Хенри се намръщи на идеята.

– Да не предлагаш тя да учи Страйдър да пее?

– Да.

Хенри поклати глава. Той познаваше достатъчно добре Страйдър, за да знае какво ще каже за това.

– Блекмор никога няма да го направи. Презира менестрелите дори повече от мен. В момента, в който Роуина се приближи към него с предложението, ще я прати по дяволите.

– Не и ако му е казано, че в края на турнира победителят ще се ожени за Роуина.

О, кралицата му беше лоша и той я харесваше такава. Хладнокръвен, хитър политик, който беше безмилостен. Имаше момент, когато Хенри мислеше, че Елеонор е трябвало да се роди мъж.

Планът беше брилянтен.

– Страйдър със сигурност ще спечели.

– Да, така е. Гордостта му никога няма да позволи да загуби турнира. Единственият начин да предотврати сватбата с Роуина, е да пее. За да пее, ще трябва да се навърта около нея, за да се научи да пее и да практикува. Веднъж след като двамата са заедно, предричам, че любовта ще последва естественото си развитие между тях.

Имаше един-единствен недостатък, който можеше да види Хенри.

– И какво, ако той спечели това трубадурско състезание и Роуина не избере него за свой съпруг?

– Никога не съм казвала, че не е рисковано, Хенри. Но знам, че съм права и тя накрая ще избере него.

– И отново ще повторя, какво, ако грешиш?

– Тогава ще убия онзи, който тя избере – каза безжалостно Лайънъл.

Елеонор издаде вбесен звук, сякаш неговото решение я наранява.

– Няма да се наложи. Повярвайте ми. Познавам мъжете и жените.

Хенри със сигурност беше наясно с това. Неговата кралица наистина знаеше как да манипулира хората.

Беше рисковано. Ако Роуина спечелеше, по-вероятно беше тя никога да не си избере съпруг. Рано или късно той ще трябва да я принуди по този въпрос.

Но ако Елеонор беше права...

– Много добре тогава. Нека да опитаме и ще видим какво ще се случи.

Лайънъл се прекръсти.

– Позволете ми да се оттегля и да предам новините на племенницата ми.

4 Певец, музикант – Б. р.

5 Кралят говори за себе си, използвайки местоимението „ние”. Употребата на множествено число за позоваване на един човек, е била типична за лицата на висок пост – като монарх, епископ или папа. Нарича се още „кралско местоимение” (the royal „we“ – от англ. език) и се използва за обозначаване на превъзходството, властта и достойнството на лицето, което говори или пише. – Б. р.


Глава 3

Роуина спря в края на тълпата, когато видя мистериозния рицар, който я беше спасил.

Той е рицар, той е рицар, той е рицар...

Молитвата мина през ума ѝ и макар че трябваше да го мрази за това, не можеше да събере толкова силна отрицателна емоция. Наистина единственото чувство, което я изпълваше, беше желание, толкова силно, че много добре осъзнаваше факта, че беше жена, напълно пораснала, която никога не бе познала вкуса на мъжки устни.

Нещо, което никога не я беше притеснявало преди тази нощ.

Но докато го гледаше да говори и да споделя леки усмивки със събеседника си, любопитството ѝ се увеличи до огромни размери.

Какво ли щеше да бъде да държи толкова мрачен шампион в ръцете си? Да му позволи да я целуне по устните като мъж, а не с бързите, целомъдрени целувки по бузата, които бе познала като младо момиче от момчетата, които бе отгледал чичо ѝ.

Тръпка мина през нея.

Не бъди глупачка.

И все пак не можеше да свали поглед от него. Той стоеше заобиколен от малка група мъже. Четирима от тях бяха добре изглеждащи джентълмени, а и по обноските им съдеше, че са рицари, на възраст около тридесет години. Те стояха с монах, чиято русокоса красота беше превъзхождана само от тази на нейния непознат рицар.

Колко странно, че говореха с духовник, докато залата беше пълна с висши членове на обществото. Повечето рицари се опитваха да се доберат до краля или неговите съветници, за да се подмажат, и все пак малката група мъже стоеше настрани, сякаш напълно незаинтересована от политика и благосклонност.

Напомняха ѝ на братя, с изключение на това, че никой от тях не притежаваше еднакви черти на лицето или дори подобна височина, която да ги бележи като семейство.

Тъмният ѝ шампион обърна глава към жена в червена рокля, която мина покрай тях. Роуина видя разочарованието да помрачава челото му, когато се съсредоточи върху лицето ѝ. Беше очевидно, че търси друга.

Поглеждайки надолу към собствената си алена рокля, тя не можа да не се зачуди дали...

Не, Роуина. Той не търси теб, а дори да е така, защо те интересува?

Не я беше грижа, казваше си тя. И за да го докаже, щеше да потърси дамите си и да се осмели да напише още музика.

Роуина тъкмо търсеше Елизабет, когато погледът ѝ попадна на най-дългогодишния ѝ приятел, Кристофър „Кит” де Монтгомъри.

Кит я видя в същия момент, в който го забеляза и тя. Красивото му лице светна, докато прекосяваше залата, за да застане до нея. Сграбчи я в ръцете си в страшна прегръдка.

