Трябва да беше пила прекалено много вино.

Не си изпила и глътка, Роуина. Ти току-що влезе в залата.

О, добре, тогава сигурно се дължеше на вълнението от дневните задължения. Да, това беше.

Това трябваше да е.

– Ще ме извините ли? – попита тя.

Той отстъпи назад неохотно.

– Само този път, милейди. Следващият път, когато се срещнем, ще очаквам да ми кажете името си.

– Ако е такъв случаят, сър рицарю, тогава отново ще бъдете разочарован.

Нещо близо до възхищение светеше в тези дълбоки сини очи.

– Трябва ли да ви предупредя, милейди, че не приемам лесно разочарованията?

Роуина се усмихна въпреки себе си. Харесваше ѝ този словесен двубой. Не намираше често мъж или жена, които да ѝ паснат толкова лесно.

– Само ако ми позволите да ви уведомя, че аз не приемам лесно предупрежденията.

Този път, когато се обърна, той не се опита да я спре, но отново чу смеха му.

О, помисли си тя с въздишка. Беше ужасно, че той бе рицар. С такъв глас и маниери наистина щеше да стане прекрасен трубадур.

Наполовината на пътя си през залата, Роуина даде всичко от себе си да не се поддаде на желанието да се обърне и да провери дали продължава да я гледа. Отново и отново си повтаряше, че не я интересува дали той я наблюдава, или не.

Мъжът беше ужасен, брутален рицар.

И когато достигна до приятелите си менестрели, просто се случи така, че погледна назад. Не че го търсеше, увери се тя. Оглеждаше се за Елизабет, Бриджит или Мариан. И все пак, когато погледът ѝ се плъзна по присъстващите и не видя дори помен от нейния рицар, не можа да потисне разочарованието си.

Така е по-добре. Всички мъже като него могат да ѝ предложат само ранно овдовяване и да разбият сърцето ѝ, докато прескачат от легло на легло, винаги нехайни за женските чувства.

Тези думи бяха все така истински, но все пак се зачуди какво ли беше името му.

Какво име би подхождало на мъж с такъв чар и красота? Със сигурност не Хю, Хенри или Едуард. Не, той щеше да притежава име също толкова уникално като мъжа...

Спри да мислиш за това!

Изхвърляйки мъжа от мислите си, тя се присъедини към приятелите си и се насили да се наслади на разговора.

Хенри Плантагенет, крал на Англия, владетел на Нормандия, Анжу и Аквитания, безспорно един от най-могъщите мъже в света, седеше в ъгъла на приемната си и придържаше студена кърпа към главата си.

Слепоочията му пулсираха, сърцето му препускаше от гняв и беше съвсем сигурен, че в следващите няколко минути можеше като нищо да умре от раздразнение.

Ако още един рицар, барон, граф или някой друг влезеше през вратата на стаята му, за да го моли да принуди Страйдър от Блекмор да се омъжи за дъщеря му, щеше да ги убие.

Всички.

Щеше да полудее от гняв и да се спусне върху целия си придворен двор като Смъртта, търсейки само мир от ненаситните хора, твърдо решени да го убият.

– Ето – каза жена му Елеонор, докато му носеше друга студена кърпа и я постави на челото му.

Беше елегантна кралица. Висока, стройна и руса, тя беше обект на завист из целия християнски свят и в моменти като този Хенри си спомняше защо се беше оженил за нея (като се изключеше факта, че имаше контрол върху повече френски земи от френския крал).

Хенри ѝ подаде старата кърпа и се намръщи.

– Какво да направя, Нора? – попита той жена си. – Очевидно нито една дама в кралството не иска да се омъжи, докато Страйдър не си избере булка. Каква глупост е обзела тези жени?

– Ако ти беше жена, Хенри, нямаше да има нужда да питаш това. Мъжът е доста приятен за окото и разполага с по-голямо богатство дори от теб.

Той ѝ изръмжа.

За негов пълен ужас се чу друго почукване.

– Ако е някой друг освен лекарят ми, отпратете го.

Стражите му отвориха вратите, за да му покажат Лайънъл от Съсекс. Те тъкмо щяха да избутат мъжа навън, когато Хенри ги спря.

– Не, той е един от малкото хора, които ние5 сме дори по-благодарни да видим. Освен ако не изрече името на Страйдър от Блекмор, тогава край.

Лайънъл се намръщи. Той пристъпи напред и се поклони ниско, очите му не се отместиха от главата на Хенри, където стоеше кърпата.

– Болка ли имате, господарю?

– Да, но ние се опитваме да решим коя ни поразява повече. Тази в главата ни, или онази в нашия...

– Хенри! – рязко възкликна Елеонор.

– Врат – дрезгаво продължи той. – Щях да кажа „врат”.

Кралицата му хвърли невярващ поглед.

Лайънъл пристъпи напред, за да целуне ръката ѝ, преди Елеонор да седне на стола до Хенри.

Кралят загледа как старият му приятел започва да кръстосва в откритото пространство между стола му и вратите. Знаеше какво дразни Лайънъл.

– Тя не е решила?

– Решила? Не, Ваше Величество. Тя няма да се съгласи на никой. Има някаква глупава идея, че е учител и иска да отвори училище.

