– Първо ще те убия.

– Роуина?

Роуина спря при звука от плътния глас, който изпрати тръпки надолу по гърба ѝ. Беше глас, който не очакваше да се обърне към нея някога.

Обръщайки се бавно, тя се изправи срещу Деймиън Сейнт Сиър.

– Милорд – каза тя и направи реверанс.

– Няма нужда да бъдем толкова официални, милейди. Или толкова студени. Все пак не убих вашият рицар.

Имаше нещо различно в Деймиън този следобед. Нещо по-отпуснато и спокойно.

Също като Страйдър и той се беше освободил от бронята си. Сега носеше сива туника с жакет в пурпурно и златисто и черни чорапи под обемистото си черно наметало.

– Изглежда Бог наистина отсъди, че е невинен.

Тя си помисли, че долавя нотка на горчивина в гласа на Деймиън.

– Надявам се, че не сте много наранен, милорд.

– Само гордостта ми, която толкова често е ранявана, че съм сигурен, че ще се излекува и от това – той се поклони пред нея. – Ще ви оставя, милейди. Исках само отново да се извиня заради моето грубо, нерицарско отношение към вас вчера, когато дойдохте да ме видите.

– Не мислете повече за това, милорд.

– Деймиън – каза той с прелъстителен глас. – Моля ви, наричайте ме Деймиън.

Роуина направи реверанс и наведе глава към него.

Той изцъка с език.

– Подозрителна си към мен, нали?

– Вините ли ме? – попита тя.

Той се засмя с дълбок, хипнотизиращ звук.

– И дори не се опитвате да го отричате.

– Трябва ли?

– Повечето го правят. Трябва да призная, че намирам честността ви за освежаваща.

Изпитваше ясното усещане, че той ѝ се усмихва и наистина я притесняваше, че не може да види дори намек на лицето му.

– Хубав ден, милейди. Нека той ви донесе щастие.

Тя се намръщи, докато той се отдалечаваше и я остави да стои по средата на залата.

Роуина не помръдна, докато не чу друг глас точно зад себе си.

– Какво искаше той от теб? – попита Зенобия, когато застана до нея.

Двете наблюдаваха, докато Деймиън изчезваше през вратата, отправил се някъде извън замъка.

– Той се извини – каза Роуина.

Тя още не можеше да повярва, че го беше направил. Изглеждаше напълно нетипично за него.

– За?

– Че беше груб към мен вчера, когато го помолих да не се бие със Страйдър.

Зенобия изглеждаше също толкова изненадана като нея.

– Колко нетипично за него да се извинява за нещо.

Роуина ѝ се намръщи.

– Познаваш ли го?

Зенобия погледна виновно настрани.

– Какво? – попита тя, когато вълна от тревога мина през нея.

Имаше нещо злокобно в начина, по който изглеждаше Зенобия.

– Знам много неща за онези, които баща ми държеше в затвора си и те ме засрамват безкрайно – прошепна тя. – Не толкова историите, разказвани от Братството, те са достатъчно лоши, а онези, които чувах от мъжете на баща ми, които често се хвалеха с жестокостта към онези, които трябваше да „пазят”.

Роуина докосна ръката ѝ в знак на симпатия.

– Заради това ли им помогна да избягат?

Зенобия кимна.

– Баща ми забрави, че хората на майка ми са различни от неговите. Ние не сме украшения, които да стоят до страната на мъж особено когато виждаме несправедливост. Айшин произхождат от Амазонките. Наше рождено право и задължение е да се бием, а аз още мога да чуя гласа на майка ми да шепне в ухото ми, че никой не трябва да бъде лишаван от достойнство. Хората ѝ вярваха, че враговете или трябва да бъдат уважавани, или екзекутирани. Ако ги убиеш, тогава те няма да те притесняват повече. Ако им позволиш да се оттеглят с достойнство, тогава те ще направят точно това. Но когато врагът е подтиснат и каран да страда непрестанно, рано или късно, той ще замахне и ще ти докара беда. Защото няма по-ужасна сила от тази на дълго сдържаното отмъщение.

Роуина кимна.

– Майка ти е била много умна.

– Да, наистина беше. Ти ми напомняш много на нея.

Роуина беше изненадана от сравнението на Зенобия.

– Аз?

– Ммм. Майка ми имаше навик да ме нарича Карима. Това означава „малка маймуна” на нейния език. Тя казваше, че аз тичам наоколо и крещя, хвърлям неща и вбесявам другите, докато не стане моето. Беше тиха и стабилна, като неподвижна стена, твърда в убежденията си и самоуверена.

Роуина ѝ се усмихна.

– Това звучи много по-добре, отколкото „упорита като муле” както ме нарича чичо ми.

Зенобия се засмя.

– Упорството е грешно само когато те кара да вършиш неща срещу най-доброто за твоите интереси.

– Как така?

– Помниш ли, че ти казах за мъжа, когото обичам?

– Да.

– Неговото упорство го държи далеч от мен. Вместо да приеме онова, което му предлагам, той постоянно пътува из света в търсене на спокойствие, което никога няма да намери. Понякога това, което искаме и онова, от което се нуждаем не са съвместими.

– Какво ми казваш?

