Замайването изчезна. Главата ми се избистри. Сега го имаше единствено това между нас, само ние. Той.

Саймън. Моят Саймън.

Целувката започна бавно, сладко, сякаш устните ни отново се опознаваха след дългата раздяла. Скоро обаче се притиснаха силно, трескаво. Сграбчих неговия пуловер с две ръце и продължих да стискам материята, докато устните му се движеха по бузите ми, покрай ушите, надолу по врата. Той се забави само веднъж, когато непокритата кожа свърши. Не исках да спира, затова пуснах неговия пуловер и изхлузих моя през главата. Когато го хвърлих на пода, неговият вече беше там.

Положи чело на рамото ми, а дланите му бавно напредваха от раменете ми надолу към джинсите. Целувахме се по целия път към леглото, където той легна под мен, а краката ми се увиха около кръста му.

— Можем да спрем — тихо каза Саймън, — ако ти е притеснено или не си сигурна…

Усмихнах се. Ако е имало моменти, когато съм се чувствала притеснена или несигурна до Саймън, причината никога не е бил страхът да съм твърде близо до него.

Напротив — страхувах се, че не съм достатъчно близо до него.

— Липсваше ми — казах.

— Ванеса… представа нямаш…

Напротив. Усещах го всеки път, когато ме погледнеше; всеки път, когато произнасяше името ми; всеки път, когато улавяше ръката ми или ме целуваше. Каза го само веднъж, но и не беше нужно да ми го напомня.

Аз знаех, че Саймън ме обича.

За нещастие знаех и защо.

Той отвори уста да каже още нещо, но аз побързах да го целуна. Целувахме се, докато май забрави какво е искал да каже, а аз отпратих познатата болка толкова надалеч, че да мога да мисля единствено за него, за нас, за двама ни в този момент.

Защото това рано или късно щеше да свърши. Нямаше как да не се случи. Понякога се чувствах така увлечена, толкова щастлива, че си позволявах да си представя как край няма да има… Но все се намираше нещо, което да ми го напомни.

Случи се и сега, докато лежахме един до друг с преплетени крака, а главата ми беше отпусната върху гърдите му. Пръстите на Саймън разсеяно си играеха с косата ми, а аз гледах втренчено снимката на момичето в лодката върху нощното шкафче край леглото и броях спокойните равномерни удари на сърцето му.

— Ей сега се връщам — прошепнах.

Увих се с чаршафа, станах и се насилих да стигна до гардероба. След като смених чаршафа с халата на Саймън, взех кърпа от рафта, вдигнах чантата си от пода и излязох от стаята.

По коридора се затичах. Забелязах банята още на идване и сега не беше трудно да я открия. Без да обръщам внимание на любопитните погледи на минаващите, отворих вратата и влетях вътре.

Всеки душ имаше по две отделения — душкабина и малко помещение за преобличане и подсушаване. Вмъкнах се под последния душ и дръпнах плътно виниловата завеса. На три пъти изпусках чантата, докато треперещите ми ръце най-сетне успяха да я отворят и да извадят кутията. Щом го направих, хвърлих на покрития с плочки под чантата и халата на Саймън и се вмъкнах в душкабината.

Гърдите и кожата ми горяха. Не усещах краката си. Усилието да пусна водата и да отворя пластмасовата кутия изцеди сетните ми сили.

Наклоних глава към струята на душа, та водата да потече по лицето ми. Отворих уста и вдигнах кутията към нея, после се закашлях, когато водата и ситният прах се смесиха в гърлото ми.

После обаче — най-накрая — настъпи облекчението. Идваше малко по малко, с всяко преглъщане. Макар и бавно, невидимите пламъци по кожата ми угаснаха, а огънят в гърдите стихна. Щом се почувствах малко по-силна, загребах сол с две шепи и я пръснах по тялото си. Ситните кристалчета отначало дращеха, но после, когато се смесиха с водата, започнаха да галят кожата.

„Това е просто ексфолиант — повтарях си, — който изглажда кожата ми сякаш съм била в спа център.“

Коленете ми се подкосиха. Отпуснах се на пода и ги притиснах към гърдите си. Студената вода ме обливаше, отмивайки топлите сълзи, които се стичаха от затворените ми очи.

Джъстин все ми повтаряше, че най-добрият начин да се пребориш със страха си от тъмното е като си представиш, че наоколо е светло. Тя прилагаше тази своя теория в безброй случаи, докато двете растяхме — за добро или лошо, аз все още разчитах на нея всеки път, щом бях толкова уплашена, че не можех да разсъждавам.

Ето защо след няколко минути се надигнах, подсуших се и тръгнах по коридора. Върнах се в леглото и се свих на кълбо до Саймън. Когато той ме целуна и попита дали всичко е наред, отговорих, че никога не съм се чувствала по-добре.

