Джоан изстена, когато краката ѝ се подкосиха. Страйдър едва успя да я хване, преди да падне на пода. Стомахът на Роуина се сви още повече, докато си спомняше историята, която Елизабет бе разказала, за това как Страйдър е носел Джоан, когато за първи път бяха пристигнали. Лицето на приятелката ѝ сияеше от щастие, когато бе попитала Роуина дали Страйдър ще я избере за Дамата на всички сърца.

– О, Елизабет – вдъхна тя, сърцето ѝ се късаше от загубата.

Всички мечти, които приятелката ѝ кроеше за бъдещето си... Всичките им надежди...

Но тя не можеше да мисли за това точно сега. Ако го направеше, щеше да се присъедини към Джоан, а никой не се нуждаеше от допълнителна тежест. Имаше твърде много неща за вършене.

– Занеси я в покоите ѝ – каза тя, вървейки пред Страйдър. Чичо ѝ ги следваше на крачка зад тях.

– Вече изпратих човек до Корнуол – каза чичо ѝ тихо. – Въпреки че, ако трябва да бъда честен, се съмнявам, че семейството ѝ ще отговори.

Роуина въздъхна при тези думи, докато държеше вратата отворена за Страйдър, за да внесе Джоан в стаята в края на коридора. Тя се втурна покрай него, за да махне кожата, покриваща леглото ѝ, и отстъпи назад, за да може мъжът да я постави върху него.

– Защо да не отговори семейството ѝ? – попита той, докато се отдръпваше от леглото.

– Не знаем – каза Роуина. – Елизабет беше далечна братовчедка, която бе изпратена да живее при нас преди няколко години. Тя прекара почти пет години с мен, когато бяхме момичета, а след това баща ѝ я извика у дома ѝ, когато бе на шестнадесет, за да се омъжи.

– Елизабет е била омъжена? – попита Страйдър, докато гледаше как Роуина покрива Джоан.

– Не – отговори чичо ѝ. – Годеникът ѝ избягал с друга и тя не се върна при нас няколко години.

– Беше толкова тъжна в началото – каза Роуина. – Можеше да седи с часове, взирайки се през прозореца, без да каже нищо на никого. Сякаш духът ѝ бе пречупен. Тогава един ден, тя реши да се присъедини към този свят.

Страйдър се втренчи в нея с яростна гримаса.

– Имаш ли представа какво се е случило?

– Не, никога не говореше за това. Нито за семейството си. Сякаш изобщо нямаше минало.

– Като брат ми…

– Кит? – попита Роуина.

– Да, той се държа по подобен начин в началото, когато го взех при себе си.

Роуина също го помнеше. Когато го беше срещнала за първи път на обиколката на трубадурите, Кит бе унил и затворен в себе си.

– Странно съвпадение, нали?

Страйдър не отговори. Мислите му се завъртяха. Всъщност поведението им му напомняше за други, които познаваше. За самия него включително.

– Кажи ми, знаеш ли дали Елизабет някога се е осмелявала да отиде в Утремер?

Роуина и чичо ѝ си размениха озадачени погледи.

– Не и доколкото аз знам – каза Роуина. – Чичо?

– Не знам. Баща ѝ никога не беше казвал нищо за това тя да напусне дома му, докато не я изпрати да живее с нас.

Роуина наклони глава, за да погледне към Страйдър, които обмисляше отговора.

– Какво си мислиш?

– Не знам. Безумици най-вероятно – той кимна към Джоан. – Ще се оправи ли?

– Да, просто се нуждае от почивка – Роуина дръпна тъмночервените завеси около леглото, после ги изведе от стаята.

Когато отново се върнаха в коридора, всички бързаха наоколо, мърморейки.

Повечето от тях шепнеха за това, къде ли може да е бил Страйдър, когато Елизабет е паднала в езерото.

– В края на краищата – каза една по-възрастна жена на приятелка, докато се отправяха към стълбите – чух момичето много пъти да се хвали, че тя ще се омъжи за граф Блекмор. Може би го е дразнела твърде много.

– Е, знаете, че баща му е убил майка му...

– И любопитството убило котката – каза Роуина зад тях.

Те се обърнаха и видяха нея, Страйдър и чичо ѝ, после бързо отстъпиха засрамено.

– Не ви ли е срам! – извика Роуина рязко, докато по-възрастните жени изчезваха.

– Остави ги – каза Страйдър. – Тези слухове са с мен през целия ми живот. Вече дори не ги чувам.

– Да, но го правиш – Роуина докосна ръката му утешително. – Просто си твърде добре защитен за твое собствено добро.

Страйдър забеляза, че чичо ѝ наблюдава разговора им. Прочиствайки гърлото си, той се освободи от хватката на Роуина.

– Има ли нещо, което вие двамата искате да ми кажете? – попита чичо ѝ.

– Не – отговориха и двамата едновременно.

Лайънъл погледна подозрително първо единия, а после другия.

– Сигурни ли сте?

– Напълно – увери го Роуина.

Те се присъединиха към тълпата зяпачи долу, които се бяха събрали в голямата зала, когато вратата се отвори. Страйдър грабна Роуина срещу себе си веднага след като видя покритото с одеяло тяло, което внасяха в помещението.

