— Много се радваме, че ви виждаме тук — подхвана жената точно срещу мен.

Беше отговорен редактор в телевизията — беше нисичка, някъде на трийсет и пет и притежаваше властта да промени живота ти. Двамата мъже с очила от двете й страни някакви дребни риби в телевизията, се усмихнаха, за да покажат, че са съгласни. Аз също се усмихнах. И аз се радвах.

Трябваше ми точно такова шоу — то щеше да преобрази света ми. Заплащането бе далеч по-добро, отколкото при Марти, защото сега идвах от друго телевизионно шоу, а не от някаква оцвъкана от мухите мижава радиостанцийка. Сега вече нямаше да се притеснявам дали ще си платя вноската за къщата и за колата, но най-важно в случая все пак не бяха парите.

Бях осъзнал, че ми липсва точно това — всеки ден да ходя на работа. Липсват ми телефоните, заседанията, внасящите успокоение ритуали на работната седмица. Липсваше ми бюрото. Липсваше ми дори жената, която разнасяше сандвичите и кафето. Беше ми писнало да си стоя вкъщи и да готвя на сина си буламачи, които не ставаха за ядене. Беше ми писнало от усещането, че животът се случва някъде другаде. Исках да се върна на работа.

— Сътрудничеството ви с Марти Ман говори само̀ за себе си — рече отговорната редакторка. — Не са много радиопредаванията, които успяват да се наложат и в телевизията.

— Марти е блестящ професионалист — отбелязах аз. Ах, проклетият му неблагодарник. Дано се пържи в ада! — С него се работеше леко.

— Твърде великодушен сте към господин Ман — вметна един от дребните телевизионни шефове.

— Марти е страхотен — знаех си аз своето. Ах, копеленцето му с копеленце, да ме предаде така! — Харесвам го.

Чакай само да тръгне новото ми шоу и ще видиш дебелия край. С теб е свършено, Марти. Край на диетите. Край на личния треньор. Пак ще се върнеш в някоя местна радиостанцийка, мой човек!

— Дано създадете същите отношения и с водещия на нашето шоу — каза жената. — Еймън е талантлив младеж, но ако човек с вашия опит не стои зад него, надали ще издържи на темпото. Точно по тази причина искаме да ви предложим работата.

Вече си представях блажените, напрегнати седмици, разпрострели се пред мен. Представях си заседанията в началото на седмицата, на които обсъждаме сценария, малките победи и издънките с гостите, режисьорската книга, която лека-полека се подрежда, нервите и дребните скандали по време на репетициите и накрая неописуемото облекчение, че поне за седем дни цялата дандания е приключила. И — то се знае — бетонното оправдание да не правя нищо, което не ми се прави: прекалено зает съм в службата, прекалено зает съм в службата, прекалено зает съм в службата.

Всички станахме, ръкувахме се и отидохме заедно в редакцията, където Пат ме чакаше. Седеше на едно от бюрата, а около него сновяха две от сценаристките, които го милваха по косицата, пипаха го по бузките и се взираха изумени в очите му, стъписани и смаяни колко красив и свеж е. Не всеки ден в редакция като тази влизаха четиригодишни хлапета.

Никак не ми се щеше да водя Пат с мен. Освен че съществуваше вероятност той да откаже да остане отвън, докато аз се явявам на интервюто, не исках да разтръбявам пред всички, че напоследък съм се вживял в ролята на самотния родител. Кой ти ще наеме мъж, мъкнещ със себе си цялото семейство! Кой ще назначи за продуцент човек, който не може да си организира и една детегледачка!

Оказа се, че е било излишно да се притеснявам. Бяха изненадани, но и трогнати, че водя на интервю за работа и сина си. А Пат беше направо в стихията си — бе очарователен и словоохотлив, на драго сърце излагаше пред сценаристките потресаващите подробности от раздялата на майка му и баща му.

— Ами да, мама е в чужбина, в Япония, там карат от същата страна на улицата, както и ние. Ами да, ще ме вземе и мен. Живея с тате, но в края на седмицата ходя понякога при баба и дядо. Мама още ме обича, но само харесва татко.

Щом ме видя, личицето му грейна, той скочи от бюрото, доприпка в обятията ми и ме разцелува със страстта, която бе усвоил от Джина.

Докато го прегръщах, а ония от телевизията ни се усмихваха на нас и един на друг, прогледнах за истината за новата си бляскава кариера: в събота и неделя не правя друго, освен да пиша сценарии, заседания, които започват рано и приключват късно, дълги часове, прекарани в студиото, където температурата клони към нулата колкото върху челото на водещия да не избиват капчици пот, — и разбрах, че няма да постъпя тук на работа.