Защото едва ли щях да се чувствам по-зле и по-уплашена в живота си от мига, в който трябваше да призная на Саймън истината.

Глава 2

Откакто преди две седмици се върнахме от Мейн в Бостън, родителите ми вече бяха така добри да не висят непрекъснато като квачки над мен. Като преподавател по литература, татко винаги е оценявал колко е важно човек да прекарва известно време сам и сега стана още по-внимателен в това отношение. (Само дето не можех да преценя дали го прави заради мен, или заради самия себе си.) А мама, която доскоро следеше моето излизане и прибиране като движението на акциите на клиентите си на „Уолстрийт“, сега се задоволяваше с едно виждане дневно, докато вечеряме. Мислех, че така се опитват да направят завръщането ни у дома без Джъстин колкото се може по-безболезнено. Предположих, че ще я караме по тоя начин, докато ясно не им дам знак да престанат.

Обаче грешах.

— Шест и четиридесет и пет! — пропя мама сутринта на първия учебен ден.

Дори не шавнах под водата.

— Шест и петдесет!

Поех дълбоко дъх и хладката течност пропълзя надолу по гърлото ми, чак до дробовете.

— Ей, Ванеса! — Гласът на мама беше по-приглушен, по-мек. Звучеше така, сякаш идваше някъде отдалече през времето. — Направих закуска… И реших, че ако имаш няколко минути… бихме могли всички да седнем заедно…

Седнах във водата.

— Веднага идвам.

Настъпи тишина, последвана от бавни стъпки, които се отдалечиха по коридора. Станах, извадих запушалката на ваната и пуснах душа. Насапунисах се обилно, за да не мириша така, сякаш цяла сутрин съм била на плажа, после изплакнах ваната с ръчния душ. Когато белите дантели на солта изтекоха в канала, спрях водата, избърсах се набързо и прибрах синята кутия със сол зад ролките тоалетна хартия в дъното на шкафа с кърпите.

Като оставим настрана новата процедура в банята и ако можех да залича последното лято, точно така щеше да преминава всяка една сутрин. Все така щях да ставам много рано. Мама все така щеше да чука на вратата на банята, за да ме накара да побързам. Татко все така щеше да приготвя закуската. Джъстин все така нямаше да я има.

Това си мислех, докато вървях по коридора към стаята си, или — ако трябва да съм по-точна — към стаята на Пейдж.

Тя стоеше с гръб към мен пред огледалото, облечена в униформата на предколежанското подготвително училище „Хоторн“: къса морскосиня пола, прилепнала бяла риза и ален пуловер без ръкави. На пода до краката й имаше кожена пътническа чанта, а отвореният капак позволяваше да се видят чисто новите тетрадки и химикалки.

— Ванеса — обърна се тя. — Господи! За малко да си сложа тая вратовръзка като колан!

Докато приближавах, за да й помогна, забелязах, че държи до ухото си мобилния телефон.

— Дръж! Баба Би иска да те поздрави.

Притискайки телефона между ухото и рамото си, оправих възела на синята й копринена вратовръзка.

— Добро утро, Бети.

— Ванеса, скъпа моя, всичко ли е готово за големия ден?

Усмихнах се в отговор на обичайната топлина в гласа й.

— Готово е, както винаги досега. А благодарение на прекрасната ти прилежна внучка, съм снабдена с толкова нови химикалки и листчета за бележки, колкото няма и в най-големия магазин за офис консумативи в Бостън.

— Винаги е за предпочитане да си презареден, отколкото обратното — казаха Бети и Пейдж едновременно.

— Това сигурно означава, че и аз трябва да се обличам — отбелязах.

— Няма да те задържам — каза Бети. — Желая ти един прекрасен ден. И пак ти благодаря, че така добре се грижиш за моето момиче.

Сбогувахме се, върнах телефона на Пейдж, която на свой ред каза довиждане и затвори.

— По-късно ще ти преподам специален урок. — Затегнах възела на вратовръзката и го оправих. — Научиш ли го веднъж, никога не се забравя.

— Дано пожеланието за деня се сбъдне. — Тя пак се обърна към огледалото. — Кое поред училище ти е „Хоторн“, трето?

— Четвърто. Преди това беше подготвителното училище „Джон Адамс“, началното училище „Ралф Уолдо Емерсън“ и прогимназията „Джон Ф. Кенеди“.

— Училищата, в които аз съм учила, бяха кръстени на имената на градчета, не на покойни президенти и известни интелектуалци. Много впечатляващо, нали?

— Наистина е впечатляващо. — Тръгнах към средата на стаята. — Ти живееш на място, където бостончани изсипват сума ти пари, само за да летуват. Ако бяха умни като теб, щяха да продадат баровските си къщи от червен камък по „Нюбъри стрийт“ и завинаги да се пренесат в Мейн.