Хенри изстена на това. Лейди Роуина беше наследница, чието богатство не се изразяваше само в монети. Привлекателността ѝ се основаваше на факта, че тя бе наследница практически на цяла южна Англия. Който ѝ да се оженеше за нея, щеше да контролира границата на кралството му и да разделя северната част на Англия от земите му във Франция.

С всички проблеми, които имаше с Филип от Франция, последното нещо, което можеше да си позволи, беше тази земя да стане притежание на някой, който е дори малко по-приятелски настроен към него. В грешните ръце тази земя щеше да доведе до края на неговата монархия.

– Какво не беше наред с лорд Ансли?

– Той, както всички други, е посветен в рицарство. Тя каза, че няма да обърне внимание на рицар.

– Тогава я принуди! – рязко отсече Хенри.

Лайънъл въздъхна.

– Иска ми се да беше толкова просто, Ваше Величество. Последния път, когато се опитах насила да я омъжа, тя избяга на Континента и не се върна, докато не се съгласих да забравя плановете си за нея. Изпратих повече от четиридесет мъже да я намерят и не успях. Тя се върна само защото подписах документ, че се кълна да ѝ оставя правото да откаже на всеки мъж, който предложа за неин съпруг.

Елеонор се засмя.

Двамата мъже погледнаха към нея.

– Извинете ме, господа – каза тя, усмихвайки се. – Трябва да призная, че се възхищавам от смелостта на момичето и средствата ѝ.

– Ще се възхищаваш ли, когато Филип седне на нашия трон?

Тя стана сериозна незабавно.

– Успокои се, Хенри.

Лайънъл прокара обезсърчено ръка през посивяващата си кафява коса.

– Опасявам се, че трябва да живея вечно. Не мога да умра и да позволя земите ѝ да отидат при мъж, който не може да ги защити.

Хенри изсумтя.

– Без да се обиждаш, Лайънъл, дори сега ни притесняват способностите ви да поддържате наследството ѝ. Там, навън, има много мъже, които стават нетърпеливи заради колебанието ѝ. Рано или късно един от тях ще нападне неочаквано.

– Не се обиждам, Ваше Величество. Аз изпитвам същия страх всеки път, когато някой от алчните зверове идва да поиска ръката ѝ. Знам, че говорите истината и го оценявам.

Кралят махна кърпата от челото си.

– Какво им става на младите днес? – попита Хенри към тавана над себе си, сякаш се обръщаше към самия Рай. – По мое време, ние се женехме, когато трябва и за този за когото трябва. Сега имам граф, който отказва да си вземе булка и наследница със стратегически земи, която по-скоро ще си отреже главата, отколкото да вземе рицар за съпруг. Трябва да има някакво решение.

Елеонор се наведе напред.

– Не, Нора – каза Хенри, когато забеляза спекулативното изражение на красивото ѝ лице. – Не казвай това, което знам, че е в ума ти.

Тя отмина думите му с махване на ръката.

– Те ще бъдат идеални един за друг. Кой по-добре ще пази земите ни от Страйдър от Блекмор? Той е един от малкото, чиято лоялност е извън съмнение.

– Да, и виж какво стана, когато се опитах да го оженя за Кена. Мъжът още не ми е простил.

– Това е, защото ти му нареди, Хенри, и трябва ли да ти напомня, че той ти се подчини?

– Да, но ядосан граф в Шотландия е едно. Ядосан граф, който подсигурява земи, които разделят кралството ми наполовина, е нещо напълно различно.

Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола и изглежда не го слушаше. Типично. Елеонор чуваше само това, което искаше.

– Познавам Роуина от малко момиче. Също като Страйдър, ако ѝ кажеш да завие надясно, тя ще отиде наляво. Събери ги заедно и...

– Роуина ще кастрира рицаря ви, Ваша милост – каза Лайънъл, прекъсвайки я. – Тя презира всички рицари.

– Но няма жена, чието сърце да е имунизирано към Страйдър от Блекмор – отвърна Елеонор. – Роуина е жена, а той не е обикновен рицар. Събери ги заедно и аз съм уверена, че ще си паснат.

Хенри присви очи.

– Не съм много сигурен, че съм съгласен с теб.

– Ти рядко си съгласен.

Той пренебрегна жлъчта в гласа ѝ.

– Но ще се радвам да ги видя двамата женени. Какво предлагаш?

Елеонор се замисли.

– Роуина иска тя да си избере съпруг. Казвам да ѝ го позволим.

– Да не си луда? – попита Хенри. – Тя ще избере някой от онези евнуси, които се умилкват около полите ти. Тези мяукащи менестрели, на които им липсва всякаква мъжественост.

Кралицата му хвърли забавен поглед, който го предупреди за гнева ѝ, ако продължаваше да говори с пренебрежение за онези, които ѝ се подмазваха по начин, който предизвикваше гадене.

– Не, няма. Роуина се гордее само със едно нещо в живота.

– Музиката ѝ – отбеляза Лайънъл.

– Да. Както каза, тя мисли да основе училище.

Лайънъл кимна.

– Тогава нека да задоволим желанията ѝ, господа. Кажете ѝ, че ако научи рицар да пее в състезанието за трубадури в края на турнира и той го спечели, тогава не само ще ѝ позволите да си избере съпруг, но това ще сложи начало на училището ѝ.