– Ако Страйдър спечели състезанието за трубадури и ти бъде дадено право да си избереш съпруг, кого ще избереш?

Беше достатъчно лесно да отговори на това.

– Ще избера свободата си, разбира се... поне толкова дълго, колкото Хенри позволи.

– Защото се нуждаеш от нея или защото я искаш?

Роуина погледна настрани, когато истината я озари.

– Нито едното. Ще я избера, защото мъжът, който обичам е също като твоя. Той няма да остане с мен, а ако го накарам да го направи, ще се обиди от това. По-добре да остарея сама, отколкото да се омъжа за мъж, който само ще се научи да ме мрази заради това, че съм го обвързала със себе си против волята му.

За нейна изненада, Зенобия отново се засмя.

– Ти си моята майка – тя взе ръката ѝ и я поведе към стълбите. – Ела с мен, лейди Роуина. Аз изгубих мъжа, когото обичам, но ти... ти имаш мен, и нека заедно да видим какво може да се направи с твоя.

– Мислиш ли, че можем да го спечелим?

Зенобия изпусна дълга, премерена въздишка.

– Всичко, което можем да направим, е да се опитаме.


Глава 13

Страйдър мина през полето на рицарския турнир, чувствайки се почти като прокажен на угощение. Сутрешната битка може и да го оправдаваше в очите на закона, но в очите на всички останали, той бе убиец. Шепотът на клюкарите както на мъжете, така и на жените, го следваше навсякъде, където и да отидеше. Нямаше дами, които да го преследват. За първи път той вероятно можеше да се съблече гол и никоя жена нямаше да посмее да се приближи. Може би убийството имаше някои предимства... Въздъхвайки, той видя брат си да седи сам под едно дърво, дърпайки лютнята си, докато си записваше бележки върху парче пергамент. Страйдър се запъти към него.

Облечен в своите оранжеви и червени дрехи, Кит вдигна поглед, когато сянката на Страйдър падна върху него.

– Мрачно чувство, нали? – попита Кит, докато Страйдър мълчеше до него.

– Кое?

– Да не принадлежиш никъде. Когато други хора те съдят за това, което смятат, че си, а не за това, което си в действителност – Кит му се усмихна иронично. – Жалко, че нямаш по-голям брат, който да отиде и да ги натупа заради теб. Бих ти предложил услугите си, но само ще ми се изсмеят, когато се опитам да защитя себе си или някой друг.

Докато приклякаше до бележките на Кит, Страйдър си припомни думите на Деймиън.

– Винаги ли е било така с теб?

Кит отмести поглед.

– Къде беше, когато отидох да те търся у Майкъл? Той каза, че те е оставил да се оправяш сам, когато си се върнал. Къде си ходил?

– Никъде.

– Кит…

Брат му изглеждаше раздразнен от разпита.

– Не ми говори с този тон, Страйдър. Не съм някой от хората ти, за да се треса от страх като го чуя. Случайно знам, че никога няма да ме нараниш.

Не, не би го направил. Никога. Но искаше отговори. Ако Кит в действителност бе Водолея...

– Защо не ми вярваш? – опита Страйдър отново, този път по-спокойно. – След тези последни няколко години заедно, все още знам твърде малко за теб.

– Знаеш достатъчно – погледът на Кит срещна неговия. – Ти си единственият брат, когото някога съм познавал. Единственото семейство, ако става въпрос. И до нощта, в която ме спаси в Кентърбъри, никога не съм знаел какво е да искаш да принадлежиш някъде. Затова ти благодаря и никога не бих предал теб или някого на когото държиш.

Тези думи бяха толкова странни... Страйдър му се усмихна с братска привързаност.

– Съжалявам за годините, в които не бях до теб, дребосък. Иска ми се никога да не бе познал и ден тъга.

– Знам.

Кит погледна отново към хартията си.

Страйдър спря, за да огледа тримата преминаващи мъже, които гледаха злобно към него и брат му. Изправи се на крака и мъжете веднага ускориха крачката си.

– Завиждам ти за силата – каза Кит тихо, когато Страйдър погледна към него. – Какво ли не бих дал, за да мога да накарам хората да треперят от страх при недоволството ми.

– Тогава защо не тренираш като рицар? Ще те науча на всичко, което знам.

Кит се присмя на това.

– Аз съм крехък. Твърде слаб съм. Повече жена, отколкото мъж.

Страйдър потисна гнева, който предизвикаха тези думи.

– Рейвън е по-слаб от теб и по-млад, за да се бие, но все пак печели повече битки, отколкото губи. И най-категорично не си повече жена, отколкото мъж.

Кит срещна погледа му. Очите на брат му бяха пронизващи. Търсещи. Този напрегнат поглед накара нещо вътре в Страйдър да се свие.

– И ако ти призная, че съм привлечен към други мъже, какво би казал?

– Нищо – отговори Страйдър честно и убедено. – Знам, че това е лъжа. Не че би имало значение за мен, дори и да бе така. Ние сме братя, ти и аз. Нищо не променя това. Никога. Където и да съм, винаги си добре дошъл и ще убия всеки, който казва друго.

Очите на Кит се насълзиха, когато погледна встрани. Страйдър отново коленичи до него.