– Не мисля така – възрази Свен. – Не искам да бъда следващият намерен мъртвец.

Страйдър го изгледа злобно.

– Не се страхувай – каза Вал. – Ще дойда с теб и ще попреча на тези зли зверове да ти прережат гърлото.

Свен се засмя при тези думи.

– Това е единственият план, който имаме – заяви строго Страйдър. – Кажете на Шотландеца, че трябва да опази живота на Кит на всяка цена.

– Не се тревожи – успокои го Кристиан. – Шотландеца си умира от желание някой да проникне в крепостта му в търсене на един от нас. Мисля, че ще му се понрави идеята да спипа някой наемник.

– Добре тогава – каза Страйдър. – Докато дойде време за тръгване, всеки да се държи нормално и да не позволява никой да разбере за това, което сме научили.

– И какво сме научили? – попита Свен. – Че някой се опитва да ни убие. Знаехме това и преди.

Вал заби лакът в стомаха му.

– Предлагам, ако имаме нужда от саможертва, да използваме Свен. Той вдига твърде много шум за моя вкус.

Страйдър не им обърна внимание.

– Назир, Зенобия, ще останете ли с Кит до довечера? Не искам да бъде сам.

Назир кимна. Щом се увери, че ще го пазят, Страйдър хвана ръката на Роуина и тръгна към вратата.

– А сега погледнете това – каза Свен, посочвайки хванатите им ръце.

Вал го фрасна толкова силно, че мъжът се срина на пода в безсъзнание.

Страйдър погледна изпитателно едрия си приятел.

– Предупредих го, че искам тишина. Вие двамата вървете и не се притеснявай за нас.

Страйдър изведе Роуина от шатрата, макар да не беше особено убеден, че трябва да оставя хората си без надзор.

Роуина изпусна уморена въздишка, докато вървяха обратно към замъка.

– Какъв изпълнен с ужасни събития ден бе днес.

– Да, такъв беше.

Тя го дръпна, за да спре и прокара пръсти през белега на ръката, които сарацините бяха изгорили в плътта му.

– Защо просто не оставят всички ви на мира?

– Защото все още се борим с тях.

– А ако спрете?

– Повярвай ми, Роуина, бих дал всичко, за да оставя меча си. Но как бих могъл, когато знам, че там има още мъже като Кит? Още жени като Елизабет? Би ли искала от мен да ги изоставя? Просто да им обърна гръб и да си кажа, на кого му пука?

– Не, не бих.

– Тогава какво искаш от мен да направя?

– Бих искала да намериш този Скорпион и да го изобличиш. Само той знае самоличността на убийците. Намери го и ще спрем това.

– И как предлагаш да го направим?

– Не съм сигурна, но мисля, че знам един начин.


Глава 15

Роуина беше като вцепенена през цялата следваща седмица, докато междувременно Елизабет бе погребана и цялата група се опитваше да не мисли за трагедиите, които следваха събитието до този момент. Сякаш над всичко и всички се беше спуснала мрачна пелена и обикновено празничния повод сега бе приет по-скоро апатично. Дните на турнира напредваха бавно, докато рицари и оръженосци тренираха за предстоящите събития.

Но през цялото време Роуина страдаше за приятелката си. Страйдър и хората му бяха загрижени за безопасността ѝ повече от всякога, толкова много, че Блекмор дори пренебрегваше плановете си да стои далеч от нея, докато не откриеха какво се е случило с Елизабет. Единствената ѝ утеха бяха срещите ѝ със Страйдър, при които го учеше да пее, докато той непрекъснато се бореше с обучението ѝ.

Това се бе превърнало в напълно обичайно ежедневие. След вечеря Роуина щеше да отиде с него в шатрата му, където той щеше да гримасничи и да се оплаква в продължение на половин час или повече, преди да седне и да я остави да го научи на нотите и думите. Изобщо не се опитваше да повтори добре нито едното от тези неща. След това той щеше да завърши урока с целувка и Свен щеше да намери някакъв начин да ги прекъсне, така че Страйдър да бъде принуден да я отведе обратно в замъка.

Това бе достатъчно, за да я накара да поиска да хвърли лютнята си по Свен. Но той имаше добри намерения, и затова тя почти понасяше намесата му. През деня, докато Страйдър тренираше фехтовка и се биеше, Роуина следваше Деймиън навсякъде, където отидеше, опитвайки се да го хване в съмнително поведение, което щеше да покаже кой и какъв е той: убиецът на Елизабет. Той беше Скорпиона. Беше сигурна в това. В действителност тя го шпионираше само допреди няколко минути, отправяйки се към стаята за съвещания на краля, където Хенри цяла сутрин бе заобиколен от почитатели.

Защо Деймиън би се осмелил да отиде там, докато кралят го няма, освен ако не търсеше информация, която би могъл да предаде на враговете на Хенри? Тя бе сигурна, че е намислил нещо лошо, дебнейки. Точно като нея, когато го последва в гората преди два дни.

Тогава, разбира се, съмнителния случай се оказа среща с един фермер, за да купи пресни плодове, но... Той бе виновен за държавна измяна и тя щеше да го докаже. Роуина затаи дъх, когато Деймиън се мушна в кралската стая като безшумен призрак. Този път по-предпазлива, тъй като се бе поучила от предишните си грешки, когато бе хваната от него, тя надникна през цепнатините във вратата, за да види какво прави. Нямаше и следа от него.

