— Защо пак не опиташ да се свържеш с Джина? — попита майка ми.

И аз не знам какво очакваше. Може би, че Джина ще се метне на първия самолет и не след дълго малкото ни семейство отново ще се събере завинаги. Може би и аз се надявах на същото.

А беше безсмислено. Върнах се в чакалнята и набрах номера на Джина, но отново чух странния мъркащ звук на японските телефони — не вдигаше никой.

В Лондон беше полунощ, значи в Токио бе осем часът сутринта. Джина би трябвало да си е вкъщи. Освен ако вече не беше отишла на работа. Освен ако не беше спала другаде. Телефонът й продължаваше да мърка и да дава свободно.

Оттук нататък щеше да бъде така. Знаех, че ако се бях свързал с Джина, силата и здравият й разум щяха да надделеят над страха и паниката. Тя щеше да се държи по-скоро като мама, а не като татко. Или като мен. Щеше да попита какво точно се е случило, какви опасности има и кога ще знаем със сигурност. Щеше да провери кога е следващият самолет за Лондон и да се качи на него. Но аз все не можех и не можех да я открия.

Отказах се да я търся — знаех, че оттук нататък животът ни ще изглежда така, знаех, че всичко се е объркало прекалено много, та някога да се оправи, знаех, че сме прекалено далеч един от друг, за да намерим пътя обратно.

Глава 18

В пет сутринта лекарката дойде при мен. Бях в празното кафене, държах чаша чай, изстинал преди часове. Щом я видях, се изправих и зачаках да ми каже нещо.

— Поздравления — подхвана тя. — Синът ви е много дебелоглав.

— Ще се оправи ли?

— Няма счупено, скенерът не показа нищо. Ще го задържим още няколко дни — да е под лекарско наблюдение, но така правим винаги когато сме закърпили с дванайсет шева рана на четиригодишно дете.

Прииска ми се лекарката да ми стане първа приятелка. Прииска ми се да я водя на вечеря веднъж седмично. Беше спасила сина ми. Беше красива.

— Наистина ли е добре?

— Няколко седмици ще го боли главата, белегът ще му остане за цял живот. Но инак ще му мине като на кутре.

— Без никакви последици?

— Е, след петнайсет години сигурно ще сваля по-лесно момичетата. Падат си по мъже с белези, нали?

Хванах й ръцете и май ги държах повечко, отколкото бе редно.

— Благодаря ви.

— Нали за това сме тук — усмихна се тя.

Виждах, че я притеснявам, но то бе по-силно от мен. Накрая пуснах ръцете й.

— Може ли да го видя?



Пат беше в дъното на пълната с деца болнична стая. До него имаше хубаво петгодишно момиченце по пижамка с рисунка отпред — косата му беше окапала, сигурно му правеха химиотерапия. Родителите бяха до него: бащата спеше на стола, а майката бе приседнала в долния край на леглото и гледаше личицето на дъщеря си. Минах тихо покрай тях, осъзнал, че съм се държал доста лигаво, като съм се самосъжалявал толкова дълго. Ние си бяхме късметлии.

Пат беше на система, лицето му бе бяло като възглавницата, главата му беше омотана в бинтове. Седнах на леглото и го замилвах по свободната ръка, а той отвори очи.

— Сърдиш ли ми се? — попита ме, а аз само поклатих глава, достраша ме да говоря.

Пат затвори очи и аз внезапно проумях, че е по силите ми.

Дотук се справях доста зле. Бях припрян. Постоянно мислех за Джина и дори за Сид. В парка не държах Пат под око. Това не можеше да се отрече. Но беше по силите ми.

Сигурно никога нямаше да бъда съвършен. Сигурно щях да оплескам всичко, докато се правех на родител, точно както бях оплескал нещата, докато бях съпруг.

Но за пръв път прогледнах, че това да съм мъж няма нищо общо с бащинството.



Всички семейства си имат своите легенди и митове. Първата история в малкото ни семейство, където участвах и аз, беше, когато на пет години едно куче ми изби всички предни зъби.

Играех си зад магазините при нас с елзаската овчарка на съседите. Псето ме лижеше по лицето и на мен ми харесваше много, докато то не се опря с предни лапи в мен, за да се закрепи, и не ме бутна. Пльоснах се по лице, във всички посоки полетяха зъби и кръв, а майка ми писна.

Помня само как ме закараха на пожар в болницата и ми наведоха главата над леген, за да извадят от устата ми парченца натрошени зъби. Помня и как кръвта се стичаше над белия емайл на мивката. Но помня най-вече как татко настоя да остане с мен, докато ми слагат упойка.

