— Момичето наистина е свястно. Ако го видиш, ще ти стане симпатично.

Бях изтърсил голяма глупост. Разбрах го още докато думите излизаха от устата ми, но вече беше късно. Джина се приближи и ме зашлеви по лицето. Видях как трепва и очите й се пълнят със сълзи. Наистина не умееше да удря. Не беше такава.

— Въобразяваш си, че е много романтично и страстно, и не знам си още какво — подвикна тя. — Но грешиш. Смешно и тъжно е. Много тъжно. Обичаш ли я?

— Моля?

— Влюбен ли си в това момиче?

— Няма такова нещо.

— Ако то иска живота ми, да го взима. Целият. Заедно с теб. Най-вече с теб, Хари. Защото всичко е лъжа.

— Моля те, Джина. Допуснах грешка. Ужасна грешка, чу ли? — затърсих аз думите. — Това не значи нищо за мен — казах на жена си.

Тя започна да се смее и едновременно да плаче.

— Толкова ли не разбираш, че така е още по-зле? — Нищо ли не разбираш?

После раменете й се смъкнаха и се разтресоха и тя наистина се разрида, без дори да се опитва да трие сълзите, сякаш извиращи от дълбините на душата й. Искаше ми се да я прегърна. Но не посмях да я докосна.

— Същият си като баща ми — отсече Джина. Знаех, че това е най-страшното, което може да ми каже. — Съвсем съшият.

— Моля те, Джина — рекох аз. — Моля те.

Тя поклати глава, сякаш вече не е в състояние да ме разбере и аз съм станал непроницаем.

— Какво „моля те“, Хари? Какво? Повтаряш го като папагал. Какво „моля те“?

— Моля те — повторих отново. — Моля те, не преставай да ме обичаш.

— Но ти със сигурност си знаел — натърти Джина, след което затвори с трясък куфара, макар че повечето й дрехи още бяха намятани по леглото. Сакът вече беше пълен. Джина бе почти готова. Готова да си тръгне. — Със сигурност си знаел, че ще ти простя всичко, но не и това — повтори тя. — Знаел си, че не мога да обичам човек, който не ме обича — не обича само мен. Ако не си знаел това, Хари, значи изобщо не си ме познавал.

Навремето съм чел някъде, че във всяка връзка надмощие има онзи, на когото вече не му пука.

Тръгнах след Джина, която извлачи куфара и сака в коридора и се отправи към стаята на Пат. Той подреждаше старателно в раницата с картинката на Пощальона Пат фигурите от „Междузвездни войни“. Усмихна ни се.

— Вижте какво правя! — рече ни.

— Готов ли си, Пат? — попита Джина.

— Почти — отвърна детето.

— Тогава да тръгваме — подкани тя и избърса с ръкав сълзите.

— Добре — каза Пат. — Знаеш ли? — погледна вече мен и красивото му личице грейна в усмивка. — Отиваме на почивка.

Оставих ги да стигнат вратата и чак тогава си дадох сметка, че няма да го понеса, ако ги изгубя. Просто няма да го понеса. Сграбчих дръжката на сака.

— Къде отиваш? Само ми кажи къде отиваш.

Тя дръпна сака, но аз не го пуснах. Затова Джина ми го остави да го държа, след което отвори входната врата.

Все така стиснал сака, ги последвах на улицата и загледах как Джина пристяга Пат в седалчицата отзад на колата. Той беше усетил, че става нещо. Вече не се усмихваше. Изведнъж си дадох сметка, че синът ни е последният ми шанс.

— Ами детето? — възкликнах. — Няма ли да помислиш за детето?

— А ти помисли ли? — сопна се Джина. — Ти, Хари, помисли ли за детето?

Сложи куфара в багажника и дори не си направи труда да си вземе сака. Остави ми го.

— Къде отивате?

— Довиждане, Хари.

После си тръгна. Личицето на Пат в задното стъкло беше малко и тревожно. Джина гледаше право напред, очите й бяха непреклонни и блестяха. Вече приличаше на друга жена. На жена, която не познавах. Тя завъртя ключа.

Наблюдавах автомобила, докато той взе завоя на улицата, където живеехме, и чак тогава забелязах любопитно зяпналите пердета. Съседите ни гледаха. Сърцето ми се сви при мисълта, че сме се превърнали в семейство, което всички зяпат.

Върнах сака на Джина в къщата, където телефонът звънеше, та се късаше. Обаждаше се Марти.

— Представяш ли си, моля ти се, тия лайнари от вестниците ме наричат какъв ли не! — възкликна той. — Чуй, моля ти се: „РАЗКАРАЙТЕ ОТ ТЕЛЕВИЗОРИТЕ НИ ТОВА ПЛЯМПАЛО МАН.“ Или: „ЩО ЗА ПТИЧКА Е ТОЯ МАН — В НЯКОЛКО ДУМИ, ВСИЧКИТЕ НЕЦЕНЗУРНИ.“ За какво намекват тия кретени! Искат ми топлото местенце, Хари! Майка ми в чудо се е видяла. Ами сега? Какво ще правим?

