Тя се почувства странно трогната от думите му. Представяйки си как човек като него се смирява, за да се научи да пише на неговата възраст.

– Защо?

Той сложи писалката-перо върху дървената ѝ поставка, докато свиваше рамене.

– Има нещо, което искам да кажа и се уморих от това да се налага да диктувам на другите това, което бих искал да напиша. Помислих си, че е време да се науча да пиша заради себе си. В края на краищата Саймън веднъж ме забърка в големи неприятности, докато ми беше писар.

Тя нямаше представа кой е този Саймън, пък и не се интересуваше от него. Беше я грижа само за Страйдър.

– Какво се опитваш да напишеш? Може би мога да ти бъда полезна.

Изглежда се чувстваше по-скоро неловко относно това.

– Да не би писмото да е свързано с война? – опита тя отново. – Имаш нужда някой да предаде заповедите ти на някого от мъжете ти или на Братството?

– Не, това е лично писмо.

Нищо чудно, че бе нервен. Понякога Страйдър можеше да е много потаен с всички.

– Ако предпочиташ да изпратя да извикат някой от хората ти?

Той изсумтя.

– Не бих им се доверил за това.

– А би ли се доверил на мен?

Той срещна погледа ѝ с нещо подобно на срам, макар че тя не можеше да си представи защо би се чувствал така. Той размисли мълчаливо в продължение на няколко минути, преди да отстъпи назад и да дръпне стола си за нея. Роуина седна на бюрото му. Извади ново парче пергамент от чекмеджето и го сложи върху писалището. Взе перото, потапяйки го в мастилото, и погледна нагоре към него.

– Когато си готов, милорд. До кого е адресирано?

– Остави мястото за името празно. Имам много неща, които искам да кажа и ако просто напишеш някои от тях отдолу, по-късно ще мога да ги препиша така, че този човек да знае, че ще ги напиша със собствената си ръка. Важно е за мен, този човек да знае това.

Колко странно. Но тъй като не искаше да го разпитва за нещо, което очевидно го притесняваше, тя положи ръката си върху хартията.

– Добре тогава. Само ми кажи какво да пиша.

Страйдър разтърка очи и закрачи между бюрото и леглото си. Тишина надвисна във въздуха, докато Роуина чакаше търпеливо. Никога преди не го беше виждала такъв. Бе доста нервен и несигурен, приличаше по-скоро на неопитен младеж, отколкото на свирепия рицар, когото бе опознала толкова добре. След като покрачи малко, той най-накрая проговори.

– Сърдечни поздрави. Надявам се това писмо те намира в добро здраве.

Роуина записа думите му.

– Броя всяка минута от всеки ден, в която сме разделени един от друг.

Коремът ѝ се сви при думите му. До кого ли би могъл да пише такова писмо?

– И всяка сутрин, когато се събудя, първата мисъл в главата ми е свързана с теб.

Роуина спря, за да го изгледа гневно, но той бе твърде зает да крачи, за да забележи недоволството ѝ.

– През целия си живот, никога не съм мислил, че ще срещна някой като теб. Някой, който да ме кара да се смея дори когато вече нямам сили да се усмихна. Всичко, което трябва да направя, е да помисля за теб и сърцето ми веднага се развеселява. Всъщност пазя всяка една от усмивките ти заключена, особено там – в сърцето и в съзнанието си. Ти никога няма да разбереш наистина колко съжалявам, че съдбата няма да ни види заедно. Че нещата не могат да бъдат различни между теб и мен. Но все пак има много неща в живота ми, за които съжалявам.

Сълзи запариха в очите ѝ, когато осъзна какво ѝ диктуваше и на кого щеше да изпрати това писмо.

Без да поглежда към нея, той си пое дълбоко дъх.

– Надявам се, че тази бележка те намира в добро здраве и че ще се усмихваш, когато си мислиш за мен и няма да се натъжаваш, както го правя аз. Никога не бих искал да съм причина за твоето нещастие. Вместо това се надявам, че имаш всичко, което желаеш и че някой ден, ако нещата са различни, може би отново ще ме приветстваш в обятията си. Завинаги твой, Страйдър.

Той се приближи до нея и погледна надолу към хартията.

– Записа ли всичко?

Роуина подсмърчаше, докато поклащаше глава.

– Не, милорд.

Той въздъхна раздразнено.

– Но как тя ще разбере за чувствата ми, ако не ѝ ги напиша?

– Тя знае, Страйдър.

Роуина го погледна и видя същата болка, която бе усетила, отразена в сините му очи.

– Но ако не го напиша…

– За нея няма значение дали ще го напишеш, или не – каза тя, вземайки грубата му мазолеста ръка в своята, – а само дали го мислиш и чувстваш.

Той коленичи до нея и се загледа с копнеж в очите ѝ.

– Чувствам го, Роуина. Усещам го всеки път, когато те погледна. Всеки път, когато мисля за теб.

Тя се наведе все така леко, за да улови устните му със своите. О, вкусът на този мъж... той я караше да се чувства замаяна и слаба. Караше я да се извиси високо над този свят.

Бе сърцето и душата ѝ. Бе всичко за нея. И тя искаше да му каже колко много значи за нея. Но не с думи. Бе протегнал ръка към нея като ѝ бе дал това, от което се нуждае и сега тя щеше да му даде това, за което копнееше той.

