– Какво каза сега?

Тя изброи двете точки с пръстите си.

– Той ме заплаши и призна, че е убивал хора.

Рицарят повдигна вежди, когато чу това.

– Самият аз съм виновен и по двете обвинения и все пак все още си жива, здрава и непокътната, въпреки цялото дразнене.

Тя го изгледа заплашително.

– Но, но…

– Роуина, любима – каза той, прекъсвайки тирадата ѝ срещу Деймиън. – Трябва да спреш да следваш всяка негова стъпка. Всеки забелязва, че го следваш навсякъде освен в тоалетната. Мъжът си играе с теб.

– Той си призна – настоя тя.

Страйдър се опита да запази търпение.

– Какво точно каза той?

– Ами той ми каза, че това, че си пъхам носа, може да бъде лошо за мен и аз го попитах дали ме заплашва. Той каза не и че никога няма да ме заплаши, и така, аз го попитах дали е заплашвал други. Той каза да, и че дори било известно, че е убил няколко от тях. Видя ли! Доказателство!

Той поклати глава към нея.

– Това са думи, милейди. Нищо повече, нищо по-малко. Не можеш да обвиниш един от най-силните и влиятелни мъже в християнския свят, че е убиец, без неопровержими доказателства. Деймиън е прекалено умен, за да ти даде това. Повярвай ми, познавам го.

Тя отмести поглед, сякаш бе разочарована от него.

– Не мога да повярвам, че ще му се размине въпреки това, което направи – каза тя с глас, натежал от искрена емоция. – Елизабет е мъртва заради него и аз искам той да си плати за това.

Той свали ръкавицата си и леко докосна кадифената ѝ буза. Нежната ѝ кожа с лекота успокои гнева му, породен от упорството ѝ. В интерес на истината се възхищаваше и уважаваше смелостта ѝ.

– Нямаме доказателство, че той я е убил. Всичко, което знаем е, че се е удавила. Може да е било нещастен случай.

Тя погледна към него с тези страстни зелени очи, неопетнени от трагедиите, които бяха белязали живота му.

– Наистина ли вярваш в това?

– Честно казано, не – призна той. – Не вярвам. Но никой няма да ни послуша, освен ако не го хванем на местопрестъплението.

Роуина изпусна една тежка въздишка. Страйдър видя как сълзите потъмняват очите ѝ, преди тя да ги пропъди.

– Длъжница съм на Елизабет.

– Знам, миличка – каза той, като погали бузата ѝ. – Разбирам необходимостта да оставиш духа ѝ да почива в мир, повярвай ми. Но като се самоубиеш, няма да я върнеш. Трябва да спреш да го следваш. Ако той е виновен, ние ще го хванем.

– Много добре.

Тя вдигна полите си, дарявайки го със скъпоценната гледка на глезените си, преди да се отправи обратно към замъка.

Страйдър наблюдаваше полюшването на ханша ѝ, докато се втвърдяваше, копнеещ да вкуси тези глезени... тези крака ... Може би тази вечер щеше да подкупи Вал да прати Свен в безсъзнание отново, така че двамата с Роуина да могат да се насладят на една нощ на необезпокоявана свобода. Издърпвайки ръкавицата си, той я хвърли в шлема си заедно с другата, и се отправи към шатрата си. Когато пристигна, бе слисан да види Деймиън там да го чака. Старият му приятел стоеше в средата, гледайки право в него, когато той влезе вътре.

– Тя е поразителна, нали? – попита Деймиън, а гласът му прогърмя като гръмотевица в тишината.

Страйдър не отговори. Въпреки че нямаше проблем с Деймиън, за него бе повече от ясно защо принцът го мразеше.

– Защо си тук?

Деймиън също не отговори на въпроса му.

– Тя е страхотен трофей за турнира. Казаха ми, че нови лордове пристигат ежедневно, тъй като Хенри официално е обявил, че победителят ще бъде съпруг на Роуина. Повечето от тях планират да я заключат в манастир, ако спечелят. Не могат да оценят дамата и острия ѝ език, но всички са влюбени в земите ѝ.

Страйдър изтласка настрана гнева, който се надигна при думите на Деймиън. Мъжът само се опитваше да го предизвика и той никога нямаше да му достави удовлетворението да знае, че е успял.

– Защо ми казваш това?

Деймиън сви рамене.

– Помислих си, че ще те интересува.

– Е, не ме интересува – каза той със смъртоносно спокоен глас. – Тук няма мъж, който да не е загубил в турнир срещу мен. Повечето от тях по няколко пъти.

– Сигурен ли си за това? – попита Деймиън.

– Да.

– Много добре тогава. Дръж се здраво за своята арогантност.

Деймиън се отправи към изхода, но спря, за да се обърне.

– Между другото, възнамерявам да участвам в турнира, за да спечеля ръката ѝ. Признавам, че си по-добър от мен с меча. Ръкопашният двубой никога не е бил силната ми страна, но копието е друг въпрос. Никой, дори и ти, лорд Блекмор, не може да ме победи там. Но не се притеснявай, Страйдър. Ще се грижа добре за твоята дама, след като се омъжи за мен.

Това успя да пречупи самоконтрола му. Когато Страйдър проговори със стиснати зъби, гласът му носеше цялата тежест на гнева му.