Роуина потупа брадичката си нерешително. Трябваше ли също да се промъкне в стаята, или да го почака да се появи отново? Страйдър я бе предупредил най-сериозно да не следва Деймиън. В края на краищата, ако той бе убиецът, както подозираше, нямаше да се поколебае да отнеме и нейния живот. Но принцът сякаш я харесваше достатъчно, и ако тя се окажеше мъртва, тогава Страйдър щеше да знае със сигурност кой го е направил и нямаше съмнение, че щеше да отмъсти за нея и Елизабет.

Все още нямаше и следа от движение или звук от вътрешността на стаята. Сега или никога... Поемайки дълбоко дъх, тя открехна вратата леко и се огледа. Там нямаше никой, доколкото можеше да види. Къде може да е отишъл? Нямаше друг изход от стаята. Тя вкара главата си малко по-навътре.

– Мен ли търсите?

Пискайки, тя подскочи, когато дълбокият глас на Деймиън я стресна изотзад. Тя се обърна и го видя в коридора, стоящ с ръце, кръстосани пред гърдите. Как мразеше тази качулка, която го скриваше напълно от погледа ѝ. Бе изключително смущаващо да говориш с някого, когато не можеш да видиш лицето и очите му.

– Аз... аз... – заекваше тя, докато се опитваше да измисли друго обяснение. – Търся чичо си.

Той вдигна глава или по-скоро я килна настрани.

– И защо му е да е там, когато Хенри не е?

Тя вдигна ръце нагоре и направи знак, докато правеше всичко възможно да измисли разумно извинение, на което всъщност той би могъл да повярва този път.

– Защото той обича да седи на... не, чакайте. Той... той е забравил нещо.

– Забравил е нещо? – попита Деймиън спокойно, дори тонът му някак ѝ напомни спокойно бездънно езеро. – Е, ако ми кажете какво е, мога да попитам Хенри или неговите дворцови чиновници, дали някой го е намерил.

Е, това нямаше да свърши работа. В момента, в който го направеше, той щеше да разбере, че го лъже...отново.

– Не, ъ-ъ, мисля, че го е намерил вече.

– Което е причината да сте тук, за да го търсите, въпреки че няма нужда от това?

Тя се втренчи в Деймиън, пожелавайки си да може да види лицето му. Тогава отново изпита особеното чувство, че той ѝ се присмива. Може би беше най-добре, че не може да види лицето му в края на краищата.

– Е, тъй като той наистина го намери – каза тя, кимвайки към него – трябва да ви оставя и да се отправя обратно към голямата зала.

Тя побърза да се отдалечи, но с всяка стъпка, която правеше, усещаше погледа му върху себе си като осезаемо, почти смъртоносно докосване.

На върха на стълбите, тя се обърна, за да види, че той не е помръднал дори с милиметър.

– Да не би да чакате някой, милорд? – попита го тя.

– Просто изчаквах да видя дали ще погледнете назад. Не трябва да бъдете толкова предсказуема, Роуина. Това може да ви вкара в беля.

Преглътна при думите му.

– Това заплаха ли е?

– Не, Роуина. Никога не бих заплашвал такава необичайна дама като вас. Само други, които не са толкова забавни, колкото вас.

Тръпка на страх премина през нея.

– Значи признавате, че сте заплашвал други?

– Хммм – отвърна той, сякаш го обмисляше. – Да, признавам. Ако става въпрос, аз дори съм известен с това, че от време на време убивам няколко от тях.

След това изявление той се обърна и влезе обратно в кабинета. Роуина примигна два пъти, докато думите му отекваха в ушите ѝ. Той го призна! Сърцето ѝ подскочи, когато осъзна какво направи току-що Деймиън. Тя се спусна по стълбите и излезе от замъка с една-единствена посока в ума. Страйдър.

Отне ѝ няколко минути, за да го намери да тренира на полето с Рейвън, който се бе завърнал само преди дни от посещението си в Йорк. За съжаление, както Зенобия беше предсказала, двамата с Уил бяха пристигнали твърде късно, за да помогнат на своя приятел. Двамата бяха тихи и затворени в себе си, откакто се завърнаха. Но поне Роуина имаше добра новина за всички тях.

– Имам доказателство! – обяви тя гордо, докато мъжете се биеха пред нея.

Страйдър свали меча си веднага след като я видя да тича към него. Докато не забеляза светкавица от сребро. Завъртайки се бързо, той едва имаше достатъчно време, за да отблъсне атаката на Рейвън. Рицарят се отдръпна веднага.

– Съжалявам, Страйдър – каза той задъхано. – Не знаех, че си бил разсеян.

Най-младият му рицар погледна Роуина, изчерви се, после се извини.

Страйдър смъкна шлема от главата си, докато Роуина танцуваше около него като малко дете, което току-що е получило подарък.

– Той е виновен! – заяви тя за милионен път и тъй като го бе казвала толкова много пъти, ако не и повече, той не трябваше да пита какво има предвид.

Страйдър въздъхна. Горкият Деймиън. Истинско чудо бе, че мъжът не е убил Роуина заради упорството ѝ. Той я погледна накриво.