Беше хубава, трябваше да ѝ признае това. Със сочни, елегантни извивки, които се очертаваха изящно от тъмнопурпурната ѝ рокля.

Осланяйки се на обучението си, той притича зад нея и я сграбчи за ръката толкова бързо, че тя отвори уста за извика.

– Не казвай нищо – изсъска, вдигайки нагоре ръкава на роклята ѝ, за да види списък на арабски, който беше татуиран върху бледата ѝ кожа. Беше подобен на онзи, който той носеше върху собствената си ръка. Само имената бяха различни. – Знаех си, че си ти.

Тя отскубна ръката си от него.

– Какво правиш тук?

– Искам да знам защо натопи Страйдър от Блекмор за убийство.

Тя постави четката си за коса върху масата и му отправи студен, пресметлив поглед, докато издърпваше надолу ръкава си, така че имената повече да не се виждат.

– Къде са ви обноските, милорд? Минаха години, откакто се видяхме за последно. Няма ли да проявите доброта към жена, която някога вземахте с голяма страст?

Той се присви при думите ѝ, спомняйки си моментите, в които бяха принуждавани да бъдат заедно заради забавлението на другите. Пировете, на които те...

– Усилено се опитвам да не си спомням онези дни.

– Тогава се радвам за теб. Аз открих, че ме преследват без значение колко силно се старая да ги забравя.

Той ѝ съчувстваше, но това не променяше нищо. Това, което бе направила, беше грешно.

– Не отговори на въпроса ми.

Тя му отправи насмешлив, раздразнен поглед.

– Защо мислиш? Ти ми помогна и аз исках да ти върна услугата.

– Да ми върнеш каква услуга?

– Ти уби Сирил заради мен. Не си спомнях кой си до нощта, в която те видях да напускаш палатката му. Отидох да изпълня моята сделка само за да го намеря вече мъртъв. В началото бях ужасена. Помислих, че си бил изпратен, за да приключиш с моя списък и мен, но веднага след като се успокоих, осъзнах, че той трябва да те е разпознал по-рано онази нощ.

Водолея погледна засрамено настрани. Да, това беше истина.

Сирил го беше познал. Глупакът дори го беше предизвикал, когато се беше събудил и беше видял Водолея да стой до леглото му. Подигравките бяха секнали в момента, в който заби кинжала си право в сърцето на мъжа.

– Ти си оставила бележката? – попита я той.

– Да. Върнах се по-късно, за да я взема, но не успях да я намеря.

Той я измъкна от кесията си и ѝ я подаде.

– По-добре я унищожи преди някой друг да научи за това и осъзнае кой я е написал, също като мен.

Тя кимна, после я напъха отпред в роклята, между гърдите си.

Водолея се вторачи в нея, погледът му изгаряше.

– Не ми прави повече услуги, когато се отнася до графа.

– Не? – попита тя, повдигайки вежда. – Осъзнаваш ли, че Калб ал ‘Акраб е тук?

Водолея се смрази при думите ѝ. Сърцето на скорпиона беше името на асасина, който имаше грижата да ги наглежда. Той беше онзи, когото изпращаха да ги убива, ако някога предадяха това кои и какво са те. Проклятие. Скорпиона и Калб ал ‘Акраб без съмнение бяха един и същ човек. Трябваше да се досети.

Но никой не знаеше името му или как изглеждаше. Всеки от вида им, който го познаваше, беше мъртъв от ръката му.

– Да – въздъхна той. – Намерих един от куриерите му.

– Разпознах го като Скорпиона в момента, в който го видях – каза тя. – За разлика от теб той не беше толкова скрит, нашите пазачи изпитваха голямо удоволствие да го изваждат и да го измъчват.

– Откъде знаеш със сигурност, че той е Калб ал ‘Акраб?

– Аз не знам със сигурност. Но не грешах за това, че ти си Водолея и знам, че времето ти да убиеш Страйдър е свършило. Помниш ли? Бях там в деня, когато те пуснаха да си тръгнеш и чух сарацинските пазачи да се смеят, че скоро Уидоумейкър ще бъде мъртъв. Точно заради това се опитах да го набедя. Надявах се, че ако той е мъртъв, поне ти ще бъдеш свободен от тях и ще ми докажеш, че те наистина ще ни пуснат, след като приключим със списъците си – тя погледна настрани, а ужасът изпълни очите ѝ. – Най-големият ми страх е, че те ще дойдат за нас, след като изпълним уговорките си. Не познавам никой, който да е оживял, докато изпълнява списъците им. А ти?

– Допреди теб, не знаех за други с моите задължения. Само Калб ал ‘Акраб е бил споменаван някога пред мен и се надявах, че той не е нищо повече от измислица, за да ме контролират.

Погледът ѝ се изостри.

– Защо не си убил още Уидоумейкър?

– Времето не беше подходящо.

Тя се раздвижи и застана пред него, тялото ѝ беше сковано от гняв.

– Да не си станал страхливец? Господарят ми казваше, че ти си най-хладнокръвният и ефективен убиец от всички, които бяхме изпратени навън. Какво чакаш?

– Какъв господар?

Тя настръхна, но не отговори.