Умиляваха се при вида на самотния татко и на неговия син, стига тая пиеска да си имаше край. Но едва ли щяха да се умиляват, когато ме видеха как всяка вечер се изнизвам в шест, за да пържа на Пат рибени котлети.

Не, нямаше да се умиляват. Ама никак.

Глава 15

Един ден, когато Пат беше останал да пренощува у нашите, звъннах на Джина. Бях осъзнал, че се налага да поговоря с нея. Истински. А не само да подвиквам, да хленча и да заплашвам. Трябваше да й кажа какво мисля.

— Върни се — рекох й. — Обичам те.

— Как можеш да обичаш някого, ама истински, и да спиш с друг?

— Не знам как да ти го обясня. Но не беше трудно.

— Е, не е толкова лесно да ти простя.

— Божичко, май наистина искаш да ме видиш как пълзя.

— Не става дума за теб, Хари. Става дума за мен.

— Ами съвместният ни живот? Имахме съвместен живот, нали така? Нима си в състояние да му сложиш кръст само заради една-едничка грешка?

— Не аз, а ти му сложи кръст.

— Не ме ли обичаш вече?

— Разбира се, че те обичам, глупчо такъв. Но не съм влюбена в теб.

— Я чакай. Как така ме обичаш, но не си влюбена в мен?

— Нарани ме много. И ще го направиш отново. Следващия път няма да изпитваш чак такива угризения. Следващия път вече ще си намериш оправдания. После някой прекрасен ден ще срещнеш жена, която наистина харесваш. И обичаш. И тогава вече ще ме зарежеш.

— Никога няма да го направя.

— Така стават тия работи, Хари. Видяла съм го при майка ми и баща ми.

— Значи ме обичаш, но не си влюбена в мен. И какво означава това?

— Любовта е онова, което остава, след като влюбеността премине. Любовта е да държиш на някого и да се надяваш той да е щастлив, но вече да не си правиш никакви илюзии за него. Тази любов вероятно не е чак толкова вълнуваща и страстна, и всичко останало, което с времето отминава. И по което ти толкова се прехласваш. В крайна сметка обаче е важна именно тази любов.

— Нищо не разбирам — признах си аз.

— Това си е твой проблем — отвърна тя.

— Остави я тая Япония. Ела си. Още си ми жена, Джина.

— Виждам се с един човек — оповести тя и аз се почувствах като хипохондрик, пред когото най-сетне са потвърдили, че страда от смъртоносното заболяване.

Не бях изненадан. Толкова дълго бях живял в ужас, че изпитах нещо като облекчение, когато най-големите ми страхове се сбъднаха.

Бях го очаквал, бях се опасявал от това още от мига, когато Джина излезе от дома ни. В известен смисъл дори бях доволен, че се е случило, понеже вече не ми се налагаше да умувам със свито сърце кога точно ще стане. И не бях чак толкова тъп, та да си въобразявам, че имам право да се възмущавам. Само дето още не бях измислил какво да правя със снимките от сватбата ни. След като се разделите, какво правиш със сватбените снимки?

— Какъв смешен израз, нали! — възкликнах аз. — Да се виждаш с някого. Все едно си на оглед. Само гледаш, разглеждаш. Всъщност обаче правиш всичко друго, но не и това. Да гледаш, де. Когато се виждаш с някого, отдавна сте надскочили етапа на гледането. Сериозно ли е?

— Не знам. Как да разбера? Той е женен.

— Е, ти ми скри шайбата.

— Но бракът им не върви — очевидно от доста време. Почти разделени са.

— Той ли ти го каза? Това за почти разделените, де. И ти му се хвана, а? Почти разделени. Много удобно, няма що. За пръв път чувам подобно нещо. Почти разделени. Браво на него. Презастраховал се е човекът за всякакви случаи. Така преспокойно може да разиграва и теб, и жена си. Може да държи жена си вкъщи — да му готви суши, а с теб да отскача до най-близкия хотел за влюбени.

— Ох, Хари. Ако не друго, то поне можеше да ми пожелаеш успех.

— Кой е новият ти любим? Някой японец на заплатица, въобразил си, че е голямата работа, щом чука жена от Запада? Не се доверявай на японците, Джина, Мислиш си, че ги познаваш, но това изобщо не е вярно. Те имат друга ценностна система. Японците са хитро двулично племе.

— Американец е.

— Така да беше казала. Още по-лошо.

— С когото и да тръгна, няма да го харесаш, Хари. Ако беше ескимос, щеше да ми опяваш: „Ооо, ескимос ли, Джина! Студени ръце, студено сърце. Стой надалеч от ескимосите, Джина!“

— Не проумявам какво изведнъж се хвърли на чужденци.

— Хвърлих се, защото се опитах да обичам свой сънародник. И той ми разби сърцето.

Трябваше да мине известно време, докато включа, че говори за мен.

— Той знае ли, че имаш дете?