– Прекъснах ли нещо? – попита тя, като внасяше лютнята в шатрата.

– Не, приключихме – той се намръщи, когато хвърли поглед назад към входа, очаквайки да види Александър да припка зад нея.

– Александър е с Бриджит и Фатима в стаята ми.

Страйдър кимна.

– Добре. Исках да остана няколко минути насаме с теб. Мислех си…

– Какво е това? – попита тя, прекъсвайки го, докато се придвижваше към бюрото му.

Той се намръщи, когато видя как тя взема списъка с двубоите за турнира, които Уил му бе прочел по-рано тази вечер.

– Нищо. Само списък с противниците ни.

Лицето ѝ пламна, докато прелистваше купчината листове.

– Мили Боже... колко мъже има тук?

– Сто и петдесет.

– Сто и петдесет? – повтори тя невярващо. – Тук пише, че ще има двубои в три поредни дни.

– Да, имаше толкова много участници тази година, че Хенри реши да удължи времето за двубоите.

Тя го погледна невярващо.

– Защо всички са тук?

– Защото Хенри е обявил теб като награда.

Тя се стегна, докато разглеждаше имената.

– Половината от тези мъже открито ме презират. А останалите не познавам изобщо. Откъде са дошли?

– Отвсякъде, Роуина. Както сама каза, ти притежаваш едно от най-добрите парчета земя в познатия свят. Тук има много хора, които биха продали душите си, за да го имат. Като се ожени за теб един мъж, от безимотен рицар се превръща във влиятелен барон. Ти никога не си била без нищо, така че не можеш да си представиш какво изкушение представляваш.

Тя тръшна листовете, изглеждайки ужасена.

– Значи аз съм една високо оценена гъска и нищо повече?

– Роуина, ти го знаеше през цялото време.

– Да – каза тя гневно. – Но не знаех, че ще изпълзят мъже от всички краища на Европа само за да се бият помежду си за парче земя, което се оказва мое.

Той бе озадачен от логиката и възмущението ѝ.

– И това! – тя посочи към едно от имената, които не можеше да прочете. – Деймиън Сейнт Сиър се е записал за двубой? Деймиън?

– Да, никой ли не ти е казал?

– Очевидно не. Защо ще участва?

– Ти го забавляваше през изминалата седмица, докато се опитваше да го изобличиш.

– Забавлявала съм го? – изкрещя тя. – Мъжът уби най-добрата ми приятелка и е хладнокръвен убиец. Никога няма да се омъжа за такъв като него. По-скоро бих умряла.

Страйдър се опита да я успокои.

– Не се притеснявай, милейди. Няма да се наложи да се омъжиш за него или за някой от другите. Ще спечеля турнира за теб.

Тя наклони глава подозрително.

– Сигурен ли си?

Той се вцепени, обиден от въпроса.

– Няма мъж в този списък, който да не съм хвърлял многократно на земята по време на двубой.

– Включително Деймиън?

Страйдър се поколеба.

– Не си го побеждавал?

– Не, не и в турнир. Но не изпитвам страх относно победата му, не трябва и ти да го правиш.

Тя притисна ръце към главата си, сякаш изпитваше болка в слепоочията си.

– О, Страйдър, не можеш да си представиш как се чувствам в момента, знаейки, че всички тези мъже са тук, за да се бият един срещу друг, да проливат кръв заради мен.

Тя го погледна.

– Искаш ли все още да се ожениш за мен? Сега? Тази вечер? Заведи ме далеч от тази лудост.

Искаше му се да може да го направи. Но не беше толкова лесно.

– Не.

– Не?

– Не, Роуина, не можем. Ако си искала да се омъжиш за мен, трябваше да ми кажеш „да“ преди три седмици, когато те попитах.

– Какво искаш да кажеш, че не можем да се оженим сега? Защо не?

Той посочи листовете на бюрото си.

– Сама видя списъка, Роуина. Тези мъже са дошли тук, защото Хенри обеща, че ти ще си наградата за победителя. Ако се оженя за теб, седмица, преди да започне турнирът, ще атакуват Хенри и ще го детронират.

– Не може да си сериозен.

– Повярвай ми, никога не бих се шегувал с нещо подобно. Трябва да минем през това.

Очите ѝ искряха и тя се обърна към него, а бузите ѝ бяха потъмнели от гняв. Небеса, бе красива, когато беше ядосана.

– Разбирам. Трябва да си седя като добра гъска и да давам кураж на моя касапин.

Все пак гневът ѝ започваше да разпалва неговия.

– Аз не съм касапин и ти не си гъска. И защо спорим за това, щом искаш да се омъжиш за мен?

– Защото мразя да виждам мъже, биещи се помежду си за такава глупост, и се отвращавам от това, че аз съм причината зрели мъже да се опитват да се убият един друг.

– Мислех, че това е цялата идея на рицарската любов. Жертваш живота си за недостижима дама, въпреки че никога няма да имаш нещо повече от бегъл поглед от нея?

Тя изсумтя най-непристойно, когато го чу.

– Не това е любовта, за която пиша аз. Не намирам нищо романтично в ненужните кръвопролития.

Страйдър я придърпа достатъчно близо, за да може да целуне слепоочието ѝ. Той вдиша сладкия аромат на цветя от косата ѝ.