— Джина ме напусна, Марти — отвърнах аз.

— Напуснала ли те е? В смисъл че си е тръгнала?

— Да.

— Ами детето?

— Взе и Пат.

— С друг ли се е хванала?

— А, не. Аз сгафих. Забърках я една, не е за разправяне.

Марти прихна, щеше да ми спука тъпанчето.

— Ах, ти, дърт мръсник! Познавам ли я?

— Страх ме е, Марти. Ами ако Джина не се върне?

— Няма страшно, Хари! Най-много да ти вземе половината от онова, което притежаваш.

Тук грешеше. Джина вече беше отнесла всичко, което някога съм искал. Всичко до шушка.

Глава 8

Бари Туист работеше в телевизията. През последната година му бях ходил на гости, и той беше идвал у нас. Но понеже светът е устроен именно така, не бих казал, че бяхме приятели. Не можех да споделя с него за Джина. Дадох си сметка, че познавам доста такива хора.

Именно Бари беше първият човек от телевизията, който ни покани с Марти на обяд още докато работехме в радиото. Смяташе, че шоуто става и за телевизията, и направи най-много, за да се прехвърлим в нея. На онзи пръв обяд се усмихваше през цялото време, усмихваше се така, сякаш за него е чест да живее на една и съща планета с мен и Марти. Сега обаче не се усмихваше.

— Вече не сте хлапета, които се лигавят в радиото — рече ми Бари. — Тук и за вас важат правилата на порасналите момчета. — Речта му беше изпъстрена с изрази от рода на, „правилата на порасналите момчета“, сякаш да работиш в телевизия е като да провеждаш с отряд за бързо реагиране акция под прикритие във взривоопасен район. — Обадиха се деветстотин души, всички се оплакват от нецензурния език.

Нямах намерение да се гътвам и да умирам само защото Бари ни е делегиран продуцент.

— Плащате му за спонтанна телевизия, Бари. В такива предавания новината се съдържа не в онова, което гостът казва, а в онова, което прави.

— Не му плащаме да напада гостите.

Бари посочи с тънка ехидна усмивчица вестниците върху писалището. Взех цял наръч от тях.

— Първа страница на „Мирър“ и „Сън“ — оповестих. — На първа страница на „Телеграф“ материал в две колони. На трета страница на „Таймс“ хубава цветна снимка на Марти.

— Не ни трябват такива новини — натърти Бари. — И ти го знаеш. — Повтарям — това тук не ви е радиопредаване. Не ви слушат две-три откачалки заедно с котараците си. А и ние не сме някаква изпаднала сателитна телевизийка, която дращи в пространството колкото да привлече някой и друг зрител. Има рекламодатели, има Съвет за електронни медии, има сдружения на зрителите, има го онзи приятел на горния етаж. И повярвай, Хари — бръкнахте им на всички в здравето.

Върнах вестниците върху бюрото, пръстите ми бяха почернели от печатарското мастило. Възможно най-нехайно разтърках ръце. Но мастилото не се махна.

— Нека ти кажа какво ще се случи, Бари. Два-три дена ще наричат Марти какъв ли не, но другата седмица ще имаме най-високия рейтинг. Ето какво ще се случи. И ще има да обсъждат години наред последното ни шоу.

Бари Туист поклати глава.

— Преминахте всякакви граници. Наричат не само Марти какъв ли не, но и онзи приятел на горния етаж, а на него това не му харесва особено. За последната година в „Шоуто на Марти Ман“ са се появявали пияници, гости, които нямат мярка в нищо, гости, които са се опитвали да се съблекат направо пред камерата. Но за първи път гостът ви си тръгна набит. Така не може да продължава. Недопустимо е в национална телевизия да работи човек, който очевидно не умее да се владее.

— Какво предлагаш?

— Край на предаванията на живо, Хари. Ще записвате шоуто в деня на излъчването. Така можем да клъцнем някой и друг кадър, ако Марти пак нападне някого или реши да смаже със своето его госта си.

— Като на живо ли? Искаш да излъчваме като на живо? Марти няма да се съгласи.

— Убеди го да се съгласи, Хари. Нали си му продуцент — изпродуцирай нещо. Пък и предстои да ти подновяваме договора.

Знаех, че не могат да махнат от ефир Марти. Вече беше прекалено известен, за да го направят. Но за пръв път си дадох сметка, че тук става въпрос не за кожата на Марти.

Ставаше въпрос за моята кожа.



Колкото и да играеше на смърт и разрушение, Пат си беше много обичливо дете. Вечно прегръщаше и целуваше някого, дори напълно непознати — веднъж го видях да притиска в обятията си дядката, дето ни чисти улицата, — и то по начин, който в нашия шантав съвременен свят нито е разумен, нито допустим.

Но Пат не го знаеше, а и нехаеше. Беше на четири години и бе преизпълнен с любов. И когато ме видя на вратата у другия си дядо, направо превъртя: стисна лицето ми с ръчици и ме целуна право по устата.