– Кит?

Брат му погледна към него, докато една сълза се стичаше по бузата му.

– Защо от всички, само ти и Роуина сте единствените, които някога са виждали истината в мен? Никоя жена не ще да ме погледне, освен ако не се опитва да ме използва, за да стигне до теб. Защо е така?

– Не знам. Не повече, отколкото мога да разбера защо ме подценяват сега. Но знаеш ли нещо? Не се интересувам какво мислят тези глупаци. А ти?

Той видя нерешителността, изписана на лицето на брат си.

– Кит…

– Обмислям го.

Клатейки глава, Страйдър се изправи на крака и протегна длан към брат си. Кит сграбчи ръката му със силен захват. Страйдър го издърпа на крака. Той кимна към полето.

– Хайде, малък братко. Има нещо, което искам да ти покажа.

Кит тръгна след него, без да задава въпроси.

– Знаеш ли, Кит, най-добрият начин да накараш една девойка да те пожелае, са уменията ти с меча.

Кит развеселено повдигна вежди към него. Страйдър поклати глава, разбирайки този поглед.

– Нямах предвид такава двусмислица – обясни рицарят с мрачен смях.

Той остави Кит да стои в единия край на полето и отиде до сламеното чучело, за да извади двата кинжала. Когато се върна до брат си, му подаде единия.

– Изисква се ловка ръка, но... – Страйдър остави кинжала да полети, при което острието се заби точно под мястото, където трябваше да е сърцето – става лесно, след като потренираш малко. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Кит вдигна кинжала и едва погледна чучелото. Хвърли го бързо и уцели натъпкания със слама рицар точно между очите.

Онемял, Страйдър се втренчи в ножа. Както и всеки рицар на терена.

– Късметът на начинаещия – каза безгрижно Кит.

Обвинението на Деймиън отново пробяга в главата на Страйдър. Беше ли възможно?

Рицарят погледна ножа, след това брат си.

– Сигурен ли си, че няма нещо, което искаш да ми кажеш?

– Не.

Все още подозрителен, Страйдър наблюдаваше как Кит се обръща и отива да си вземе лютнята и хартията. Брат му може и да отхвърляше това, което току-що се бе случило, но Страйдър знаеше по-добре. Изискваше много практика и умения, за да се хвърли кинжал по този начин. Много. Кога и къде Кит се беше научил на това? И какви други умения бе придобил брат му, за които той не знаеше нищо?

Късно следобед Роуина седеше в голямата зала с лютнята в скута си, докато пееше на една малка група от трубадури, най-вече жени и няколко мъже, които се опитваха да се подмажат на чичо ѝ. Други дами, най-вече тези, които имаха малки синове, които не желаеха да видят мъртви в битка, бяха дошли, за да я чуят. Само те, изглежда, бяха съгласни с нейните убеждения срещу войната. Поне никой не ѝ се подиграваше. Достатъчно странно бе, че липсваха две от собствените ѝ придворни дами – Елизабет и Бриджит. Тя предположи, че двете са с някой мъж, който е завладял фантазиите им.

Беше типично за двете и бе нещо, на което никога не би попречила. Обичаше приятелите си твърде много, за да го направи. Всички се държаха почтително и внимателно, докато вратата зад нея, водеща към коридора, не се отвори. Всички от групата ахнаха и се намръщиха, а след това приближиха глави и веднага започнаха да шушукат. Роуина се обърна, за да види какво е привлякло вниманието им. Зад нея тя откри Деймиън и трима от неговите хора да влизат в залата. Това бе нещо нечувано. Деймиън спря, след като осъзна, че е привлякъл вниманието на всички.

– Простете ми – каза той тихо на Роуина. – Надявах се да не ви прекъсвам.

– Не се притеснявайте, милорд. Мога…

– Моля, Роуина, свирете. Това е причината в края на краищата да дойда тук днес. Искам да чуя песните ви.

За нейно пълно учудване той и хората му заеха места встрани зад малката група.

Изведнъж несигурна в себе си и напълно наясно с факта, че Деймиън я наблюдава с очи, които не може да види, тя започна песента си отново и направи всичко възможно да пренебрегне мъжа, чието присъствие я караше да се чувства толкова неудобно. В действителност тя можеше да почувства тежестта на стоманения му поглед върху себе си, сякаш бе докосване. Той я разстрои много. Имаше нещо изключително объркващо в Деймиън, и то не само поради факта, че нямаше представа как изглежда мъжът. Сякаш самата тъмнина се носеше около него. Роуина изпя още три песни, за да завърши рецитала си. Слушателите ѝ, включително Деймиън, аплодираха благосклонно. Тя направи реверанс към тях и докато се изправяше, внезапно движение на балкона високо над залата привлече вниманието ѝ. Поглеждайки нагоре, тя се стресна, когато срещна тъмносиния взор на Страйдър, който стоеше и я наблюдаваше. Той я дари с топла усмивка, преди да отстъпи назад, и да се скрие от погледа ѝ.

Сърцето ѝ подскочи при мисълта, че той е тук, за да я чуе, след като знаеше колко много мрази такива неща. Без да се замисля, тя остави лютнята си настрана и се отправи към спираловидното стълбище. Няколко души се опитаха да я спрат, но тя бързо се извини и се втурна по стълбите. Затича се надолу по дългия коридор в посоката, в която той трябваше да е отишъл. Къде ли можеше да е? Единственият начин да напусне залата бе надолу по стълбите, по които бе дошла. И все пак никъде нямаше следа от него. Дали очите ѝ я бяха измамили?