– След следващия петък, никога повече няма да се боиш от ненужни кръвопролития. Аз ще те спечеля на турнира, така че няма да има защо да се страхуваш от тях.

Тя кимна и се успокои донякъде.

– А аз ще дойда, облечена в бели пера, както правят всички добри гъски.

Той въздъхна при упоритостта си.

– Би ли предпочела да загубя?

– Не! Най-вече не от някой като Деймиън Сейнт Сиър.

– Тогава защо се караме?

– Защото така! – тя се завъртя на пети и изхвърча от шатрата му.

Страйдър стоеше там напълно изумен, опитвайки се да разбере какво точно се е случило.

– Жени – изръмжа той.

Никой мъж не би могъл някога да ги разбере. Прокарвайки ръка през косата си, той се насочи към мъжете за утеха. Поне те казваха каквото имат предвид и имаше смисъл, когато говореха.

Страйдър прекара следващите няколко дни в подготовка за турнира, без каквито и да било уроци от Роуина. В действителност тя почти не говореше с него, освен да кряска като гъска и да маха с ръце всеки път, когато той се опиташе да говори с нея.

И Бог да се смили над него, но и Александър бе придобил този навик.

– Не съм ли смешен, татко? Роуина каза, че това ще те накара да се смееш.

По-скоро да стене. Но Страйдър отказа да нарани чувствата на момчето. Така че го потупа по главата и го изпрати с Фатима, докато проклинаше Роуина за това, че се държи детински. Страйдър прекара нощта преди турнира в параклиса по стар навик, като каза една молитва за сила и за всички души, които познаваше и които бяха починали далеч от семействата си.

Късно вечерта, когато се запъти обратно към шатрата си, намери Роуина да чака там. Облечена в дълга пелерина, тя седеше до малкото легло на Александър, наблюдавайки съня на момчето.

– Какво правиш тук? – попита той, като наполовина очакваше тя отново да изкряка.

Тя не го направи. Вместо това бавно се изправи на крака и застана пред него.

– Пуснах Фатима да си почива. Не знаех, че ще те няма толкова дълго. Надявах се, че ще се върнеш преди Джоан и Бриджит да изчезнат, но уви, сега нямаше кой да гледа Александър.

Той прокара пръсти през косата си.

– Нямаше да закъснея, ако знаех, че си тук и ме чакаш, без да крякаш.

Тя му се усмихна и целомъдрено пристисна устните си към неговите.

– Съжалявам за поведението си и още повече, че използвах помощта на Александър, за да те дразня. Не беше хубаво от моя страна.

Страйдър прочисти гърлото си. Трудно беше да ѝ се ядосва, когато тя стоеше там, докато се извиняваше и изглеждаше толкова привлекателно.

– Прощавам ти.

– Добре – тя се отдръпна и изкряка.

Страйдър извъртя очи. Роуина се засмя.

– Само те дразня.

Тя хвърли поглед през рамо към мястото, на което спеше Александър, сякаш за да се увери, че момчето не е помръднало. След това разтвори пелерината си. Дъхът му заседна в гърлото, когато видя прозрачната ѝ риза, която по-скоро показваше, отколкото скриваше тялото ѝ. Розовите ѝ зърна бяха твърди и леко щръкнали, умоляващи го да ги вкуси.

Но повече от това, ризата ѝ показваше грубия му почерк, с който бе написал думите

„Аз принадлежа на Страйдър“. Тя сложи ръка на бузата му.

– Не съм забравила.

Тя остави пелерината ѝ да се затвори и след това се опита да надникне под туниката му.

– А ти?

– Не, но за разлика от теб, бях принуден да измия моето, след като Вал и Рейвън го видяха. Подиграват ми се от дни.

– Така ли?

– Да, затова тази вечер Рейвън се оттегли, за да лъска бронята ми.

– А Вал?

– Той все още куца.

Тя се засмя, когато чу това. Страйдър отметна пелерината още веднъж, така че да може да придърпа едва прикритото ѝ тяло към своето и да погали кожата ѝ през ефирната материя.

– Ммм – въздъхна той срещу ухото ѝ. – Иска ми се да бях вътре в теб точно сега, да те вкусвам ...

Тя се изчерви при думите му.

– Милорд, синът ти спи само на няколко метра от нас.

– Знам, и това е причината, поради която в момента не си на пода, покрита с целувките ми.

Той обхвана лицето ѝ с едната ръка, целуна я дълбоко, после я пусна. Роуина отстъпи назад и му се усмихна.

– Имаш нужда от почивка. Утре трябва да победиш трима мъже.

– Да, така е.

Тя взе двете му ръце в своите и се вторачи в белезите по тях, сякаш ѝ причиняваха болка.

– Съжалявам, че не казах да, когато ме помоли да се омъжа за теб, и се моля никой да не пострада в тази пародия, особено ти.

Той кимна.

– Знаеш, че когато спечеля, възнамерявам да те задържа.

– Знам. Александър има нужда от майка.

В очите ѝ имаше болка, от която сърцето му се сви.

– Роуина…

– Шшт – каза тя, слагайки пръст върху устните му. – Знам, че не мога да те задържа вкъщи, Страйдър. Нямам никакво желание да се опитвам. Както каза в килията, най-добре е да се оженим. Това решава всичките ни проблеми и дарява Александър с дом.