– Не, няма да го направиш. Спечелил, изгубил, или влачещ се, аз възнамерявам да направя така, че Роуина да е свободна сама да избере собствения си съпруг.

При тези думи Деймиън се засмя злобно.

– Наистина ли вярваш, че Хенри ще ѝ позволи такава свобода? Роуина се нуждае от могъщ лорд, който да отговаря за земите ѝ. Някой със силни политически връзки. Спечелил, загубил, или влачещ се, аз ще я имам. Помни ми думите.

След това изказване Деймиън напусна шатрата, като остави дрехата си да се вее зловещо зад него. Страйдър го последва навън.

– Тя никога няма да се омъжи за теб!

Той не обърна внимание на рицарите, които се обърнаха и започнаха да се взират в него, когато Деймиън спря, после отново се обърна. Принцът го гледаше в продължение на няколко удара на сърцето, преди да заговори със спокоен тон.

– Жените като нея лесно могат да бъдат ухажвани с песен и поезия. С любовни писма от този, когото желаят. Кажи ми, писал ли си някога любовно писмо? О, почакай, забравих. Ти не си нищо друго освен един неграмотен палячо. Всичко, за което си годен, е груба сила и това да поваляш зрели мъже на земята. Наистина ли мислиш, че в края на краищата тя ще избере варварин като теб пред някой като мен?

Деймиън се обърна и тръгна надолу по линията на шатрите. Нужна бе всяка частица от волята, която Страйдър притежаваше, за да не атакува Деймиън заради тези думи. Като стар приятел, принцът знаеше историята на родителите на Страйдър. Самият факт, че Деймиън бе хвърлил в лицето му разликата между това, че той е рицар, а Роуина образована и изтънчена, накара кръвта му да кипне. Но не повече, отколкото истината за това, което копелето беше казало. В дъното на съзнанието си той видя как снощи Роуина го дразнеше заради факта, че не успява да научи песните ѝ бързо и че пръстите му често са непохватни със струните.

Това, че той винаги е бил рицар и никога трубадур. Роуина обичаше трубадурите и песните им. И бе прекарала живота си в проповядване срещу рицарското звание... Той чу слабия смях на майка си да звънти в главата му, докато си спомняше за времето, когато бе критикувала баща му за простащината му.

– Искаш ли да го убия, докато спи?

Страйдър погледна през рамо и видя Уил да стои там, насочил убийствен поглед към мястото, където бе изчезнал Деймиън.

– Чул си?

– Да. Няколко десетки чуха.

Уил огледа мъжете, които все още се бяха вторачили в Страйдър. Той ги изгледа с поглед, който ги накара да побегнат незабавно.

– Жалко, че ти не си Кит и не той изрича тези заплахи – каза грубо Страйдър. – Тогава можеше и да се съглася.

Уил се засмя, когато чу това.

– Мечът ми винаги е на твоите заповеди. Една дума...

– Не. Той не струва, колкото живота ти.

Страйдър се върна в шатрата си, а Уил го последва.

– Не взимай думите му присърце – каза му. – Той е грубиян и арогантен самохвалко.

Това бе вярно, но въпреки това Деймиън също беше отличен претендент за турнира. Добре обучен и изумително точен, Деймиън също като него, никога не беше побеждаван. Страйдър никога не се беше изправял срещу него в турнир и наистина не очакваше да загуби от него. Но когато ставаше въпрос за сърцето на Роуина, не беше толкова сигурен. Можеше ли любовта ѝ да му бъде отнета толкова лесно, както любовта на майка му към баща му?

Беше заложено в природата на човек да се променя, а в природата на жените бе да имат непостоянни сърца. Да не говорим, че Деймиън беше принц. Той бе изтънчен и грамотен. Дори споделяше любовта на Роуина към поезията и музиката. Стискайки зъби, Страйдър прогони въпросите от мислите си. Нямаше нищо, което да може да направи, освен да говори с Роуина тази вечер, когато дойдеше при него и да разбере дали има някаква истина в това, което бе казал Деймиън.

Роуина усети, че има нещо по-мрачно от нормалното в Страйдър в мига, в който влезе в шатрата му. Той седеше зад бюрото с лист хартия пред себе си. Дълбока бръчка помрачаваше красивото му чело и вниманието му бе съсредоточено върху хартията. Дори все още не бе чул приближаването ѝ, и това повече от мръщенето му ѝ подсказа колко концентриран е в задачата си. Знаейки, че не може да чете, и любопитна относно това, което толкова го занимава, тя се приближи безшумно, за да надникне през рамото му. Дъхът ѝ секна, когато видя какво прави. Той се опитваше да препише съдържанието на едно писмо от един лист хартия върху друг.

– Страйдър?

Той се обърна рязко, а след това смачка хартията, върху която пишеше. Грабна я толкова бързо, че преобърна мастилницата, после изруга, докато я изправяше. Разбира се, бе твърде късно, тъй като мастилото се разля върху цялото писалище. Взе една кърпа, за да попие с нея. Роуина се приближи, за да му помогне.

– Какво правиш? – попита тя, докато бършеха разлятото мастило.

– Аз ... аз ... – той въздъхна дълбоко, сякаш бе твърде уморен, за да се опита да измисли някоя лъжа. – Опитвах се да се науча да пиша, за да изпратя писмо до някого.