– Страйдър, какво…

– Шшт – каза той бързо, уверявайки се, че тя не може да види приятелката си или тези, които я носят. – Има спомени, които никой не трябва да има.

Чичо ѝ му кимна одобрително, когато Страйдър я поведе към задната част на залата и към изхода, който водеше към кухните. Лайънъл остана, за да се погрижи за тялото.

– Това беше Елизабет, нали? – попита тя с глас, пропит от болка.

– Да, любима.

Тя затвори очи.

– Благодаря ти.

Той целуна ръката ѝ нежно.

– Винаги на твоите услуги.

Роуина спря, за да прегърне Страйдър заради грижовността му и се наслади на топлината на тялото му. На усещането за силата и утехата му.

– Дали това някога ще свърши? – попита тя. – Започвам да споделям мислите на Джоан. Повече от готова съм да се прибера вкъщи и да оставя този турнир зад себе си. Как можем да продължим да празнуваме след смъртта на толкова много хора?

– По същия начин, по който успяхме да се смеем, докато бяхме в затвора. Трябва да го направиш, в противен случай ще полудееш от мъка. Понякога помага да крещиш. Нека ангелите да чуят яростта ти.

– Така ли постъпваш и ти?

Той кимна.

– Друг път намушквах похитителите си просто за да мога да усетя вкуса им, преди да ме пребият.

– Какво ще стане, ако не съм толкова силна, колкото си ти?

– Никога няма да те отведа в битка, Роуина. Струва ми се, че лесно би ме задминала в това отношение.

Тя се усмихна при тези думи.

– Страйдър!

Никой от двамата нямаше време да погледне или да отговори, преди някой да ги повали на земята. Страйдър се бореше с неизвестния нападател, докато не чу свистящия звук от изстрелване на стрели.

– Роуина?

– Тук съм – каза тя с глас, треперещ от страх.

Тежестта се премести сама и се оказа Кит, който след това издърпа меча от кръста на Страйдър и хукна да бяга. Страйдър се претърколи, за да види сянка, оттегляща се покрай стената. Бе очевидно, че след нея бе тръгнал Кит.

– Роуина – каза той, водейки я назад към кухнята. – Влизай вътре. Веднага!

Тя не се поколеба и му се подчини. Страйдър се затича след брат си. Не му отне много време, за да го настигне. Рамо до рамо, те преследваха сянката, докато Кит внезапно спря и хвърли кинжала право към целта им. Той се заби в сянката и я накара да падне с главата надолу от стената.

Страйдър наблюдаваше зашеметено, докато Кит умело се катереше по назъбенaта стена на бойницата по-добре от повечето рицари, за да достигне до мястото, където бе изчезнал мъжът. Отне му няколко минути, за да стигне до върха, където го чакаше Кит. И двамата погледнаха надолу, за да видят тялото, което бе паднало от другата страна. Кит прокле изпочупеното неподвижно тяло, което лежеше долу в далечината върху назъбените скали, които бяха струпани срещу задната част на замъка. Скали, които бяха избрани заради смъртоносните си ръбове, в случай че някой се опита да обсади замъка. Бутането на обсадната стълба от стената гарантираше сериозни, ако не смъртоносни увреждания на всеки рицар, който паднеше от въпросната стълба и уцелеше тези скали.

– Мъртъв е – извика Кит. – Сега няма как да го разпитаме. Знаех си, че трябва да стрелям, преди да стигне бойниците. По дяволите. Той трябваше да падне от тази страна, а не от другата. Трябваше да се досетя, че ще предпочете да се хвърли пред това да го хванат.

Страйдър зяпна Кит.

– Ти и аз трябва да поговорим. Ние определено трябва да поговорим.

Кит срещна очите му само за миг, преди да отмести поглед. Започна да се отдалечава от стената.

– Почакай! – извика рязко Страйдър.

Кит се вцепени.

– Не съм ти куче, Страйдър, че да идвам и да си отивам по твоя команда.

– Не – каза той, поставяйки ръка върху рамото на Кит. – Ти си мой брат. И аз искам няколко отговора, като се започне с това откъде знаеше, че мъжът е тръгнал след мен.

Кит прокара ръка през черната си коса.

– Видях го да напада Кристиан и го последвах тихо, като се опитах сам да се погрижа за него. За съжаление, той избяга.

– През последния час, откакто напусна полето за обучение, всичките ти мъже бяха нападнати. Така че следващото ми предположение бе, че ще дойдат и за теб. Докато идвах насам, за да те предупредя, отново го видях и го подгоних. Ти и Роуина просто се озовахте на пътя ни.

Страйдър не знаеше коя част го шокира най-много – това, че брат му е преследвал убиец или че убиецът е толкова смел, че да нападне всичките му хора посред бял ден.

– Какво искаш да кажеш с това, че моите мъже са били нападнати?

– Всички са добре. Не вярвам, че нападенията са били предназначени за нещо друго, освен да си поиграят с тях. Просто бяха хванати неподготвени и се извинявам за това. Не мислех, че убийците ще атакуват посред бял ден, и нямах представа, че ще тръгнат след всички останали. – Кит насочи погледа си към стената, където бе убил асасина. – Поне има един по-малко от тях, за когото да се тревожим оттук нататък.

Страйдър не бе развеселен от тона в гласа на Кит или от блясъка в очите на брат си.