Страйдър се събуди точно преди зазоряване, за да открие Роуина все така тихо да похърква до него. Той се усмихна на звука и на вида ѝ, сгушена на рамото му с ръка, закътана под брадичката. Дългата ѝ руса коса бе разпръсната около нея и падаше през ръба на леглото му. Тя бе красива на слабата светлина. Изкушен от това да я разбуди с целувки, той се въздържа. Изглеждаше уморена и без съмнение имаше нужда от съня си. Беше му казала, че има проблеми със спането, откакто почина Елизабет.

Но тя, изглежда, спеше спокойно в ръцете му. Мисълта за това го стопли. Целувайки ръката ѝ, той неохотно се отдели от нея, като внимаваше да не дръпне косата ѝ или да я събуди. Имаше много работа днес, включително и необходимостта да събере хората си и да каже на Свен да изпрати пратеник при Шотландеца, за да се увери, че всички са пристигнали благополучно.

Страйдър погледна назад към Роуина и се усмихна. Какво ли не би дал да се буди всяка сутрин по този начин… Въздъхна при тази ненужна мисъл, бързо се изми, облече се, и отиде да закуси.

Роуина не беше сигурна колко е часът, когато се събуди заради някой, който говореше отвън до шатрата на Страйдър. Когато за първи път отвори очи, ѝ отне няколко секунди, за да си спомни къде се намира. Червенина покри лицето ѝ, когато осъзна, че е гола и все още в леглото на графа. Някой, надяваше се Страйдър, бе оставил синята ѝ рокля върху сандъка с оръжията. Нямаше и следа от жълтата рокля, която носеше предишната нощ. Някой също така бе оставил купа за миене, кърпи и голяма стомна с вода за нея.

Роуина отметна завивките, за да се измие и облече, а след това тихо се засмя, когато видя изписаното от Страйдър върху корема си. Тялото ѝ се разгорещи при спомена за докосването му и тя сложи ръка върху него и се усмихна нежно. Щеше да се погрижи да се запази още малко. Малко изплашена от това да не бъде хваната гола в шатрата му, Роуина се изми бързо и грабна роклята си. Беше благодарна на Бриджит, че е изпратила тази, която се завързва отпред, а не на гърба. Бе оставила на приятелката си да мисли за това.

Обу новите си чорапи, след това плъзна краката в обувките си и излезе от шатрата. Малко след като тръгна надолу по хълма, тя видя как група рицари са се събрали в кръг и чу гласа на една стара жена да говори на арабски и да пита дали някой може да я разбере. Рицарите бяха груби и враждебни към старицата, като я обиждаха на нормански френски език. Дори някой да разбираше въпросите ѝ, никой не отговаряше.

– Аз те разбирам – каза Роуина, пробивайки си път през тълпата.

Мъжете се разделиха ядосани, но тя бе свикнала с това и не им обърна внимание, тъй като се опитваше да помогне на жената.

В средата на кръга от рицари, тя откри една стара жена, облечена като слуга сарацин. Държеше слаба, крехка ръка на едно момче, което беше на не повече от осем. Той също носеше арабски дрехи, но чертите и бледата му кожа очевидно бяха европейски. Кичури от златната му руса коса бяха изскочили от шапката му и той имаше много големи тъмни лешникови очи. Беше ужасен, докато наблюдаваше големите мъже около тях.

– Милейди – каза сарацинската жена, като се покланяше ниско пред Роуина. – Моля ви, можете ли да ни помогнете?

Роуина ѝ се усмихна.

– Какво мога да направя за теб, добра жено?

Тя се изправи бавно и дръпна момчето напред, за да застане пред нея. Той стоеше там и гледаше към Роуина, сякаш бе по-уплашен от нея, отколкото от рицарите. И все пак той бе красавец.

– Беше ми казано да доведа Александър – на Роуина ѝ трябваше момент, за да познае името в силно изразения арабски акцент на жената, – при баща му. Беше ми казано, че той ще бъде тук с другите рицари от рода му.

Това имаше смисъл. Повечето прочути европейски рицари бяха тук за турнира. Момчето можеше да е син на всеки от тях.

– А кой е баща му?

Старицата побутна момчето напред.

– Покажи на дамата символа си, момче.

Момчето поклати глава и се сви далеч от Роуина.

– Ще бъде както Аллах повелява, Александър. Покажи ѝ символа на баща си.

Очите на момчето бяха пълни със сълзи, сякаш изглеждаше готово да избяга, за да се скрие. То неохотно дръпна веригата, която висеше на врата му, докато не извади една малка хералдическа емблема. Тя бе от онези, които много рицари носеха около вратовете си. Роуина се премести напред, така че да може да види, чий герб бе рисуван върху него.

Медальонът на Александър беше стар и износен и по-голямата част от рисунката липсваше. Дори и така тя веднага разбра, на кого принадлежи. Сърцето ѝ спря. Да, тя познаваше баща му. Добре.

– Коя е майка ти, Александър? – попита Роуина, принуждавайки гласа си да остане нежен.

Момчето погледна към старата жена.

– Кажи ѝ – подтикна го тя.

– Елизабет от Корнуол – каза той, тонът му бе ужасен като очите му. – Но те ми казаха, че е умряла.

