после и в моя. Ако електрическата инсталация се повредеше, ако покривът протечеше, на нас с Джина не ни се налагаше да търсим майстори. Звъняхме на татко.