Когато вкъщи разправяха отново и отново случката, гвоздеят бе, че щом съм се прибрал с разбитата уста от болницата, веднага съм поискал солети.

Такъв край допадаше много на татко: виж го ти него, дошъл си с осем кървави щърбела на мястото на предните зъби и какво, веднага си иска солетите — това се казва характер! Всъщност обаче изобщо не беше въпрос на характер. Просто си умирах за солети. Пък ако ще и да ги смуча.

Сега вече знаех, че баща ми не е чак с такъв характер, с какъвто му се иска да бъде. Всеки ще изгуби самообладание, ако му отведат детето в болница. Но гвоздеят в оная история всъщност беше, че татко отказа да се отдели и на крачка от мен.

Чак сега разбирах какво му е било, докато е гледал как слагат упойка на петгодишния му син, та лекарите да извадят от венците и езика забилите се в тях парчета зъби.

Сигурно е изпитвал съшия безпомощен ужас, познат само на родител с болно или наранено дете. Знаех какво точно му е било — имал е чувството, че животът го държи заложник. Нима наистина започвах да виждам света през неговите очи?

Баща ми стоеше пред главния вход на болницата и пушеше една от саморъчно свитите си цигари. Сигурно беше единственият оцелял потребител на машинките за свиване на цигари, който не пушеше трева.

Погледна ме и затаи дъх.

— Ще се оправи — съобщих му аз.

Татко пусна облак тютюнев дим.

— Значи няма счупено?

— Не, няма. Направили са му дванайсет шева, ще му остане и белег, но само това.

— Само това?

— Да, само това.

— Слава Богу — въздъхна баща ми. Пак си дръпна от цигарата. — Ами ти?

— Какво аз? Аз съм добре, татко.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Ще се наспя едно хубаво и всичко ще е наред.

— Питах те как си с парите. Майка ти ми каза, че нямало да постъпиш на онази работа.

— Не мога. Работното време е прекалено дълго. Няма да се свъртам вкъщи.

Погледнах към празния паркинг, където нощното небе вече изсветляваше. Някъде пееха птици. Вече не беше късно. Беше рано.

— Все ще излезе нещо.

Той извади портфейла си, отброи няколко банкноти и ми ги подаде.

— За какво? — учудих се аз.

— Докато излезе нещо.

— Няма нужда. Признателен съм ти, татко, но наистина ще си намеря работа.

— Знам, знам. Хората си умират да гледат телевизия, нали така? Сигурен съм, че в скоро време ще си намериш нещо. Това е за теб и Пат. Докато се уредиш.

Баща ми, медийният експерт! Единственото, което знаеше за телевизията, бе, че напоследък най-смешното, което въртят е „Бени Хил“. Въпреки това взех банкнотите, които ми даде.

Навремето сигурно щях да се ядосам, задето взимам пари от него — щях да се ядосам на себе си, че на моите години се нуждая от баща си и от помощта му, и още повече на него, задето се е вживял дотолкова в ролята на мой спасител.

Сега вече виждах: татко просто се опитва да ми покаже, че е на моя страна.

— Ще ти ги върна — обещах.

— Не бързам — отвърна баща ми.



Джина искаше да се качи на първия самолет, аз обаче я убедих да не го прави. Най-сетне я открих привечер на другия ден и вече не беше толкова важно тя да се качва на първия самолет.

Беше пропуснала ужасните минути, когато вкарваха Пат в спешното отделение.

Беше пропуснала безкрайните часове, когато се наливахме с чай, който не ни се пиеше, и чакахме да разберем дали резултатите от изследванията са добри. Беше пропуснала и деня, когато Пат седна с бинтованата глава на леглото и размаха светлинния меч точно до момиченцето с окапала заради лечението коса.

Джина беше пропуснала всичко това, беше го пропуснала, но нямаше никаква вина. Лично аз винях единствено онзи копелдак Ричард.

Докато открия Джина, вече знаехме, че Пат ще се оправи. Сега вече не исках тя да си идва.

Втълпявах си, че не го искам, понеже не ми се щеше тя да притисне Пат до себе си, да му каже, че всичко ще бъде наред, и после да замине отново. Знаех обаче, че подбудите ми не са чак толкова благородни. Къде, да го вземат мътните, се беше запиляла точно когато имахме най-голяма нужда от нея?

— Мога да си дойде още утре — рече ми тя. — Работата ще почака.

— Не се налага — уверих я аз съвсем спокойно. — Пат просто се удари. Е, да, удари се лошо. Но ще се оправи.

— При всички положения ще си дойда скоро. Още не знам кога…