Глава 11

Децата живеят за мига. Хубавото на това е, че и да ги подведеш, на другия ден вече са забравили. Най-малкото Пат беше такъв на четири години.

— Какво искаш за закуска? — попитах го аз.

Той ме погледа, погледа и каза:

— Зелени спагети.

— Спагети ли? За закуска?

— Да, зелени спагети. Ако обичаш.

— Но аз не знам как се готвят зелени спагети. Друг път ял ли си ги?

Той кимна.

— В малката пицария от другата страна на широкия път — уточни синът ми. — С мама.

Живеехме в по-неприятната част на Хайбъри Корнър, при Холоуей Роуд, а не при Ъпър Стрийт, където имаше магазини за вещи на старо, а не за антики, кръчми, а не лъскави заведения, тихи кафененца, а не модни ресторанти. Някои от тези кафенета бяха толкова пусти, че бяха с вид на морга, но точно в дъното на нашата улица имаше страхотно ресторантче — казваше се „Треви“, и на барплота говореха английски, а в кухнята — италиански.

Едрите веселяци зад бара поздравиха Пат по име.

— За тук ти говорех — оповести момченцето и се разположи на масата при прозореца.

Видях как келнерката излиза от кухнята и се насочва към нас. Пак беше същата. И пак изглеждаше уморена.

— Какво да бъде за вас, момчета? — попита тя и се усмихна на Пат.

В гласа й се долавяше южняшки акцент, който, докато бяхме с Марти, не бях доловил.

— Предлагате ли нещо, което да прилича на зелени спагети?

— Спагети песто ли? Разбира се.

— Да не са много люти за теб? — обърнах се аз към Пат.

— Зелени ли са? — попита той на свой ред.

Кимнах.

— Да, зелени са.

— Искам такива.

— А вие? — ми рече келнерката.

— И аз ще си поръчам същото — отговорих.

— Нещо друго?

— Питах се на колко места работите.

Жената за пръв път се взря в мен.

— А, да, сещам се — възкликна тя. — Бяхте заедно с Марти Ман. И му казахте да ме остави на мира.

— Мислех, че не сте го познали.

— Тук съм от близо година. То оставаше да не съм го познала тоя лайнар. — Жената се извърна към Пат. — Извинявай.

Той й се усмихна.

— Не гледам често телевизия — при моята работа не ми остава време, но тая грозотия се мъдри по всички вестници. Както подразбрах, пак нещо е оплел конците. Вие ми бяхте последните клиенти, странно, нали? Пол не хареса стила ми.

— Не знам дали това е някаква утеха, но горе-долу по същото време и аз останах без работа.

Виж ти! И сигурно дори не сте изсипали цяла чиния спагети върху сбръчкания малък… — Тя стрелна с очи Пат. — Върху главата на Марти. Но както и да е. Изпроси си го.

— А, спор няма. Но наистина съжалявам, че са ви уволнили.

— Чудо голямо, като са ме уволнили! Поне келнерки се търсят, нали така?

Тя вдигна очи от тефтерчето. Бяха толкова раздалечени, че едвам ги виждах и двете едновременно. Бяха кафяви. Огромни. Жената ги насочи към Пат.

— С тате ли обядваш? Мама къде е днес?

Той ме погледна притеснено.

— Майка му е в Токио — поясних аз.

— В Япония — добави Пат. — Там карат от същата страна на улицата, както и ние. Но когато там е нощ, тук е ден.

Бях изненадан, че е запомнил толкова много от онова, което съм му разказвал. Знаеше за Япония почти колкото мен.

Жената ме погледна с раздалечените си кафяви очи и на мен ми мина през ума, че явно се е досетила как малкото ни сплотено семейство се е разпаднало. Беше си нелепо. Как би могла да се досети?

— Мама ще си дойде скоро — допълни Пат.

Прегърнах го.

— Точно така — потвърдих. — Но известно време сме само двамата.

— Необичайно си е — отбеляза сервитьорката. — Да си гледате сам детето, де. Малцина мъже го правят.

— Е, случва се — казах аз.

— Да, случва се — повтори жената.

Виждах, че откакто е разбрала как се грижа сам за Пат, съм й станал малко по-симпатичен. Тя обаче не ме познаваше. Ама изобщо. И си беше създала погрешна представа за мен.

Беше видяла мъж, дошъл сам с детето си, и беше решила, че съм по стока от другите — по-добър, по-състрадателен, мъж, който надали ще подведе една жена. Нов, подобрен вариант на мъжкия вид, биологично програмиран да отглежда деца. Сякаш нарочно бях направил така, че животът ми да приеме такъв обрат.