Страйдър затвори очи, когато Роуина изостави устните му и впи устни във врата му. Езикът ѝ дразнеше плътта му с възхитителни облизвания, които го подлудяваха. Никога преди тя не се бе държала дръзко с него, но сега се наслаждаваше на начина, по който бе поела контрола над желанието им. Той все още се чувстваше като задник заради факта, че бе казал това, което искаше. Но желаеше тя да знае какво изпитва към нея. Дължеше ѝ толкова много, дори повече от всичко, което му беше дала.

– Знаеш ли – каза тя, като се отдръпваше от врата му – винаги съм грешала за нещо.

– И то е?

– Мислех, че на света няма нищо по-съблазнително от трубадур, пеещ на дамата на сърцето си за своите наблюдения. Но не бях права.

Тя прокара нокът надолу по ръката му, предизвиквайки тръпки след себе си.

– Най-невероятното прелъстяване е, когато един рицар, който е известен със силата си, говори от сърце. Не като негодник, който ухажва една жена, защото може, а като мъж, който иска само да даде от себе си.

Погледът ѝ го изгаряше, докато се взираше в очите му и той видя най-дълбока искреност.

– Обичам те, Страйдър. Винаги ще те обичам.

Наслаждавайки се на тези скъпоценни думи, той я целуна дълбоко, опитвайки пълната ѝ, сладка като мед уста. Вплете юмруци в косата ѝ и остави хладните, копринени нишки да погалят белязаните му от войната пръсти, остави нежната ѝ мекота да погали закаленото му в битки сърце. Тя развърза връзките на панталоните му, докато той посягаше зад гърба ѝ, за да разкопчае бледожълтата ѝ рокля. Страйдър изръмжа дълбоко в гърлото си, когато тя спусна ръката си надолу в панталоните му, за да го обгърне.

– Харесва ми, когато си дръзка с мен, Роуина.

– Наистина ли? – попита тя с дрезгав глас.

– Да.

Тя сякаш събра кураж след тези думи. Подръпна черната горна дреха, която падаше под коленете му. Страйдър премести тежестта си, така че тя можа да я издърпа. Бързо бе последвана от черната му туника.

– Ммм – въздъхна тя, докато прокарваше ръка по голите му гърди. – Твърде красив си за който и да е мъж.

Преди той да успее да отвърне на това, тя наведе глава надолу и нежно засмука зърното му. Страйдър се закле, че може да види звезди, когато неочакваното удоволствие го връхлетя. Дишането му се накъса и той погледна надолу, за да я наблюдава, докато дразни и измъчва плътта му с езика и устата си. Как би могъл да позволи на тази жена да го напусне? Как би могъл да ѝ даде свободата, когато всичко, което искаше да направи, бе да я задържи завинаги? И все пак той нямаше избор по въпроса. Никакъв.

Тя захапа плътта му закачливо, преди да се дръпне назад. Порочната усмивка на лицето ѝ го накара да се втвърди още повече, докато го буташе леко към пода.

Страйдър легна на одеялото си и ѝ позволи тя да определя темпото. Бе освежаващо да я вижда така... тигрица, която жадуваше за него, както той за нея. Тя издърпа ботушите от краката му, а след това чорапите му. Все още напълно облечена, махна бричовете му, оставяйки го гол пред себе си. Никога преди не бе имал жена, която да изучава тялото му толкова напрегнато. Усмихвайки се, тя се изправи и се върна на бюрото му.

– Какво правиш, Роуина? – попита той, подозрителен относно действията ѝ.

Тя се върна с писалката-перо.

– Ще те уча да пишеш – каза тя дяволито.

Страйдър се намръщи, когато тя седна до него и след това написа нещо върху корема му. Тръпки се спуснаха по цялото му тяло.

– Какво пишеш?

– Amor Vincit Omnia – каза тя с усмивка. – Любовта побеждава всичко.

Повдигайки се на лакти, той се загледа в петната мастило върху корема си, докато тя пишеше нещо друго под него.

– А това?

Тя прехапа устни, поглеждайки го дяволито.

– Аз принадлежа на Роуина.

Той повдигна вежди при тези думи.

– Така е, нали?

Тя кимна игриво. Страйдър я придърпа към себе си и я прикова към земята. Тя лежеше под него с блестящи и ярки очи. Той я целуна и след това отново, преди да се дръпне назад, бързо освобождавайки я от дрехите и обувките ѝ.

– Сега нека да видим какво мога да направя аз.

Взе перото от ръката ѝ, гледайки надолу към корема си, правейки всичко възможно, за да препише думите ѝ. Роуина го наблюдаваше, а сърцето ѝ бумтеше, когато той написа своето п и д наобратно, когато изписваше „принадлежи.” Въпреки това буквите бяха най-красивата гледка, която бе виждала.

Той я погледна очаквателно.

– Как да напиша името си?

Тя покри голямата му мъжествена ръка със своята и му показа как да напише собственото си име.

– С-Т-Р-А-Й-Д-Ъ-Р.

Той се облегна назад върху петите си, за да огледа работата си.

– Написах ли го правилно?

Очите на Роуина се замъглиха, когато видя разкривения почерк, който казваше, че тя му принадлежи. Въпреки че някои от буквите бяха деформирани и трудни за разчитане, това все още бе най-чудната гледка, която някога бе съзирала.