– Страйдър?

Тя мина покрай врата, когато чу тихия му отговор.

– Тук съм, Роуина.

Спря, обърна се и го видя как излиза от сенките. Беше толкова хубаво да го види изправен и облечен. Преди да успее да се спре, тя се хвърли в прегръдките му и го целуна дълбоко. Страйдър изръмжа, когато усети вкуса ѝ и разгорещените искания на езика ѝ, танцуващ с неговия. Тя имаше вкус на топлина и мекота. На надежда. Повече от всичко друго, тя имаше вкус на Роуина и уникалната ѝ женственост. Той обхвана лицето ѝ в шепи и пи от пълните ѝ устни, позволявайки на ръцете, плъзгащи се по гърба му, да го отдалечат от съмненията и страховете в съзнанието му. Тя се отдръпна бавно.

– Защо си дошъл, след като каза, че трябва да стоим на разстояние?

– Не мислех, че ще ме видиш.

– Но ти ме видя?

– Да – той докосна страната ѝ с топлата си ръка. – Ти си много талантлива дама.

– Ти мразиш талантливи жени.

– Не мразя теб.

Тя покри ръката му със своята и целуна дланта му.

– Не ми помагаш да стоя настрана от теб.

– Знам. Ти си като сирена, която ме примамва.

– Може би твоите хора трябва да те вържат за мачта?

Той се засмя на препратката ѝ към Одисей, чийто кораб плавал безопасно през територията на сирените само защото членовете на екипажа му били вързани.

– Най-добре да го направи Свен. Той ще се увери, че въжетата ще издържат. Не съм толкова сигурен за другите.

Тя се усмихна при тези думи.

– А къде е твоята пъстра банда от приятели?

– Разпръснати са из краищата на страната в търсене на улики.

– Роуина!

Двамата се обърнаха, за да видят Джоан на върха на стълбите. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ бяха пълни със сълзи, когато се втурна към тях.

– Какво не е наред? – попита Роуина, ужасена от това, което бе разстроило приятелката ѝ толкова много.

Сълзи се стичаха по бузите ѝ.

– Елизабет. Мъртва е.


Глава 14

Роуина бе благодарна за подкрепата на Страйдър. Без него тя беше абсолютно сигурна, че щеше да рухне, когато вълната от дълбока скръб я удари право в сърцето. Това бе най-осакатяващата болка, която някога бе изпитвала. Сълзи запариха в очите ѝ и започнаха да се търкалят напълно необезпокоявани по лицето ѝ.

– Как така Елизабет е мъртва?

Джоан избърса очите си.

– Един мъж от кралската стража е извадил тялото ѝ от езерото. Мислят, че се е подхлъзнала и е паднала в потока, а полите ѝ са били твърде тежки и са ѝ попречили да плува.

– Не – Роуина въздъхна през сълзи. – Това не е възможно. Защо ще ходи при езерото сама?

– Знаеш каква беше – отвърна Джоан. – Тази сутрин ми каза, че там ще се срещне с някого.

Джоан я взе в обятията си и те се прегърнаха, докато ридаеха заради загубата на любимата си приятелка. Как можеше Елизабет да си отиде от тях? От деня, в който се бе присъединила към семейството им, тя се бе превърнала в необходима част от живота им. Роуина усети как силната ръка на Страйдър върху гърба ѝ леко я разтрива. Тя се извърна от Джоан и го дръпна към себе си, нуждаейки се да почувства силата му. Утехата му.

– Толкова съжалявам, Роуина – прошепна той срещу косата ѝ, докато я притискаше към гърдите си.

– Тя не може да е мъртва – изплака Роуина. – Не може.

Докато плачеше, можеше да чуе суматохата отдолу. Гласове отекваха в коридора, когато благородниците разбираха за съдбата на Елизабет.

– Иска ми се да не бяхме идвали на този турнир – извика Джоан. – От самото начало се случват злини. И сега това ...

– Шшт – каза Роуина, хващайки ръката на приятелката си. – Това е глупава злополука. Но все пак злополука.

И имаше приготовления, които трябваше да се направят. Някой трябваше да се погрижи за тялото на Елизабет. Със силата на волята, която Роуина никога не бе знаела, че притежава, тя се стегна.

– Някой ще трябва да уведоми семейството на Елизабет – каза тихо.

– Мога да изпратя някой от моите хора – предложи Страйдър.

Тя му се усмихна с треперещи устни.

– Мисля, че е най-добре мъжете ти да останат тук, за да те защитават, ако има нужда. Чичо ми има хора, които може да изпрати. Но оценявам предложението ти.

Той наведе глава към нея.

– Роуина?

Тя погледна зад Страйдър и видя чичо си да идва към тях от стълбите. Лицето му бе тъжно и изпито.

– Казаха ли ти? – попита внимателно той.

Тя кимна и се пребори с нова вълна от сълзи.

– Има ли нещо, което мога да направя? – попита Страйдър.

– Не ме оставяй сама – прошепна Роуина. – Не мисля, че мога да се справя с всичко това сама.