О, как ѝ беше липсвал!

– Кит! – въздъхна тя, поглеждайки нагоре към познатите зелени очи, които блещукаха с любов и уважение.

Той беше едва една глава по-висок от нея и както винаги черната му коса беше модерно подстригана.

Със слабата си фигура, тази вечер той изглеждаше красив, облечен в оранжево и червено, шапката му беше наклонена опасно над челото. Беше минало прекалено много време, откакто се бяха видели за последно.

Макар Кит да беше три години по-малък от нея, двамата имаха повече общо, отколкото човек може да преброи.

Добрият, стар Кит. Беше сродната ѝ душа във всяко отношение.

Смеейки се, той я целуна леко по челото. Тя беше толкова доволна да го види много по-щастлив този път, отколкото последния, когато се бяха срещнали във Фландрия преди осемнадесет месеца. Тогава в него се усещаше безнадеждна тъга.

Беше изглеждал обсебен. Дори ужасен.

Но сега нямаше нищо от това. Напомняше ѝ на момчето, което беше обикнала в детството си.

– Сладка Роуина, толкова е хубаво да те видя отново. Ужасно много ми липсваше.

Тя стисна силно ръката му.

– Така се надявах да си тук за турнира.

– За да можеш отново да ме надминеш с думите си?

– Да, сър, ти губиш с такова изящество, че почиташ и двама ни.

Усмивката му беше измамна, той ѝ предложи ръката си.

– Ела, мой най-скъп ангел, и ме удостои с присъствието си, докато вечеряме. След като бях в компанията на брат ми през последната година, осъзнах, че умирам за малко интелигентен разговор, който не включва интриги или политика.

Тя сбърчи чело, когато той я поведе през препълнената зала.

– Откога Майкъл дава пукната пара за политика? Мислех си, че цялото му внимание е съсредоточено върху лозята и земите му.

– Не Майкъл, сладка моя. За друг брат говоря. Добре де, полубрат в действителност, но кръвен въпреки всичко.

– И кой е този твой мистериозен брат? – попита тя, докато той я водеше през залата.

– Страйдър от Блекмор.

Роуина се спъна от изненада. Мили небеса, имаше ли някъде място, където да избяга от споменаването на името на този мъж? Ако го чуеше още веднъж тази вечер, можеше да стане бълнуващ лунатик.

– Добре ли си? – попита Кит, докато ѝ помагаше да запази равновесие.

Лицето ѝ пламна от смущение, но тя кимна.

– Да. Просто това е последното име, което очаквах да чуя от устата ти.

И не беше за чудене защо Кит бе зажаднял за интелигентен разговор. От историите, които беше чувала, брат му без съмнение беше от типа мъже, които едва успяваха да говорят за нещо различно от война и собствената си сила на бойното поле. Можеше лесно да си представи Страйдър как се перчи в доспехите си.

Ами че аз имам най-големия меч във всички кралства. Елате, милейди, и ми позволете да ви го покажа...

Това беше най-изобретателното и най-недодялано прелъстяване, на което мъж от неговия ранг беше способен.

И ако още веднъж чуеше това изявление през живота си, като нищо би усвоила майсторството на меча, само и само, за да ги подиграе за думите им. Как само мразеше да слуша мъже, които продължаваха и продължаваха да говорят за славните си победи и смелост.

Без да споменаваме за размера на техните...

Атрибути.

– Защо не? – попита Кит, гласът му беше пропит с ирония. – Изглежда, името му е на устните на всички останали тази вечер.

– Това е самата истина – съгласи се тя. – Но трябва да призная, че дори не знам кой от мъжете е той. Не че ме е грижа, обърни внимание. Чух описанието му достатъчно пъти през последните часове и се кълна, че мога да нахвърлям негова идеална скица.

– Дори да не можеш, просто се огледай за мъжа с най-голяма арогантност и без съмнение ще гледаш право в него.

Кит ѝ намигна, след което ѝ се усмихна закачливо.

Той беше изискан и красив по един много приятен начин. Като тъмен ангел. Чертите му бяха толкова добре оформени, крайниците му бяха дълги и стройни. Мъж с чиста изтънченост и грация, който се движеше бавно и спокойно.

Той спря пред дългата дървена маса и издърпа пейка за нея.

Роуина застана пред пейката, седна и нагласи полата на алената рокля около себе си. Кит зае мястото от дясната ѝ страна, след което направи знак на един паж да им донесе вино.

– Ако неговата компания е толкова просташка като на другите от вида му – попита тя, – защо си пътувал с него?

Той прочисти гърло.

– Никога не съм казвал, че компанията му е просташка, любов моя. Само че той мисли единствено за задълженията си.

– Да убива хора.

– Да ги защитава.

Тя се намръщи на странната нотка в гласа му, когато каза това.

– Защитаваш рицар ли, Кит? Когато последно говорихме, ти споделяше моето виждане за тях и войната.

– Все още презирам войната и тези, които изпитват радост от нея, но Страйдър ми е брат и аз уважавам него и решенията му.