Роуина не можеше да диша. Да, той приличаше на приятелката ѝ. Сега, когато говореше за нея, ясно виждаше чертите на Елизабет, но не видя нищо, което да напомня, че е син на баща си.

– Какво ви казват, милейди? – извика един от рицарите, докато тълпата ставаше все по-неспокойна.

– Няма съмнение, че лъжат. Аз казвам, че трябва да ги убием.

Роуина се намръщи на мъжете около нея.

– Имате ли нещо против? – каза тя на нормански френски, като гледаше гневно всички. – Не виждате ли, че са ужасени?

– И така трябва да бъде.

– Аз казвам да ги разпънем като предупреждение към другите от техния вид.

Роуина се изправи.

– Ще трябва да минете през мен, за да го направите.

– Това няма да е проблем.

Когато един от мъжете пристъпи напред, внезапно бе дръпнат назад.

– Всъщност това е проблем – каза Страйдър ядосано. – За да стигнеш до дамата, първо трябва да ме победиш.

Един от рицарите се изплю на земята.

– Оставям на теб да защитаваш сарацинско куче.

Страйдър се обърна към мъжа с толкова гневен поглед, че дори Роуина усети да я залива вълна на страх.

– Да не би да ми отправяш предизвикателство?

Рицарят, заедно с останалите, бързо се оттегли. Роуина пое накъсан дъх, благодарна още веднъж за намесата на Страйдър. Той я погледна, а чертите му веднага се просветлиха, докато не насочи озадачен поглед към момчето и старицата.

– Какво правят те тук? – попита той.

– Търсят бащата на момчето.

Страйдър кимна, погледът му бе напълно невинен.

– Трябва ли да го доведа?

– Не, няма нужда.

– Как така? – попита той намръщено. – Баща му мъртъв ли е?

– Не, Страйдър – каза тя и посочи медальона на момчето. – Ти си неговият баща.


Глава 16

Страйдър примигна, след това отново примигна, докато думите ѝ преминаваха през ума му, преди да бъдат отхвърлени.

– Моля?

– Виж сам – каза Роуина, поклащайки ръката, в която държеше малък медальон. – Той носи символа ти и двамата твърдят, че медальонът принадлежи на баща му.

Страйдър се вгледа в двамата, а умът му работеше. Как бе възможно това? Той никога не беше ставал баща на дете, да не говорим на такова, което има сарацинска бавачка.

– Говорят ли нормански френски? – попита той Роуина.

– Не.

– Добре – каза той, облекчен от тази отсрочка. – Защото не искам да питам детето, коя е майка му. Ти имаше ли възможност да попиташ?

– Да.

– И?

– Той казва, че е Елизабет.

Още веднъж той почти онемя при думите ѝ и претенциите на момчето.

– Твоята Елизабет?

– Да – каза Роуина, очите ѝ бяха тревожни.

О, това не вещаеше нищо добро за него. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе Роуина да си мисли, че е бил с една от нейните дами.

– Но аз никога не съм я докосвал. Никога. Кълна се.

Роуина докосна ръката му, погледът ѝ бе нежен.

– Знам, Страйдър. Повярвай ми, знам.

Облекчен, че Роуина се държи разумно и не му крещи, че е съблазнил приятелката ѝ, Страйдър коленичи пред детето и взе малкия медальон от ръката на Роуина, за да го разгледа. Това наистина бе символът на баща му. Този, който бе носил със себе си в Светите земи, когато не бе много по-голям от момчето пред него.

Страйдър затвори очи, докато си спомняше деня, в който бе хванат в плен. Той бе пъхнал насила този медальон в ръката на Деймиън.

– Кажи им, че си ми брат. Те няма да те наранят, ако мислят, че не си от значение.

Деймиън бе свил устни презрително.

– Но аз съм от значение.

Въпреки това Страйдър бе принудил Деймиън да го вземе. Деймиън го бе грабнал и оттогава Страйдър не го бе виждал. Всъщност бяха минали години, откакто дори бе мислил за това. Момчето облиза устните си, докато гледаше ту към медальона си, ту към Страйдър и обратно.

– Ти ли си баща ми? – попита момчето на арабски.

Страйдър се страхуваше да отговори на този въпрос, тъй като се опасяваше, че това може да е някакъв трик, който убийците искат да използват срещу него и хората му. И ако беше така, той щеше да убие всеки, който си позволяваше да си играе с едно невинно дете по този начин.

– Откъде взе това? – попита той детето.

– Чичо ми го даде.

Страйдър наклони глава, докато оглеждаше детето.

– Твоят чичо?

– Да. Той е от едно място, наречено Франция. Ние дойдохме оттам, за да стигнем тук, както казва Нана, но тя не знае къде точно е живял чичо ми, когато е бил момче. През цялото време той ми разказваше за Франция и за баща ми и как преди двамата са си играли като са си правели шеги с други момчета и готвача им. Имаш ли собствен готвач?

Страйдър поклати глава към момчето, като се опита да продължи разговора.

– И какво точно ти разказа чичо ти за баща ти?

– Че баща ми е най-смелият рицар в целия свят. Той каза, че един ден ще го намеря и че баща ми ще се погрижи за мен точно както се е опитвал да се грижи за чичо ми. Но чичо ми каза, че е бил лошо момче и не се е вслушал в него. Той ми каза, че дяволът винаги идва за малките момчета, които не слушат родителите си.