— Естествено, че знае. Нима смяташ, че ще седна да го крия?

— И какво мисли по въпроса?

— В смисъл?

— Проявява ли интерес към Пат? Притеснява ли се за него? Мисли ли за доброто му? Или иска само да чука майка му?

— Ако ще ми говориш така, Хари, ще ти затворя.

— А как иначе да го кажа?

— Не сме обсъждали бъдещето. Отношенията ни не са стигнали чак до там.

— Съобщи ми, когато стигнат.

— На всяка цена. Само много те моля, не използвай Пат за плашило.

Това ли правех? Не можех да кажа къде свършва искрената ми загриженост и къде започва искрената ми ревност.

Пат беше една от причините да ми се иска гаджето на Джина да умре при катастрофа. Знаех обаче, че има и други причини. По всяка вероятност този мъж дори не беше основната.

— Само не се опитвай да настройваш сина ми срещу мен — казах аз.

— Какви ги дрънкаш, Хари, кога съм го настройвала?

— Детето разправя на всеки срещнат, че него обичаш, а мен само харесваш.

Тя въздъхна.

— Не съм казвала такова нещо. Казах му каквото току-що казах и на теб. Казах му, че и досега обичам и двама ви, но за съжаление, колкото и да е тъжно, вече не съм влюбена в теб.

— Пак не разбирам какво означава това.

— Означава, че се радвам за годините, които съм прекарала с теб. Но ме нарани толкова силно, че никога няма да ти простя, никога вече няма да ти имам вяра. Освен това, струва ми се, означава, че ти вече не си мъжът, с когото искам да прекарам остатъка от живота си. Ти си като всички останали. Като баща ми.

— Какво съм виновен аз, че баща ти ви е зарязал вас с майка ти!

— Ти беше моят шанс да го надживея и забравя. И оплеска всичко. Ти също ме заряза.

— Я не се занасяй. Става въпрос за една нощ, Джина. Колко пъти ще го водим този разговор?

— Ще го водим, докато проумееш какво ми е на мен. Щом си го направил веднъж, ще го направиш още хиляда пъти. Това е първият закон на женкаря. В общата теория на женкарството се казва пределно ясно, че който го е направил веднъж, повтаря отново и отново. Ти ме подведе, никога вече не мога да ти вярвам. И това също ме наранява, Хари. Не съм се опитвала да настройвам Пат срещу теб. Просто се опитах да му обясня за какво става въпрос. Ти как го обясняваш?

— Не мога да го обясня. Дори на самия себе си.

— Опитай, де! Ако не разбираш какво се е случило с нас, няма да бъдеш щастлив с никого.

— Ти ще ми обясниш.

Джина въздъхна. Чух я как въздъхна чак в Токио.

— Имахме брак, който според мен беше добър, но на теб ти втръсна. Ти, Хари, си типичният романтик. Ако някоя връзка не отговаря на съшитите ти с бели конци гръмки представи, ти я правиш на пух и прах. Разваляш всичко. А после имаш нахалството да се мусиш и да се изкарваш пострадал.

— Кой там се прави на психоаналитик? Гаджето от Щатите ли?

— Обсъждали сме с Ричард случилото се.

— Ричард ли? Така ли се казва? Ричард, значи! Бре, бре, бре.

— Какво му е на името „Ричард“? Име като име. Със сигурност не е по-необичайно от Хари.

— Ричард. Рич. Дики. Дик. Моби Дик. Дик Тъпкача.

— Понякога ви гледам с Пат и да ти призная, не мога да различа кой е четиригодишният.

— Лесно е. Онзи, който пикае, без да капе по пода.

— Сам си си виновен — отсече Джина точно преди да затвори. — Случи се, защото не оценяваше какво имаш.

Изобщо не беше вярно. Бях достатъчно умен, за да знам какво имам. Но и достатъчно тъп, за да не знам как да го задържа.



Като всеки двама души, живеещи под един покрив, не след дълго и ние си изработихме всекидневен ритуал.

Още съмнало се, не съмнало се, и Пат влизаше сънен при мен в спалнята и питаше дали е време за ставане. Обяснявах му, че е посред нощ, след което той се покатерваше при мен в леглото и на мига заспиваше на местенцето, където преди беше спала Джина, размятал ръце и крака в някакъв див детински сън. Накрая се отказвах от опитите да поспя още малко и ставах от леглото.

Докато Пат се събуди, четях вестници в кухнята, после го чувах как се промъква в хола и пуска видеото.

Сега, когато синът ми беше останал без детска градина, а аз — без работа, можехме да си позволим и да не бързаме. Но не ми се щеше да му отпускаме съвсем края и да му разрешавам да прави каквото си иска, а той искаше да гледа по цял ден видео. Затова ставах, изключвах видеото и отвеждах детето в кухнята, където то си играеше с купата овесени ядки, докато отново му върнех свободата.