– Ти си късметлия. Изпратиха те навън сам. Останалите от нас имаме по някой, който да ни наблюдава. Аз често приемам заповеди от вестоносците им.

Неприятно чувство мина през Водолея.

– Защо те стоят настрана от мен?

– Предполагаха, че ще изпълниш мисията си. Защо не си? – настоя тя отново.

– Какво те е грижа? Мислех, че ти и приятелките ти искате Страйдър да живее и да се ожени за Роуина.

Тя се подсмихна на това.

– Мислиш ли, че искам тя да се омъжи? Беше достатъчно лошо, че се върнах у дома в любящите обятия на семейството ми – тя изплю тези думи с отрова и омраза, които го смразиха. – Веднага след като баща ми разбра, че не съм девствена и няма да получа висока брачна цена, след като съм била използвана, бързо ме изпъди към дома ѝ, за да не се налага да ме вижда и да се чувства виновен заради случилото се, понеже той е бил невнимателен. За разлика от теб, аз смених един затвор за друг. Последното нещо, което искам, е да видя Роуина омъжена за мъж, който никога няма да остане в тази страна. Той ще бъде навън да рискува, докато ние завинаги сме заключени в Съсекс, за да може тя да тренира мамините си синчета с идиотската им поезия.

– Елизабет...

– Не – каза тя, отдръпвайки се от него. – Не ме докосвай и не използвай името ми. Никога не искам да го чувам от устните ти.

Той остави ръката си да падне.

– Защо самата ти не уби Страйдър?

– Опитах, но никога не остана насаме с мен, а после си помислих, че ако стана графиня Блекмор, той може да ме защити.

– Затова уби друг член на Братството, за да го натопиш? – попита той, опитвайки се да разбере мотивацията ѝ.

– Да. Роджър беше онзи, който изнасили Мери.

Водолея потрепери, когато си спомни нощта, в която членовете на Братството бяха избягали от затвора. Малка група от тях беше изпратена да ги освободи. Вместо това те си бяха направили удоволствието с тях и след това ги оставиха заключени в килиите им, а когато се завърнаха при другите, им бяха разказали измислена история за това как всички курви са мъртви.

Години наред беше мразил всички членове на Братството. Кой не би го направил? След тяхното бягство тези, които бяха останали, бяха наказани от враговете им.

Мери беше умряла по време на едно от наказанията ѝ след бягството на Братството. Тя беше плаха жена. Малка и деликатна. Сарацините я бяха пречупили като крехко цвете.

До ден днешен Водолея живееше само за да има достатъчно сила, за да се върне в затвора им и да убие онези, които са отговорни за това. За нещастие, се съмняваше, че някога ще има този шанс.

– Достави ми голямо удоволствие да убия Роджър – озъби се Елизабет. – И ще ми достави още по-голяма удоволствие да видя Страйдър мъртъв.

– Той е страдал достатъчно.

Тя присви устни към него.

– Какво знаеш ти за това? Никога няма да има достатъчно страдание там, където той е намесен. Ние сме онези, които страдаха най-много тогава и все още страдаме. Кажи ми правдиво, има ли нощ, която да минава без кошмарите ти да не те преследват?

– Да – излъга той. – Дадох достатъчно от живота си на онези демони. Отказвам да им дам повече.

Поне правеше всичко, за да живее така. През деня това беше лесно.

Само през нощта, когато спеше, не можеше да прогони кошмарите.

– Щастлива съм за теб – подигравателно каза тя. – Никога няма да забравя какво ми причиниха. Знаеш ли, че вече никога няма да мога да имам деца? Те се отнасяха толкова брутално към мен, след онзи път, когато бях бременна в ръцете им, че през цялото това време никога не заченах отново. Никога.

Очите ѝ заблестяха от непролетите сълзи.

Водолея искаше да я утеши, но знаеше, че тя няма да позволи. Нито щеше да приветства докосването му и нежеланите емоции, които то щеше да доведе. Като един от малкото мъже в килията ѝ, той беше слушал жените, когато страдаха по време на бременностите си и дори беше помогнал за израждането на няколко бебета.

Елизабет специално, трудно роди сина си.

– Синът ти още ли е в Утремер?

Тя кимна.

– Държат го като гаранция, че ще изпълня мисията си. Потръпвам всеки път, когато си помисля, че той е под техните грижи. Никой не знае с какви лъжи му пълнят главата. Или какво му правят.

Обзе го гняв. Синът ѝ би трябвало да е само на седем или осем години сега.

– Аз ще го взема заради теб.

Тя се изсмя силно на това.

– Сякаш ще успееш. Ако се върнеш, те ще те убият. Наистина знам, че съм права, както и че Калб ал ‘Акраб е тук, за да те убие.

– Ще трябва нещо повече от него, за да ме убие.

Тя изсумтя.

– Самохвални мъже. Наперени. Това е всичко, което представлява вашият вид и аз съм получила повече от достатъчно от това. Ако ти не убиеш Страйдър, аз ще го направя, за да не би те да се уморят от чакане и да дойдат за нас. Неговият живот не струва достатъчно, за да пожертвам малкото свобода, която имам.

Водолея ѝ отправи твърд, многозначителен поглед.

– Няма да ти позволя да го убиеш.

– Не? – попита тя невярващо. – А ако му кажа кой си ти?