— Ами вие? — попитах я. — Какво ви е довело тук чак от… от къде?

— От Хюстън — отвърна жената. — От Хюстън, щата Тексас. Доведе ме мъжът ми. Бившият, де. Англичанин е.

— Не е ли малко далечко да дойдете чак оттам заради един мъж?

Тя се изненада най-чистосърдечно.

— Така ли смятате? Пък аз винаги съм си мислила, че ако обичаш някого, ще го последваш и накрай света.

Така значи, беше от романтиците. Под непукистката външност, която сякаш казваше: „А си ме пипнал още веднъж отзад, а съм ти изсипала върху главата цяла тенджера спагети“, се криеше жената, готова да преобърне живота си из корен заради мъж, който почти със сигурност не го заслужаваше.

Жена ми май беше права. Най-опасни са романтиците.



Джина си дойде късно на другия ден.

Ние с Пат си играехме с играчките му на пода. И двамата дори не трепнахме, когато долу спря такси. Виж, спогледахме се, щом чухме как ръждивата портичка изскърцва, после как във входната врата се завърта ключ и накрая стъпките на Джина в антрето. Пат се извърна натам.

— Мамо!

— Пат!

Тя се появи като гръм от ясно небе и се усмихна на сина ни. Беше доста уморена след дванайсетчасовия полет от летище „Ханита“. Дотътри в стаята очукания куфар с издран стикер, останал от отдавнашна почивка в Антигуа.

Пат се завтече към нея и Джина го притисна толкова силно, че той изчезна между гънките на тънкото лятно яке — подаваха се само теменцето му и кичур коса съвсем същия цвят, както косата на майка му. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че се сливаха и аз не виждах къде завършва нейното и къде започва личицето на Пат.

Не можех да сваля очи от тях — те изпитваха нещо повече от щастие. Стана ми едно такова хубаво, бях повярвал, че светът ми пак си е същият. После обаче Джина ме погледна — не студено, не ядосано, а някак от много далеч, където е отишла и откъдето не смята да се връща, и аз посърнах.

Не се беше върнала при мен. Беше се върнала при Пат.

— Добре ли си? — попитах я.

— Малко съм уморена — отвърна тя. — Полетът е дълъг. И пристигаш съшия ден, когато си тръгнал. Денят сякаш няма край.

— Трябваше да ни предупредиш, че си идваш. Щяхме да те посрещнем на летището.

— Оправих се и сама — каза Джина и поотдалечи Пат, за да го огледа хубавичко.

Виждах, че се е върнала, защото смята, че няма да се справя сам. Защото е убедена, че докато отсъства, не мога да се грижа сам за детето. Защото мисли, че не съм истински родител, най-малкото не толкова истински като нея.

Без да пуска Пат, тя огледа опустошения, разхвърлян хол, който сякаш потвърждаваше, че дори онзи мърляч — баща й, е за предпочитане пред мен.

Навсякъде се въргаляха играчки. По видеото вървеше „Цар Лъв“, който никой не гледаше. На пода се мъдреха две празни кутии от пица — една малка и една голяма, които бяхме поръчали от „Господин Милано“. И гащетата на Пат от предния ден се бяха разположили досущ лекьосана салфетка върху масичката.

— Божичко, колко ти е мръсна косата! — възкликна весело Джина. — Дали да не я измием едно хубаво?

— Хайде! — зарадва се той, сякаш щяха да го водят на Дисниленд.

Двамата се запътиха към банята, а аз се заслушах в звуците на плискаща се вода, примесени със смеха им, и се запретнах да чистя стаята.



— Предложиха ми работа — каза Джина вече в парка. — При това много хубава. Преводачка в американска банка. Но не писмена, а по-скоро устна. Писменият ми японски не е блестящ, не мога да превеждам документи. Но говоримият ми е повече от добър. Ще присъствам на срещи и заседания, ще се свързвам с клиенти и така нататък. Досегашната преводачка — голяма симпатяга е, наполовина американка, наполовина японка, запознах се с нея, — излиза в отпуск по майчинство. Стига да реша, ще ме вземат веднага. Но трябва да отговоря бързо.

— Я чакай — прекъснах я аз. — Къде е това, в Токио ли?

— Че къде другаде! — възкликна Джина доста рязко. Пак извърна очи към детето. — Какво според теб правех в Токио?

Да ви призная, мислех, че е отишла да си почине. Да се види със старите си приятели — японци и англичани, от времето, когато е прекарала една година там, да се повози на влака стрела, да поразгледа някой и друг храм в Киото, просто да се махне за малко оттук.

Бях забравил, че си иска някогашния живот.