След като се измиехме и облечахме, го водех в парка, да покара колело. Велосипедчето се казваше „Камбанка“ и още беше със страничните колела. Случваше се да обсъждаме с Пат дали да не ги махнем и той да се опита да кара само на две колела. Но и на двамата този скок напред ни се струваше невъзможен. Виж, Джина я биваше да определя кога е станало време да се махнат помощните колелца.

Следобед мама обикновено се отбиваше да вземе Пат и така аз имах възможност да напазарувам, да поизчистя вкъщи, да се притеснявам, че нямаме пари, да снова напред-назад и да си представям как Джина пъшка от удоволствие в леглото на друг.

Сутрин обаче ходехме в парка.

Глава 16

Пат обичаше да си кара велосипедчето при открития плувен басейн в края на парка.

Малкият басейн беше празен почти през цялата година, ако не броим няколкото седмици в началото на лятото, когато кметството го пълнеше от немай-къде със силно хлорирана вода, от която местните дечурлига воняха така, сякаш са се топнали в промишлени отпадъци.

Много преди края на лятото източваха водата от басейна и прибираха от дъното му някоя и друга пазарска количка от супермаркет. Сега беше само средата на август, а басейнчето вече беше изоставено за още една година от всички с изключение на Пат и на неговото колело.

Имаше нещо потискащо в едва ли не постоянно празния басейн. Той се намираше в безлюдна част на парка, далеч от детската площадка с нейните приключения, където малчуганите пищяха от удоволствие, или кафенето, в което майките и татковците — но главно майките — се наливаха до припадък с кафе.

Но късата асфалтирана алея около басейна беше именно като за Пат и велосипедчето му — тъкмо той да не рие с гумите из захвърлените дюнери, използваните презервативи и кучешките изпражнения, с които целият парк беше осеян. Да ви призная, и аз исках да съм по-далечко от майките.

Всяка сутрин, когато влизахме в парка, направо ги чувах какво си мислят.

Къде е майката?

Защо този тип не е на работа?

Дали детето наистина е негово?

Разбирах, естествено, загрижеността им — повечето извратени типове по света са горди притежатели на пениси. Но ми беше дошло до гуша да се чувствам така, сякаш трябва да се извинявам, задето водя сина си в парка. Беше ми дошло до гуша да ме гледат като паднал от Марс. Хубаво си ми беше при празния плувен басейн.

— Тате! Виж, виж!

Пат беше от другата страна на басейна: едвам си поемаше дъх, беше спрял при късия трамплин, надвиснал над празната дълбока част на басейна.

Усмихнах му се от пейката, където се бях разположил с вестника, а той, щом видя, че е приковал вниманието ми, се изстреля отново с блеснали очи да обикаля с велосипедчето басейна: косата му се разлетя, крачетата му завъртяха бясно педалите.

— Не се приближавай до ръба!

— Няма! Няма!

Прочетох за пети път през последните пет минути първото изречение на статия за краха на японската икономика.

Напоследък темата ме вълнуваше силно. Беше ми мъчно за японците, живеещи в система, която ги беше подвела. Но освен чисто човешко състрадание изпитвах и нещо като злорадство. Искаше ми се да прочета за банки, които затварят врати, за опозорени директори, които се кланят и ридаят по пресконференции, за току-що уволнени англичани, отправили се към летище „Нарита“ и следващия полет за родината. Най-вече това. Но все не можех да се съсредоточа.

Единственото, което изникваше пред очите ми, бяха Джина и Ричард, макар че не ги виждах особено ясно. Образът на Джина бе започнал да се размива. Тя вече не беше моята Джина. Не си представях къде живее, къде работи, по какви заведения се храни всеки ден. Не си представях нищо. Не виждах не само новия й живот. Вече ми беше трудно да си спомня и лицето й. Но ако Джина беше размазано петно, то Ричард си оставаше направо тъмна Индия.

По-млад ли беше от мен? По-богат? По-добър от мен в леглото? Искаше ми се Джина да излиза с някакъв импотентен разорен тип, който е на път да изкуфее. Но си давах сметка, че това от моя страна си е чисто пожелателно мислене.

Единственото, което знаех за него, бе, че е женен. Но и това си беше съмнително. Какво, дявол го взел, ще рече това „почти разделени“? Още ли живееше с жена си? Каква беше тя, американка или японка? Още ли спяха заедно? Имаха ли деца? Сериозно ли гледаше той на Джина, или тя му беше поредният случаен флирт? И кое беше за предпочитане — просто да я разиграва, или да я смята за любовта на своя живот? От кое щеше да ме заболи повече?